Кели Армстронг
Разплата (4)

5

В коридора Дерек се обърна.

— Вие отидете да намерите друга стая за Тори. Аз ще си взема още понички.

Двамата със Саймън се спогледахме. Колкото и да обичаше да яде, в момента последното нещо, което Дерек си мислеше, бе да напълни корема си. Всъщност той казваше: „Вземете Тори и се омитайте оттук, за да мога да подслушам какво си говорят“. Като върколак той можеше да ги чуе и от кухнята.

— Остави ми малко шоколад — каза Саймън, докато отвеждаше Тори и мен към стълбите.

— Не бива да ядеш…

— Само те дразня — подметна Саймън в отговор. — Хайде, Тори. Да ти намерим една хубава стая, само за теб.

Както се оказа, Тори искаше да остане при мен. Не че го заяви направо, разбира се. Тя огледа другите възможности и се заоплаква, че стаите били прашни и че накрая пак ще трябва да остане при мен. Предложих аз да отида в друга стая. Тя ми заразправя колко хубава била тази и как трябвало да се науча да защитавам интересите си. Реших, че е време да взема един душ.

Душът щеше също да ми даде възможност да отмия нетрайната боя от косата си. Когато избягахме от Лайл Хаус, казаха на баща ми, че съм направила точно това — избягала съм и ме няма. Той нямаше представа, че ме бяха хванали почти на мига и ме бяха отвели в лабораторията на групата „Едисън“. Нито знаеше какво представлява групата „Едисън“, нито какво означава некромант. За него дъщеря му, шизофреничката, бе избягала от групата у дома си и сега живееше по улиците на Бъфало. Беше предложил и награда за залавянето ми. Награда от половин милион долара.

Исках да знае, че съм добре. Боже мой, наистина исках. Но леля Лорън заяви, че е по-безопасно да не научи истината, и Дерек се съгласи. Така че засега аз наистина с всички сили се мъчех да не мисля колко щеше да се тревожи. Щях да му изпратя съобщение още щом това станеше възможно. Междувременно, предложената от него награда се превърна в проблем.

Моята руса коса с ягодов отблясък лесно се забелязваше, още повече че преди да ме транспортират до Лайл Хаус, аз й бях добавила червени кичури. Дерек ми бе купил нетрайна боя. Черна на цвят. Бях доста бледа за черна боя и сега изглеждах досущ като некромантка: бяла кожа и смолисточерна коса. Ала за щастие боята лесно се отмиваше. Поне така ми се струваше.

Тори ме последва по коридора, като ми даваше съвети как да махна боята от косата си и играеше ролята на първа моя помощничка само две минути след като ме бе нарекла „чернилка“. През последните дни това не бе чак толкова лошо, щом говорим за Тори. Тя бе започнала да се придвижва сантиметър по сантиметър по пътя към сближаване с мен, като се има предвид, че двете с нея би трябвало да сме смъртни врагове.

Но сега беше дружелюбна.

— Не я мий повече от три пъти, иначе косата ти ще заприлича на слама. Видях климатик някъде тук. Използвай го, за да я издухаш и да улегне.

— В момента сухата коса е за предпочитане пред черната.

Саймън надникна от стаята си.

— Отмивате боята ли?

— Колкото по-бързо, толкова по-добре.

Той се подвоуми, а изразът на очите му говореше, че се кани да каже нещо, което всъщност не иска.

— Знам, че не желаеш да е боядисана, но… Е, ако излезем…

— Ще трябва да остана под домашен арест заради черната си коса.

— Не е толкова лошо.

Тори прошепна на шега:

— Саймън намира момичето, излязло сякаш от филм на готическите ужаси, доста секси.

Той я погледна сърдито.

— Не, просто искам да… — хвърли нетърпелив поглед към Тори той, сякаш й казваше да се омете. Но тя остана на мястото си и той се наведе към ухото ми, като сплете пръсти в моите. — Знам, че искаш да я отмиеш. Ще помоля Андрю да ти намери по-хубав цвят. Не ми пука на какво прилича косата ти; просто искам да си в безопасност.

— Колко сладко! — каза Тори.

Саймън застана между двете ни с гръб към нея.

— Можеш да попиташ Андрю. Може би се престаравам…

— Не, не се престараваш. Имам нужда от душ, но няма да се опитвам да отмия боята.

— Добре. О, да! Дерек каза, че си искала да вземаш уроци по самозащита без оръжие. Какво ще кажеш след душа да опитаме?

Всъщност не бях в настроение за уроци, ала той се усмихваше и очевидно гореше от желание да направи нещо хубаво за мен, след като ми бе забранил да си оправя косата. Не че имах да върша нещо по-интересно, тъкмо затова казах:

— Може.

— Звучи добре — намеси се Тори. — Да, знам, че не ме каните, но бихме могли и двете да вземаме уроци. Не, не, не се мъча да застана помежду ви. Разбирам те, Саймън. Според мен двамата с Клоуи сте най-очарователната двойка на света. Но ще се взирате любовно в очите си някой друг път. В момента имам нужда от уроци по самозащита. Така че, среща в задния двор.

Тя се отправи към стълбите и извика:

— Във всеки случай няма дълго да останеш да ни тренираш самичък. Сигурна съм, че Дерек ще дойде при нас веднага щом свърши с подслушването.

На излизане от банята налетях на Дерек.

— Свърши ли срещата? — попитах.

Саймън подаде глава от стаята им и Дерек го повика с ръка в коридора.

— Къде е Тори? — попита той.

— Навън. Чака ни, така че да не се бавим.

— И каква е присъдата? — подкани го Саймън.

— Гуен и Андрю ни вярват. Маргарет подозира, че може да сме разбрали положението погрешно и да сме си помислили, че Лиз, Брейди и Амбър са били убити. Само Ръсел е на мнение, че умишлено ги заблуждаваме.

— Мухльо. И до какво…?

Дерек го стрелна с поглед. Саймън затвори уста и подкани с жест Дерек да продължи.

— Включиха конферентната връзка на телефона и се посъветваха с двойка старейшини на групата, и… — Дерек ме погледна и аз прочетох отговора по начина, по който откъсна очи от моите. — Искат да позабавят нещата, за да получат повече информация. Щели да изпратят екип в Бъфало на проучване.

Саймън се намръщи.

— Ами разбира се, поемат по бавния и сигурен път, а в това време Ракел и д-р Фелоус може да… — Хвърли поглед към мен. — Извинявай.

Останахме около минута на място, за да се успокоим.

Обърнах се към Дерек.

— Какво мислиш да правим?

— Засега ли? Да продължим. — Гласът му бе дрезгав, а тонът безпомощен. — Нищо друго не можем да сторим. Групата „Едисън“ са по петите ни. Трябва да оставим нещата така.

Заварихме Тори в задния двор. Извиних й се за закъснението; момчетата не се извиниха. Саймън тъкмо започна да ни обяснява някаква хватка и Андрю ни повика.

Ръсел си бе тръгнал.

— Духнал си е на петите — изръмжа Саймън. — За да не ни гледа в очите, когато съобщи на останалите, че според него ние лъжем.

Гуен също беше изчезнала, ала бе отишла да купи продукти и готова храна за вечеря. Да, беше станало време за вечеря. Тъй като бяхме станали късно, пропуснахме обяда.

Хранехме се с Андрю, Гуен и Маргарет. Те подготвяха плана твърде оптимистично, разбира се — тъкмо нахвърляха набързо разузнавателната част и подготвяха спасителната операция.

— И така, приятели — каза Андрю, — през идните няколко дни вие ще работите на три фронта. Да си починете добре. Да ни разкажете всичко, което знаете за лабораторията. И да тренирате.

— Да тренираме ли? — Думите му накараха Тори да скочи и да се изправи. Мен също.

Гуен се усмихна.

— Аха. Затова сме дошли двете с Маргарет.

— А аз ще работя със Саймън — каза Андрю, — макар да съм наясно, че баща ти те тренира от години.

— Сигурна съм, че може да използва практическите занимания — обади се Тори.

Саймън я перна. Андрю се престори, че не вижда.

— Колкото до Дерек… — каза Андрю.

— Да, знам. За мен няма върколаци, няма треньори.

— Така е, но все пак намерихме един. Томас, полудемон, който живее в Ню Джърси. Може да си го спомняте от лабораторията. Той беше член на екипа, отговорник на секцията за върколаци в проекта.

Дали си въобразявах, или Дерек наистина се сепна? Не бих го корила, ако е трепнал. Дерек живеел в лабораторията преди бащата на Саймън да го прибере в дома си и после секцията по върколаци била опразнена. Другите трима върколаци вече били убити. Дерек със сигурност нямаше да се зарадва отново да срещне един от пазачите си.

— Томас напусна лабораторията преди теб главно защото се противопоставяше на начина, по който бяхте третирани вие, момчета. Ала знае за върколаците повече, отколкото всеки друг. Баща ти го използваше при отглеждането ти.

Дерек се отпусна.

— Така ли?

— Сега е по работа, но идната седмица се връща. Ако все още не сме се задействали — което, надявам се, няма да е така — ще имаш с кого да си поговориш и да получиш отговори на всички въпроси, които се въртят в главата ти.