Маркъс Сейки
Брилянтните (35)

Глава 34

Дори и сега, три часа по-късно, отпуснат в кожената седалка на шест хиляди метра височина, забележката продължаваше да го човърка. Което беше безсмислено; имаше си далеч по-важни неща, с които да се занимава, отколкото наранената си гордост.

Не е само гордост. Да си разстроен, че Джон Смит те е надхитрил стратегически, е като да си разстроен, че Бари Адамс играе футбол по-добре от теб. То си е просто факт.

Не, не му тежеше, че Смит го беше надхитрил. А това, че за първи път, откакто двамата с Натали се бяха разделили, той бе изпитал нещо към една жена. Да, бяха от противникови отбори, съществуваха хиляда причини, поради които връзката им не би сполучила, но въпреки това чувствата му бяха истински.

За съжаление, всичко на което бяха почивали, беше лъжа. Всичко, което му беше казала, бе лъжа.

Може би дори и предишната нощ.

Купър се облегна назад и погледна през прозореца. Самолетът се носеше над облаците, барокови замъци, ширнали се под тях. Обикновено това беше любимата му част от полета, гледка, която винаги успяваше да пробуди онова детско удивление от факта, че се намира на километри във въздуха. Ала този път облачният пейзаж го оставяше напълно безчувствен.

Не е просто това, че те използваха. А това, че тя те използва.

Тази сутрин, на върха на скалистото възвишение, той бе казал на Смит от какво се нуждае и изобщо не се бе учудил да открие, че другият мъж вече го е подготвил.

— Ще изпратя Шанън с теб.

— Не — възразил бе Купър. — Няма.

— Виж, съжалявам за наранените ти чувства, но това е прекалено важно. Нуждаеш се от помощта й. Тя идва.

— Съжалявам, аз не работя за теб. Ще го направя както аз реша.

— Купър…

— Просто уреди самолета. — Беше се приплъзнал до ръба, провесил крака над бездната. — Сам ще отида до пистата.

— Поне поговори с нея — настоял бе Смит.

Без да му обърне внимание, Купър бе започнал да се спуска надолу.

— Тя заслужава поне това — разнесъл се бе гласът на Смит над него.

Купър бе спрял, поглеждайки нагоре.

— Ако щеш вярвай, Джон, но не всички сме фигури върху твоята шахматна дъска. Просто уреди самолета.

По-малко от три часа по-късно вече се намираше на летището, за което Смит му беше казал — частен аеродрум в сърцето на Твърдината, достатъчно голям не само за безмоторни самолетчета, но и за истинска реактивна машина.

Неговият беше боядисан като транспортен самолет на „Федекс“, изпълняващ търговски полети. Хитро; беше въздушният еквивалент на такси — превозно средство, чието прикритие бе именно това, че не се крие. Пилотът го очакваше.

— Здравейте, сър. На борда има чисти дрехи за вас и храна, ако сте гладен.

— Благодаря. — Купър се качи по стълбичката. — Да излитаме — трябва да стигна във Вашингтон възможно най-бързо.

Петнайсет минути по-късно отново бе с цивилни дрехи (размерът му пасваше съвършено, естествено), а самолетът се носеше по пистата. Пилотът каза, че ще им отнеме около четири часа, или по-дълго, в случай че не могат да кацнат веднага, когато пристигнат.

Което му даваше четири часа да се досети къде Дрю Питърс би могъл да крие застраховката срещу греховете си.

Като капак на всичко, Вашингтон беше рисковано място за Купър. Там имаше повече камери и повече агенти, отколкото във всеки друг град в страната. Ако беше на мястото на Роджър Дикинсън, ако издирваше отцепил се агент, чиито деца живеят във Вашингтон, Купър щеше да се погрижи градът да е в състояние на постоянна тревога.

При обикновени обстоятелства, дори ако някоя камера уловеше образа му, докато картината бъдеше открита и обработена, той вече щеше да се е преместил. Ала нещата се бяха променили в мига, в който се обади на Питърс предишната нощ. Ако действително беше убил Джон Смит, Купър щеше да позвъни в департамента, за да уреди безопасното си завръщане у дома. Всъщност, той бе помислил за това — да излъже Питърс, да му каже, че Смит е мъртъв. Но ако ДАР знаеха, че не е вярно? Ако засечаха някое обаждане или видеха някоя снимка? А най-вече — да излъже Питърс би било равносилно на това да премине на страната на Джон Смит, а Купър не беше готов да го стори. Не и преди да е видял доказателството. Засега бе по-добре да се спотайва. Проблемът бе, че ако Питърс го откриеше, щеше да предположи, че Купър е бил вербуван.

Така ли е? Вербуван ли си наистина?

Не, той не работеше за Смит и макар да разбираше основанието „войник от губещата страна“, терористът си оставаше терорист.

Ала вече определено не си и агент на ДАР.

Което би било предостатъчно за Питърс. Ако директорът заподозреше, че Купър вече не е един от неговите хора, играта щеше да загрубее. Снимката му щеше да се появи по всички екрани в Америка. Джон Смит бе успял да се укрие от това, но Купър не си представяше, че и той би могъл да го стори. Не, най-добрият му шанс бе да действа бързо. Да отиде във Вашингтон, да се добере до записа и да продължи оттам.

Четири часа, за да се досети къде един файл, съхраняван на устройство с размерите на марка, би могъл да бъде скрит в район от около двайсет хиляди квадратни километра.

Размерите на площта бе получил като прецени, че ако Питърс някога се нуждае от записа, то ще се нуждае от него възможно най-бързо. Не повече от час-два разстояние от дома или офиса му. Радиус от около осемдесет километра. Пи, умножено по радиуса на квадрат, правеше около двайсет хиляди.

Да го нарече игла в купа сено би било обида за купата сено.

Мисли тогава. Остават ти… три часа и половина. И ако ще се изправиш срещу целия ДАР и то на техен терен, няма да ти навреди да поспиш един час.

Очевидно шансът му за успех беше по-добър, отколкото предполагаха чистите математически изчисления. Той нямаше да претърсва терена напосоки. Щеше да приложи дарбата си върху Дрю Питърс по същия начин, по който някога го правеше с обектите на ДАР заради него.

И така. Какво знаеше?

Ако Смит казваше истината, видеозаписът беше нещо като застраховка. Нещо, което щеше да защити Питърс, ако фактите за „Монокъл“ излезеха наяве. Което значително стесняваше периметъра на издирването.

Нямаше да се намира в сградата на ДАР. Беше прекалено несигурно. Освен това, ако Питърс изгореше, агенцията можеше да се окаже недостъпна за него.

Което беше облекчение. Ако се намираше в офиса, нямаше да има никакъв шанс Купър да се добере до него. Със същия успех би могло да е и на луната. Беше странно съвпадение, но ако Питърс някога се нуждаеше от своята застраховка, вероятно щеше да се намира в същото положение, в което беше и Купър — ренегат, преследван от всички.

Същата логика изключваше и дома на Питърс. Както и всеки имот на негово име — езерната му къща, колата му, който и да било спортен клуб.

Разбира се, той беше директор на Службата за законосъобразност. Спокойно би могъл да разполага с фалшиви документи. Но да притежаваш собственост под фалшива самоличност беше голям риск. Имуществото оставяше диря от документи, а тя можеше да бъде проследена. Особено ако миришеше на корупция.

Ами ако си наемеше сейф под фалшиво име? Минимален риск да бъде разкрит. От друга страна, банките не работеха нощем и през почивните дни. Подобно забавяне би могло да се окаже фатално.

Един от най-безопасните начини да се скрие нещо беше в хотел. Наемаш си стая, вземаш само няколко съвсем обикновени инструменти. Вдигаш перваза на дюшемето или капака на отдушника на отоплението, и го скриваш там. Питърс трябваше просто да държи хотела под око и да следи дали не се предвижда основен ремонт, и щеше да разполага със съвършено анонимно скривалище.

Само че и тук възникваше същия проблем с вземането на скрития предмет. Освен ако не наемеш стаята за постоянно (което обезсмисляше всичко), не можеш да разчиташ на незабавен достъп до скривалището си. Един хотел на драго сърце би ти позволил да се регистрираш в точно определена стая, но ако тя бе заета в момента, нещата се усложняваха. Да, Питърс би могъл да проникне в нея с взлом, ала това би било недодялано, а Питърс ненавиждаше недодяланата тактика.

Адвокат? Доверен юридически съветник, работещ за семейството от години? Подобен човек би могъл да получи инструкции да разпространи записа, ако Питърс изчезне…

… само че това не беше детективски филм. Питърс не искаше да заплаши някого, че смъртта му ще бъде отмъстена; той искаше да се защити. А и подобно нещо не би могло да бъде поверено на абсолютно никой служител.

Облаците отвън бяха започнали да се разпокъсват и под тях се виждаше златистозеления килим на Небраска или Айова — четвъртитата, поразително правилна география, видима единствено отгоре. Искаше му се да има някого, с когото да го обсъди, Боби Куин или пък Шан…

Избий си я от главата.

Което бе равносилно на това да си каже да престане да мисли за слонове. Начаса спомените му се върнаха към предишната нощ: вкуса й, образа на извитото й тяло, запечатал се като моментална снимка в съзнанието му, влажната й от пот кожа, на фона на Млечния път. Дали и това бе част от мисията й? Смит беше планирал всичко друго, беше го взел от един перон в Чикаго и го бе довел в Уайоминг. Възможно ли бе да е изпратил Шанън да го съблазни? Да посее семето на една мисия, а после да го утеши, да привърже Купър към тях?

Да, възможно бе. Не искаше да го вярва, по-скоро не го вярваше (мислеше, че познава Шанън и не можеше да си представи, че би направила подобно нещо), но то беше възможно. Тя наистина би могла да бъде стъпка номер две.

„Защото дори и да има стъпка две, стъпка едно беше да научиш истината“, отекнаха думите й в главата му. А и ако тя го беше излъгала, той също я беше излъгал. Цялото време, в което бяха заедно, беше под фалшив претекст. Ала макар да я беше излъгал за мисията си, не я бе лъгал за това кой е. Може би тя също не го бе излъгала за това. Може би, също като него, и тя беше едновременно професионалистка и човек, работа и живот. Сгрешил ли бе, като не я включи? Досега Купър никога не бе работил с някой, който да му е равен. А определено щеше да има огромна полза от нея, ако се наложеше да се промъкне в…

Достатъчно. Стореното — сторено.

И така, нямаше да бъде в хотел, нито у някой адвокат. Ами приятел или член на семейството? Не дъщерите му, но брат или пък приятел от училище? Някой, на когото би могъл да разчита, някой, който никога не би го предал доброволно.

Проблемът бе в това „доброволно“. Ако Питърс загазеше, приятелите и семейството му също щяха да бъдат в беда. Ако някой заподозреше, че негов приятел крие това, което им трябва… е, нормалните хора не се съпротивляваха на мъченията.

Странно бе отново да се намира на борда на частен самолет. Точно така беше започнало всичко — самолетът, който се връщаше от Сан Антонио, до където беше проследил Алекс Васкес. Алекс Васкес, която му бе казала, че се задава война. Тогава дори не беше подозирал колко е права. За миг се зачуди дали самата тя го е знаела.

Купър се прозя. Седалката беше удобна, а последните няколко дни бяха дълги.

Няколкото часа сън, които бе успял да си открадне предишната нощ на коравата земя, не бяха помогнали особено.

Окей, разгадай го. Нали точно това правиш.

Само че, както обикновено, дарбата му не беше нещо, което можеше да контролира. Понякога тя правеше невероятен интуитивен скок и той знаеше, че е догадката му е вярна, още преди да има доказателства. Друг път си лежеше, свита на кълбо и притихнала, и обработваше информацията със своя собствена скорост.

И все пак, имаше чувството, че е близо, че разполага с цялата информация, от която се нуждае, че просто трябва да я погледне от правилния ъгъл.

Слушай какво ти предлагам. Намери отговора и можеш да поспиш.

Застраховката на Питърс трябваше да се намира географски близо. Някъде, където можеше да стигне и денем, и нощем. Някъде, където никой нямаше да я открие случайно, никога; където рискът това да се случи не съществуваше. Нямаше да бъде на негово име, нито пък на място, където някому би минало през ума да погледне. За да се добере до нея нямаше да му е нужна ничия помощ.

Кое място беше в същността си непроменимо, винаги достъпно, напълно сигурно и разположено наблизо?

Купър се усмихна.

Две минути по-късно вече спеше дълбоко.