Кели Армстронг
Разплата (20)

22

Побягнах, за да се отдалеча от Дерек колкото е възможно повече. Накрая зърнах силуета на висок и слаб мъж със светла коса да накуцва през гората с пръчка в ръка. Лайъм. Куцукането обясняваше защо не е във вълчи образ. Ако Промяната ставаше тъй болезнено, както изглеждаше, можех само да си представям колко лошо би било, ако при това си и ранен. Раните доказваха също, че има и сметки за уреждане. С мен.

Поех си дълбоко въздух и се опитах да успокоя препускащото си сърце. Не успях. Много лошо. Не можех да го оставя да се приближи на такова разстояние, че да види или чуе как Дерек се Променя.

Притичах до него толкова близо, колкото посмях, и се спрях на пътя му. Той също спря и се усмихна.

— Здрасти, момиченце — провлече. — Надуших те.

— Как ти е кракът?

Хиленето му стана не толкова дружелюбно, приличаше повече на зъбене, отколкото на усмивка.

— Боли, та се пука.

— Съжалявам.

— Обзалагам се, че съжаляваш.

Той пристъпи по-близо до мен. Аз направих крачка назад.

— Не се тревожи — каза той. — Прощавам ти за крака. Харесва ми, когато момиченцата имат дух. — Погледът му ме накара да потръпна. — Прави ги по-забавни. Е, къде е онзи бивол, гаджето ти? — повиши глас той. — Той е едно страхливо и смешно пале, което изпраща момиче, за да отвлече вниманието ми. Макар че го очаквах, като се има предвид колко бързо избяга ти последния път.

Той се ослуша, за да разбере дали язвителната му забележка ще накара Дерек да се покаже.

— Зает е — казах. — С Рамон. Сметна, че и аз бих могла да се справя с теб.

Лайъм отметна глава назад и се засмя.

— Наистина си куражлия. Ще се позабавляваш, когато аз се погрижа за приятеля ти.

Той се приближи към мен. Аз отстъпих встрани и отвлякох вниманието му.

— Искаш ли да си поиграем на гоненица, момиченце? Наистина съм много добър. Какво ще кажеш да оставим гаджето ти и Рамон да се забавляват, докато ние също си поиграем и…?

Чу се звън. Лайъм въздъхна, бръкна в джоба си и отвори мобилния си телефон.

— Малко съм зает — каза. Млъкна и се заслуша. Долавях мъжкия глас от отсрещната страна и ми се стори, че дочух името на Дерек. — Да, да. Продължавай да се обаждаш и ние никога няма да ти го хванем.

Щом Лайъм употреби думата „ние“, значи не звънеше Рамон. Някой от Глутницата ли? Нима Лайъм вече им е обещал Дерек и сега трябваше да им го достави?

— Стига си циврил — каза Лайъм. — Обещах ти, че до изгрев-слънце ще го имаш. Срещнахме незначителна пречка. Има причина, поради която е излязъл в гората тази вечер — станало е объркване с гаджето му.

Лайъм ме погледна.

— Едно хубаво дребосъче. С боядисана черна коса. С големи сини очи. — Той направи пауза. — Клоуи ли? Да, прилича й да носи името Клоуи.

Групата „Едисън“? Сигурно. Но точно в този момент аз се интересувах само от факта, че който и да беше, отнемаше времето на Лайъм, така че Дерек да може да завърши Промяната.

— Виждаш ли, това е проблемът — продължаваше Лайъм. — Не можем да ги разделим. Затова ако вземем него, ще трябва да вземем и нея. — Той млъкна за миг и се заслуша. — Разбира се, ще се опитаме да я оставим, но… — Още една пауза. — Разбирам. Главната ти грижа е да се отървем от палето по някакъв начин. Значи, приемаш риска за паралелна вреда? — Той слушаше отговора и ми се усмихваше. — Абсолютно. Ако не можем да ги разделим, няма да ти се наложи да се тревожиш отново за момичето. Ще се погрижа за това. А сега, ако имаш още нещо за казване, давай. Не ми губи времето.

Затвори телефона.

— Изглежда, че някои хора те смятат за излишна, Клоуи.

— Кой?

Той понижи глас и се престори, че шепне.

— Лошите. Труден урок, ала светът е пълен с…

Далечен вик го накара да млъкне. Той се обърна в посока на гъсталака.

— Като стана дума за лоши хора, ми хрумна, че някой тук послъгва. Гаджето ти не се забавлява с Рамон, нали така.

Аз се изправих пред него.

Той понечи да ме заобиколи.

— Сигурен съм, че умираш от желание да се позабавляваш, но първо трябва да отстраня от пътя си твоя приятел. Ала не се тревожи. По всичко личи, че се Променя и ако е така, това ще стане бързо.

Отново изскочих на пътя му.

Усмивката му стана несигурна.

— Запази куража си за по-късно. Защото в момента ще се ядосам много, а ти не искаш да ме ядосаш.

Оставих го да мине, но тръгнах плътно зад него, като се опитвах да измисля нещо. Чух Дерек да стене. Промяната сигурно е станала бързо, ала му трябваше време, за да я завърши.

„Дерек е безпомощен. Ако Лайъм го открие в това състояние, ще го убие.“

Знам, знам.

„Тогава направи нещо.“

Извадих сгъваемото ножче, отворих го, пропълзях напред, като намалих разстоянието помежду ни и не отлепях очи от гърба на Лайъм. Той хвърли поглед през рамо. Скрих ножчето. Той спря.

— Какво ще кажеш да вървиш пред мен? — каза.

— Така ми е добре.

Чертите на лицето му се изостриха.

— Ще вървиш пред мен, за да те виждам.

Когато го отминавах, погледът ми падна на пръчката, с която се подпираше. И той като Рамон беше ранен.

„Възползвай се.“

— К-к-каза, че ще о-о-отведеш Дерек при Г-г-глутницата — престорих се, че заеквам. — Такъв е планът, нали?

Той само ми махна с ръка да минавам, като не отлепяше очи от мястото, където Дерек извършваше Промяната си.

— М-м-моля те, н-н-недей…

Хвърлих се да грабна тоягата му, ала той я дръпна от мен, развъртя я във въздуха и ме фрасна по гърба толкова силно, че дъхът ми излезе от дробовете и земята изчезна изпод краката ми.

Строполих се в калта задъхана, а ранената ми ръка гореше. Вдигнах глава и се помъчих да фокусирам погледа си, докато в същото време Лайъм напредваше към шубрака, където се бе скрил Дерек. Всеки дъх пронизваше дробовете ми като нажежен до бяло нож.

„Направи нещо.“

Какво например? Бях безсилна. Аз…

Не, не бях безсилна. Имаше какво да направя. Мисълта за това накара злобата да се надигне в мен, ала това бе нищо в сравнение с мисълта как Лайъм намира Дерек, преди Дерек да е завършил Промяната си.

Трябваше да спечеля още време.

Затворих очи и се съсредоточих, като не обръщах внимание на предупредителните знаци. Концентрирах всичко, което имах, в призоваването… и нищо не се случи. Уж генетично подсилени способности, а като ти потрябват, никакви ги няма.

„Тогава ще се наложи да го извършиш по старомодния начин.“

Опитах се да вдигна някой дух. През мен премина остра болка и гората сякаш се наклони на една страна, пак започна да ми се повръща. Стиснах зъби и допълзях до един клон, паднал наблизо. Сключих пръсти около него, не се предадох на болката, а се повдигнах нагоре. Щом се изправих на крака, налетях на Лайъм. Той се отстрани от пътя ми, ала аз успях да се извъртя и да го цапна по бедрото на същото място, където го бях пробола само преди три нощи.

Той изскимтя и се препъна. Ударих го още веднъж. Той падна. Докато падаше, протегна ръка да ме улови, ала аз отстъпих назад с вдигната пръчка в ръка. Когато се опита да стане, аз отново замахнах. Този път той улови пръчката и ме шибна по краката. Изпуснах се от клона и полетях във въздуха. Строполих се на сантиметри от него и когато той се изви, за да ме хване, аз се изтърколих настрана.

Успях да се изправя на крака. Той започна да се надига, после се спря и се загледа в нещо зад гърба ми.

„Моля те, нека да е Дерек.“

Обърнах се и видях полуразложен заек да мята обезобразеното си тяло и да тича към мен. Ушите му висяха на отделни кожени лентички. На мястото на носа си имаше кратер, устните му ги нямаше, а големите му предни зъби стърчаха навън. Очите му бяха като сбръчкани стафиди. Задната част на тялото му бе сплескана и усукана, задните му крака стърчаха от едната му страна и той се влачеше напред по корем.

— Спри — изрекох аз с призрачно спокоен глас.

Заекът спря. Обърнах се към Лайъм. Той ме погледна, а лицето му се бе изкривило. Бавно се изправи, като продължаваше да ме гледа.

— Напред — изкомандвах аз.

Заекът скочи към Лайъм. Той залитна назад.

Изправих се на крака. Заекът стоеше до мен и скърцаше със зъби.

Дадох му безмълвна команда да се приближи до Лайъм. Той се поколеба, люшна глава в неговата посока и тръгна натам.

Лайъм се обърна. Сред дърветата в сянката на шубраците се движеше тъмна фигура. Различавах само силуета — наострените уши, рунтавата опашка и продълговатата муцуна. Нима Дерек се бе превърнал във вълк? Ала когато звярът изпълзя напред, видях, че той не достигаше дори половината от размерите на Дерек.

Спря се под едно дърво, почти се скри от очите ми, виждах само зъбите му, дръпнатите му назад устни, чувах вибриращото му ръмжене. Щом излезе на лунната светлина, очаквах да видя някакъв ужасен вампир. Ала това бе най-обикновено, живо куче, вероятно дошло от съседните къщи.

Кучето се приближаваше към Лайъм и продължаваше да ръмжи. Върколаците не се смесваха с кучета — Дерек ми го беше казал.

Лайъм и кучето се взряха един в друг и всеки изръмжа по своя си начин. Кучето продължаваше да се приближава към него.

— Чиба! Махай се!

Лайъм вдигна крак да го срита. После забеляза заека, който се влачеше покрай него. Хукна назад. Внезапно шубраците зад него сякаш избухнаха — чупеха се клони, чуваха се писъци. Не можех да видя какво става, но Лайъм изпусна една псувня и изскочи назад, като едва не налетя на озъбеното куче.

Кучето му се нахвърли. Лайъм го ритна. Докато летеше във въздуха назад, лунната светлина падна върху хълбока му и аз зърнах дупка, голяма колкото юмрука ми, в която се гърчеха ларви на мухи.

Лайъм също я видя, изруга и се втурна назад. Кучето се хвърли след него. Лайъм отскочи встрани.

— Спри! — изкомандвах аз.

Кучето спря. То стоеше с оголени зъби и пламтящи очи и настръхнало цялото, ръмжеше срещу Лайъм.

Заекът подскочи към него. Той го срита и заекът полетя в шубраците, ала тутакси се върна. С него дойде и още нещо, напомняше на гризач, по-точно скелетът му: то тракаше и скърцаше с малките си зъбки.

— Спри! — изкомандвах аз.

Те спряха. Лайъм ме погледна.

— Да, мъртви са — отвърнах. — Да, аз ги командвам. А ти не можеш да ги убиеш. Можеш да опиташ, но няма да успееш.

— Е, тогава ще трябва да се бия с онази, която мога да убия.

Той се хвърли срещу мен.

Наредих на кучето да напада, ала мисълта ми ме напусна, като видях как Лайъм се спусна насреща ми. Отскочих встрани. Той ме хвана за крачола на пижамата ми и го дръпна. Паднах по очи, ритах и блъсках в опитите си да стана, ровех с пръсти в пръстта, счупих ноктите си. Извъртях се, той изпусна крачола ми и ме хвана за стъпалото. Силно го ритнах и се втурнах напред, като оставих гуменката си в ръката му.

Щом се изправих на крака, чух шум от плесница. Извъртях се и видях Дерек — в човешка форма — върху гърба на Лайъм. Лайъм се друсна и отхвърли Дерек. Дерек го сграбчи и двамата се затъркаляха по земята, като продължаваха да се бият.

Кучето препусна към тях. Наредих му да не се намесва и то се спря, като скимтеше и се опъваше като зайчар на веригата си. Затворих очи и му дадох друга команда — да изостави тялото си.

Продължих да освобождавам кучето и другите духове, като отчаяно се опитвах да не обръщам внимание на охкането и пъхтенето на двамата биещи се. Когато отворих очи, животните бяха изпопадали, а душите им бяха освободени.

Лайъм и Дерек се търкаляха на земята, вкопчени един в друг, ръцете на Лайъм в косата на Дерек се опитваха да дръпнат главата му назад, ръцете на Дерек около врата на Лайъм и никой не успяваше да улови здраво другия и да го отхвърли от себе си.

Измъкнах ножчето си и се втурнах напред. Натиснах копчето… и усетих как острието потъна в дланта ми. Не му обърнах внимание. Ножчето падна в шубрака. Коленичих и започнах да се ровя из храстите и да го търся.

Пукот като от счупване на клон. Скочих на крака. Дерек лежеше по гръб, Лайъм бе върху него; ръцете на Дерек все още бяха около шията на противника. И двамата лежаха и не помръдваха. Дерек се взираше в небето с широко отворени очи. Очите на Лайъм бяха също широко отворени, ала не виждаха нищо, взорът му бе замръзнал при последния удар.