Кели Армстронг
Разплата (19)

21

От кого бягахме? Бях гледала достатъчно филми, за да знам, че воят принадлежи на вълк, а в щата Ню Йорк няма диви вълци. Което означаваше, че имаме работа с върколак.

Лайъм и Рамон, двамината, които се опитаха да заловят Дерек онзи ден, бяха заявили, че целият щат принадлежи на Глутницата, която ще преследва и унищожава всеки върколак, преминаващ през нея. Очевидно не бяха толкова стриктни — Дерек бе живял цял живот тук. Но дали са го намерили най-накрая?

Ако не Глутницата, тогава кой бе свирнал? Андрю им бе казал, че групата „Едисън“ не наема върколаци. Нима грешеше? Ако се нуждаеха от някой, който да проследи изчезналите им обекти, най-подходящ би бил копой върколак със свръхестествени способности.

Но в момента това нямаше никакво значение. Дерек знаеше кой е подсвирнал; и дори да не можеше да ми каже, по действията му разбирах, че сме в беда и единствената ни надежда беше да избягаме от нея.

— Ей там има поток — посочих с ръка аз. — Ако това е върколак, който искаме да изгуби следите ни, водата ще ни бъде от помощ, нали?

Той отговори, като възви натам.

Потокът не бе по-голяма от дъждовен ручей, но бе напълно достатъчен да отмие миризмата от следите ни. Докато го прекосявахме, той слизаше все по-дълбоко в земята, а бреговете от двете ни страни се вдигаха нагоре като малки канари. Ако продължавахме, можеше и да се озовем в капан.

Дерек вървеше отпред, като лазеше по брега на потока, а аз го следвах, прогизналите ми гуменки се пързаляха в калта и аз се хващах за корените на дърветата, за да се подема и се задържа на повърхността. Движех се колкото е възможно по-тихо, защото знаех, че всеки върколак притежава острия слух на Дерек.

Изтичахме по протежение на дигата и стигнахме до гъста гора. Дерек ме подкара към поляната в средата. Той легна в центъра с изпънати напред предни крака, с увиснала опашка и клюмнала глава. Опитваше се да осъществи обратната Промяна — да се превърне отново в човек. След няколко минути напрягане и ръмжене, той се предаде.

— Не можем да останем тук — казах аз. — Ако това е върколак…

Той потвърди думите ми със сумтене.

— Накрая ще открие следите ни. Гората не е толкова голяма.

Още веднъж сумтене. „Знам.“

— Мисля, че този път води към къщата.

Той поклати глава и посочи с муцуната си малко по-наляво.

— Ясно. Добре — отвърнах аз. — Значи трябва само да…

Той отново се вцепени, вдигна нос нагоре, насочи уши напред. Седнах до него. Той продължаваше да души, дълбоко в гърлото му се появи ръмжене, сякаш бе доловил миризма, която нямаше да долови пак. Най-после той ме побутна с нос към края на поляната, което аз възприех като „Бягай!“, ала щом се втурнах напред, той ме улови за якето със зъби.

— Да се движа по-бавно ли? — прошепнах аз. — И тихо?

Сумтене. „Да.“

Леко се изправи пред мен и направи една стъпка. После още една. Облак забули луната и гората стана черна. Спряхме. Отдясно изпука клонка. Дерек се извъртя толкова бързо, че се удари в мен, блъсна ме назад и аз се препънах, и понеже не се движех достатъчно бързо, той ми се озъби.

Щом се върнах на поляната, в края й различих продълговата сянка. Когато изпука още една клонка, Дерек ме удари отзад по краката, задърпа ме и ме забута към отсрещната страна на поляната, където ме мушна в гъстия храсталак.

— Не мога… — прошепнах аз.

Той се озъби и изръмжа. „Напротив, можеш.“

Застанах на четири крака и се напъхах в храстите, като с ръце си разчиствах пътя. Само след няколко стъпки се ударих в някакво дърво. От двете ми страни имаше гъсти шубраци. Извърнах се, за да кажа на Дерек, че не мога да продължа, ала той стоеше в самия край на скривалището ми и криеше входа му с тялото си.

Облакът отмина и на пътеката се появи някаква фигура. Беше вълк, черен като Дерек. Той сякаш се търкаляше към нас, тих като мъглата, като бавно, но сигурно се носеше в наша посока.

Най-подир облаците се отдръпнаха от луната, ала вълкът продължаваше да е черен като нощта от носа до очите. Забелязах бледи ивици от едната му страна. Присвих очи и видях, че бяха ивици, непокрити с козина, а оголената му кожа беше розова и нагърчена от белези, получени съвсем наскоро. Бях видяла същите белези преди няколко дни.

— Рамон — прошепнах.

Дерек изръмжа, козината му настръхна, той размаха опашка и зъбите му блеснаха. Но другият вълк продължаваше да се приближава към нас безжалостно и неумолимо. Най-после Дерек изрева и му се нахвърли.

Рамон се спря. Не отстъпи. Дори не изръмжа. Не помръдваше от мястото си дори когато Дерек бе почти върху него, после направи финт и се насочи право към мен.

Дерек се помъчи да спре, ала моментът на движение бе твърде силен и той забуксува в шубрака.

Докато Рамон се търкаляше към мен, аз се опитвах да се махна от пътя му, ала храсталакът бе твърде гъст. За щастие, беше гъст и за него и той не можеше да влезе по-навътре от Дерек, но бе достатъчно близо до мен, за да доловя вонята на дъха му, докато се опитваше да навлезе по-навътре в шубрака с рамото напред.

После заскимтя и се втурна назад, тъй като Дерек бе забил зъби в бедрото му Рамон се освободи и му се нахвърли. Дерек се наведе и се втурна покрай Рамон, за да блокира входа на скривалището ми.

За миг виждах само опашката на Дерек. После встрани ми се мярна Рамон, който отстъпваше, взираше се около Дерек, сякаш оценяваше ситуацията.

Хвърли се наляво. Дерек скочи натам, като се зъбеше и ръмжеше. Рамон изви надясно. Дерек му препречи пътя. Отново наляво. Пак му го препречи. Беше като онази вечер на игрището, когато Лайъм се престори, че напада мен, като се присмя на Дерек и му се смееше всеки път, щом Дерек реагираше по същия начин.

— Той те дразни — прошепнах аз. — Опитва се да те измори. Не се хващай.

Дерек изръмжа. Напрегна се, сякаш преплиташе краката си. Но и това не помогна. Всеки път, когато Рамон правеше движение към мен, Дерек скачаше, зъбеше се и ръмжеше.

Най-после Рамон се умори от играта и се втурна открито към Дерек. Те се сблъскаха, костите им изпукаха и двамата се строполиха на земята, като се хапеха и ръмжаха, пухтяха и скимтяха, щом се нахвърляха един на друг.

Стиснах сгъваемото си ножче. Знаех, че трябва да направя нещо. Да се хвърля между тях. Да защитя Дерек. Но не можех. Онзи ден, като гледах как Дерек и Лайъм се бият в човешкия си вид, те се движеха твърде бързо, за да се намеся. Ала онова бе като на забавен кадър в сравнение с това сега, безумно кълбо от козина и ярост се търкаляше на поляната, сливаща се маса от черна козина, проблясващи зъби и пръски кръв.

Трябваше да се включа, тъй като Дерек имаше нещо, което го поставяше в неблагоприятно положение, и това бях аз. Той не можеше да забрави, че съм там, и всеки път щом Рамон се търкулнеше в моя посока, Дерек спираше да се бие, за да застане отново между него и мен.

Исках да му кажа да забрави за присъствието ми, да знае, че съм добре скрита в шубраците, че съм въоръжена и че няма и следа от Лайъм, партньора на Рамон. Ала знаех, че няма да има полза. Инстинктът му да ме закриля бе по-силен от разума.

Изправих се, протегнах ръка колкото е възможно по-високо и хванах най-долния клон на дървото зад мен. Наранената ми ръка с шевовете ме заболя, но аз не обърнах внимание. Подех се нагоре. Катеренето бе лесно. Най-трудно ми беше да внимавам да не поглеждам надолу всеки път, щом чуех ръмжене или пухтене.

Най-после бях твърде високо, за да може Рамон да ме достигне. Викнах на Дерек, че съм в безопасност. Но той, разбира се, трябваше да провери и да погледне, докато чистеше врата си от отскубнатите кичури козина. Но като видя къде съм, той напълно се отдаде на битката си с Рамон.

И все пак, колкото и едър да беше, Дерек не можеше да се мери с опитния възрастен върколак. Когато се сблъска са Лайъм, Дерек се бе втурнал в противоположна посока, като призна по този начин, че се декласира. Дерек можеше да проявява и арогантност, но не се перчеше. Ако не можеше да победи в битката, за него не представляваше проблем да избяга от арената.

Ала този път не можеше да избяга.

Стиснах ножчето в ръка и пропълзях по клона, докато се озовах над двамата.

„Като споменахме за перченето…“

Спрях се с чувство за вина в сърцето, задето си мислех подобни глупости. Ако скоча върху тях, ще съм късметлийка, ако Дерек не падне убит, докато се мъчи да опази живота ми.

Не ми се нравеше да треперя като безпомощна героиня. Но наистина бях безсилна пред Рамон. Силата ми не бе свръхчовешка, нито усещанията ми, нито зъбите, нито ноктите ми; нямах и магически способности.

„Престани да се оплакваш от това какво нямаш. Мозъкът ти все още работи, нали?“

Предвид настоящите обстоятелства не бях много сигурна.

„Използвай го. Мисли.“

Наблюдавах битката с широко отворени очи, а умът ми неуморно работеше, за да измисли план. Докато ги гледах, аз осъзнах, че мога да разпозная кой е Рамон и кой е Дерек по белезите им. Ако можех да…

Белезите.

Наведох се надолу, доколкото можах.

— Дерек! Отстрани! Където са белезите му…

Мъчех се да му обясня защо, без да изоставям плана за Рамон, но нямаше нужда да изрека дори една дума. Дерек се изви и натисна Рамон отстрани. Тъй като там липсваше козина, която да го предпазва, зъбите на Дерек потънаха лесно в плътта. Рамон нададе вой. Дерек дръпна глава назад, като откъсна голямо парче от хълбока на Рамон.

Бликна кръв. Дерек отскочи назад и пусна парчето плът на земята. Рамон се изправи, ала задният му крак несигурно се замяташе на една страна. Дерек заобиколи Рамон и отново го захапа по хълбока.

Рамон изрева от болка и ярост, извъртя се и се освободи от захапката на Дерек. Кръв се плискаше наоколо, когато той бързо се завъртя и захапа Дерек за тила. Те се търкулнаха по земята, Дерек се мяташе върху него с извадени нокти и един от ноктите му одраска открития хълбок на Рамон. Рамон изскимтя и Дерек се освободи. Той се спусна заднешком към брега на потока. От дигата до водата имаше поне 40–50 метра и аз извиках, за да го предупредя, ала той продължаваше да върви заднешком нататък.

Рамон му се изсмя, козината му настръхна и той се озъби. Прекъсна го нечие подсвирване. Лайъм. Рамон прекъсна атаката, вдигна глава и започна да вие. Дерек му се нахвърли. Воят на Рамон секна и той отхвърли Дерек от себе си, после продължи да напредва към него, като го отблъскваше към…

— Дерек, канарата!

Този път той вдигна очи нагоре и срещна погледа ми. Ала не спря, продължи да се движи, преплел отново поглед с този на Рамон.

В последната секунда Дерек изви наляво, заобиколи Рамон и го удари в ранения хълбок. Рамон загуби равновесие. Дерек скочи върху него. Зъбите му потънаха в разкъсаната му плът. Рамон нададе призрачен агонизиращ вой.

Рамон успя да се изправи, гърбът му се опря в скалата. Дерек му се нахвърли. Рамон отстъпи назад. В последния миг зърна бездната под себе си и започна да се измъква встрани, ала Дерек го блъсна с глава в разкъсаната плът на хълбока и го запрати надолу към водата.

Слязох и изтичах към Дерек, спрях се отгоре на брега и погледнах към Рамон, който бе все още в съзнание, мяташе се в опитите си да се изправи, а предният му крак се бе изкривил под странен ъгъл.

Подсвиркването проехтя отново. Дерек рязко се обърна, като се блъсна в краката ми, след което ме бодна с носа си, за да се раздвижа.

— Лайъм ли е? — попитах аз.

Той наведе муцуна, сякаш ми кимна утвърдително.

Не преставах да се удивлявам как така Лайъм се появи в човешкия си вид. Той все още представляваше огромна заплаха. Единственото предимство бе, че ако не е вълк, той ще надушва следите ни по-бавно.

— Дойде откъм къщата — прошепнах аз, докато тичахме. — Трябва да се отправим към шосето. Знаеш ли къде е…?

Отговори ми с действие — запрепуска покрай мен. Тичаше известно време, но аз изоставах. Притича, за да ме предпази откъм гърба.

— Съжалявам — прошепнах. — Не виждам и все се препъвам…

Той изръмжа и ме прекъсна. „Знам. Продължавай напред.“

Минах пред него и оставих Дерек да ме побутва отзад по краката всеки път, щом се отклоня от пътя. Най-после зърнах светлини през дърветата. Дерек ме бутна нататък и…

— Вдигате адски шум, нали, непослушни палета — проехтя през гората провлаченият тексаският изговор на Лайъм.

Дерек ме блъсна. Аз паднах на земята и забих нос в калта. Помъчих се да стана, ала Дерек бе застанал над мен. Прокарах език по зъбите си, за да видя дали не съм изгубила някой.

Дерек доволно ме мушна отзад по врата. Бях готова да приема това като извинение, независимо дали наистина бе извинение, или не.

— Излезте, излезте, където и да сте — пропя Лайъм.

Дерек ме напъха в храсталака, а той бе толкова малък, че трябваше да се допрем плътно един до друг, като в резултат устата ми се напълни с козина. Опитах се да му отстъпя повече място, той ми се озъби да мирувам. Седнах, а той се притисна до мен, напъха останалата част от тялото си в храсталака и практически се настани в скута ми.

Вдигна глава да надуши миризмата по вятъра. Той духаше от същата посока, откъдето идваше и гласът, което означаваше, че Лайъм не можеше да ни надуши.

Затворих очи, за да чувам по-добре. Чувах лудото биене на сърцето на Дерек. Сигурно и моето биеше толкова бързо, защото той ме смушка в ръката да отворя очи; когато го погледнах, неговите бяха потъмнели от тревога.

— Добре съм — прошепнах.

Той се премести, като се мъчеше да освободи краката ми от тежестта си. Докато се движеше, ръката ми се опря в кичур влажна козина. Отдръпнах се и видях, че пръстите ми лепнеха от кръв.

— Ти си…

Той ме прекъсна с ръмжене. „Добре съм. А сега, шшшшт.“

Опитах се да видя колко тежко е ранен, ала той отново се раздвижи, като този път ме притисна надолу.

Седяхме и мълчаливо се ослушвахме. Той въртеше уши, които от време на време трепваха, сякаш е доловил шум. Но вместо да се напрегне, той започна да се отпуска.

— Тръгва ли си? — попитах шепнешком аз.

Той кимна с глава.

Настаних се по-удобно. Беше трудно да се боиш за живота си, когато в скута ти има стокилограмов вълк. Но бе странно успокояващо. Аз премигвах, за да не заспя, стоплена от тялото му, свита между меката му козина и биенето на сърцето му.

— Отиде ли си? — прошепнах аз.

Дерек поклати глава.

— Колко време ще останем тук…?

Дерек се наежи. Взрях се в тъмнината навън, но щом погледнах Дерек, видях, че не души във въздуха. Главата му бе наведена. Очите му бяха широко отворени, а той бе съвършено неподвижен.

После го усетих. Мускулите му потрепваха.

— Обратната Промяна започна — прошепнах.

Той изръмжа, настръхна, а очите му излъчваха тревога.

— Няма проблеми. Винаги има известна пауза след първия сигнал, нали така? Ще имаме време да се върнем в къщата. Промяната може да стане и там…

Той се сви в конвулсия, предните му крака се изпънаха. Падна на една страна и четирите му крака се вцепениха, главата му се стрелна назад, очите му диво се въртяха.

— Всичко е наред. Всъщност е по-добре. Нека стане така.

Не че имаше друг избор. Изпълзях отгоре и се отдалечих от блуждаещите му нокти. Седнах зад него и започнах да разтривам раменете му, като му говорех, че се справя добре, че всичко е наред.

Главата му увисна, после се стрелна нагоре, а костите му изпукаха. Той изскимтя, скимтенето му завърши с ръмжене, докато в същото време се стараеше да бъде тих, ала конвулсиите зачестиха и с всеки спазъм той издаваше някакво циврене и когато най-после спря, всичко около нас се смълча. Но аз знаех, че Лайъм го бе чул.

Облегнах се върху Дерек, зашепнах му успокояващо с надеждата да го предпазя от евентуална паника, която Лайъм би могъл да предизвика. Но много скоро Дерек стрелна глава нагоре и аз разбрах, че Лайъм идва.

Дерек бе вече навлязъл в Промяната, муцуната му се скъсяваше, ушите му се преместиха встрани, козината му се оттегляше и на нейно място израстваше коса. Наведох се до ухото му.

— Продължавай, става ли? Аз ще се погрижа за останалото.

Той се наежи и издаде звук, с който изразяваше своето несъгласие. Изправих се. Той се опита да направи същото, ала нов спазъм го повали на земята.

— Ще се оправя — казах и извадих ножчето си. — Няма да правя глупости. Ти си съвсем към края. Ще отвлека вниманието му, докато се промениш изцяло.

— Не — гласът му бе гърлен, променен.

Обърнах се, за да тръгна. Той ме сграбчи за крака, ала пръстите му бяха все още непохватни и аз лесно се отскубнах. Избягах от храсталака, без да се обръщам назад.