Кели Армстронг
Разплата (45)

48

Г-н Бей вдигна ръка и помаха, сякаш току-що е спрял да си бъбри с нас. Аз се дърпах и Дерек ме пусна.

— Здрасти, Кит — отвърна г-жа Енрайт. Тя обърна дулото на пистолета към него.

Той зацъка с език.

— Наистина ли искаш да направиш такова впечатление, Даян? Да докажеш на всички тук, че вещицата се нуждае от пистолет, за да победи магьосника?

Тя свали дулото на пистолета и вдигна ръка, а от пръстите й заизскачаха искри.

— Ето — каза той. — Така е по-добре. А сега ела тук и ми покажи колко много ти липсвах.

Г-жа Енрайт изпрати кълбо енергия. Г-н Бей мигновено протегна ръка, кълбото тутакси се спря и избухна във въздуха. Охранителят тръгна към леля Лорън с насочено оръжие, тъй като магията за вцепеняване се бе развалила.

Саймън се втурна напред, ала баща му направи знак да бяга. Саймън продължи да върви. Дерек го хвана за рамото. Хвърли поглед надолу към мен, после към баща си, като се двоумеше какво да направи — дали да спасява баща си, или нас.

— Бий се — прошепнах аз и това бе всичко, което трябваше да кажа. Дерек освободи Саймън и ме блъсна към вратата. Тори направи вцепеняваща магия на охранителя и изкрещя на леля Лорън да ме последва. Леля ми скочи и грабна пистолета на пазача, удари го с него по главата, а Дерек се блъсна в д-р Давидоф и го изпрати във въздуха.

Тори изпрати друга магия, после още една. Не знам какви бяха, но стените се разтресоха. Старите пукнатини зейнаха още по-страшно. Гипсът изпопада.

Исках да направя нещо, каквото и да е, ала Дерек ме видя и ми викна да се връщам. После един от мъжете в работни престилки му изпрати магия и го блъсна напред, преди баща му да запрати енергийно кълбо в човека. Аз стоях на мястото си със съзнанието, че колкото и да искам да помогна, само ще причиня неприятности на всички, тъй като те ще се втурнат да спасяват мен.

Сградата продължаваше да се тресе, а отслабените й стени и таванът се пропукаха. Отгоре се сипеше прах, обвиваше всички и аз успявах само да зърна тук-там по нещичко, сякаш правех моментни снимки в бъркотията.

Как Тори се сблъсква лице в лице с майка си.

Как Лиз се втурва към г-жа Енрайт с талпа в ръка.

Как охранителят лежи в несвяст в краката на присъстващите.

Как Дерек се боричка с шефа на хората с работни престилки, докато баща му и Саймън са се заели с другия.

Как леля Лорън стои над д-р Давидоф, подпряла дулото на пистолета в тила му.

В този миг се чу оглушителен трясък и таванът поддаде. Огромни късове гипс и дърво се срутиха и се разбиха на пода. Кутии и касетки, както и шкафове с папки се свлякоха чак от тавана. Таванът на стаята продължаваше да се цепи и аз погледнах нагоре — той се пропукваше току над главата ми. Дерек извика. Блъсна ме и аз паднах на пода, а той ме покри с тялото си и останалата част се срути върху него.

Когато най-сетне коридорът престана да се тресе, чух г-н Бей да вика Дерек.

— Тук съм — отвърна Дерек. — При Клоуи.

Той се изправи и ми помогна да стана. Изправих се на крака, като кашлях и премигвах. Успях да различа Саймън и г-н Бей здрави и читави в помещението, където се криехме преди това.

— Тори? — чух гласа на Лиз. — Тори!

Присвих очи и тръгнах в посока на гласа; Дерек продължаваше да стиска ръката ми и да не се отделя от мен. Лиз се бе навела над Тори.

— Тори! — изпищях аз.

Тя повдигна глава и прекара длан по лицето си.

— Аз… аз съм добре.

Тя се изправи и аз с безумен поглед затърсих леля Лорън. Видях я да шава под купчина отломки между мен и Тори. Втурнах се напред, ала Дерек ме дръпна.

— Стойте там, деца — каза г-н Бей. — Тори… — той млъкна и когато погледнах натам, видях, че се взираше в нея, сякаш току-що я бе открил, беше я видял наистина.

— Татко? — обади се Саймън.

Г-н Бей се отърси от изненадата и бавно изрече:

— Тори? Тръгни към мен. Таванът над теб не ми вдъхва доверие.

Вдигнах поглед. Отгоре висяха счупени греди и огромни парчета гипс. По ръбовете се люлееха кутии, които всеки миг щяха да се стоварят на главите ни.

Тори се огледа. Пазачът и двама мъже в работни престилки бяха почти погребани под отломките. Д-р Давидоф лежеше по корем и не помръдваше. До него имаше още едно тяло — майка й, с отворени очи и изцъклен поглед.

— Бим-бам-бум, вещицата е мъртва — каза Тори. Олюля се. После издаде странен шум като приглушено хълцукане и преви рамене. — Мамо…

— Тори? Миличка? — повика я г-н Бей. — Искам да дойдеш тук, разбра ли?

— Леля Лорън — казах. — Попаднала е…

— Разбрах — отвърна Тори и изтри с ръкав лицето си. Наведе се и започна да отстранява отломките от леля ми.

Една талпа излетя от купчината зад Тори. Очите на д-р Давидоф бяха отворени, той я направляваше с мисълта си. Отворих уста, за да я предупредя, Лиз се втурна да я спре, ала тя се насочи надолу и удари Тори отзад по тила. Тя зарови лице в боклуците. Леля Лорън се измъкна, като отстрани и последните късове гипс от себе си. Спря се. Д-р Давидоф се надигна зад нея и подпря дулото на пистолета отзад на врата й.

Лиз грабна талпата, с която д-р Давидоф бе ударил Тори, ала той видя дъската да се движи и рече:

— Недей, Елизабет.

После изви пистолета към Тори.

— Не и преди да ти осигуря компания в отвъдното.

Лиз пусна талпата.

Д-р Давидоф отново обърна пистолета към леля Лорън.

— Вдигни дъската, моля те, Елизабет, и я премести тук, пред мен, за да виждам къде се намираш.

Тя я премести.

— А сега, Кит, давам ти пет минути, за да прибереш момчетата си и да си тръгнеш. Изглежда, модификациите са имали успех при Саймън. Колкото и да е силен Дерек, все пак изглежда нормален за върколак. Още един успех. Клоуи и Виктория са проблематични, но аз те уверявам, че за тях ще се грижат добре. Вземи момчетата си и…

— Никъде няма да ходя — заяви Дерек. — Не и без Клоуи.

Той се стегна, сякаш очакваше да му противореча, ала аз едва чувах разговора им. Кръвта бучеше в ушите ми, стомахът ми се бъркаше, тъй като знаех какво трябваше да направя, и се борех да надмогна всеки свой инстинкт, който с писък се противопоставяше на това.

Д-р Давидоф вдигна поглед към Дерек. Намръщи се, прецени ситуацията и кимна с глава.

— Така да бъде. Няма да отхвърля възможността да запазя нашия единствен екземпляр върколак. Тогава, Кит, вземи сина си.

— Ще взема и двамата си синове — отвърна г-н Бей. — Както и Виктория, и Клоуи, и Лорън.

Д-р Давидоф се изкикоти.

— Продължаваш да си в неведение кога да спреш, нали? Бях помислил, че десетте години скитане са те научили на нещо. Спомни си за всичко, което предаде само защото исках Дерек обратно. Убеден съм, че Саймън щеше да бъде много по-щастлив, ако ти не прояви такъв инат.

— Инатът е хубаво нещо — обади се Саймън. — Предава се по наследство в семейството. И аз няма да тръгна, ако не ни ги предадеш.

Дерек ме потърка отзад по плещите, объркал съсредоточеността ми със страх. Саймън хвърли неспокоен поглед към мен, като видя, че по лицето ми се стича пот. Затворих очи и фокусирах вниманието си.

— Тръгвай, Клоуи — каза леля Лорън. — Просто тръгвай.

— Не става така — обади се д-р Давидоф. — Мога да застрелям Тори и теб, преди Кит или Дерек да ми се нахвърлят. Решавай, Кит. По пътя ще срещнете хора на Кабал, ако вече не са пристигнали. Направи си сметката и тръгвай.

Иззад д-р Давидоф се надигна някаква сянка. Дерек притаи дъх, после бавно го изпусна и зашепна съвсем тихо, за да ми даде кураж. Саймън и г-н Бей бързо отместиха поглед, за да не дадат възможност на д-р Давидоф да се обърне назад.

— Само пет минути, Кит — рече д-р Давидоф.

— Вдигни пистолета — казах.

Той се изсмя.

— Леля ти знае, че не може да вдигне навреме пистолет, който е на три метра от нея, Клоуи.

— Д-р Давидоф — обърнах се към него аз.

— Да?

— Застреляй го.

Той се намръщи и зяпна. Трупът на г-жа Енрайт се люшна. Очите й срещнаха моите — очи, изпълнени с ярост.

— Казах…

Тя стреля. Д-р Давидоф остана на място, като мърдаше устни, а на гърдите му зееше дупка. След миг се срути на земята. Стиснах очи и освободих душата на г-жа Енрайт. Когато ги отворих, леля Лорън бе клекнала до д-р Давидоф, а пръстите й бяха на шията му. Духът му стоеше до нея и гледаше объркано с широко отворени очи.

— Отиде си — казах аз. — Аз… аз виждам духа му.

Някой изкрещя. В далечината се чу тропот на ботуши.

— Трябва да тръгваме — рече г-н Бей. — Лорън…

— Добре съм.

— Дерек, вземи Тори и ме последвайте.

Ние се втурнахме през вратата навън тъкмо когато зад нас проехтяха викове. Г-н Бей викна на Саймън и леля Лорън да се прехвърлят през стената, докато ме побутваше да бързам, а Дерек носеше Тори. Щом се изкачих на върха, аз клекнах до Саймън, двамата помогнахме на Дерек, а Лиз летеше напред и ни осведомяваше с викове, че пътят е чист.

Когато се спуснахме на земята, г-н Бей застана отгоре на стената, готов да омагьоса всеки, който се покаже навън. Ала никой не излезе — отломките и мъртвите тела ги бяха забавили достатъчно, за да можем да избягаме. Тори вече бе дошла в съзнание и всички тичахме, колкото ни държаха силите.