Кели Армстронг
Разплата (25)

28

Нима признанието ми, че останах горе по-дълго от необходимото, звучи неубедително? Защото в това време аз сресах косата си, измих си лицето, изсуших джинсите си със сешоара, когато разбрах, че новите не ми стоят добре, и накрая си измих зъбите.

Като си мислех, че Дерек ме бе видял в грозна розова пижама, измацано с кал лице, с преплетени шумки в косата, свежият ми ментов дъх едва ли щеше да го накара да си каже: „Леле, колко е хубава!“. Но като се погрижих за външността си, се почувствах много по-добре.

Щом излязох от спалнята, тръгнах да търся Тори. Тя бе изчезнала след насроченото събрание, като бе споменала някакво почистване, така че нямах време да й съобщя последните новости за Ройс и д-р Банкс. В главния коридор проследих кабела на прахосмукачката и я открих в библиотеката да обира прахта от рафта със стари книги, подвързани с истинска кожа.

— Мисля, че няма вече да ти се налага да вършиш това — казах. — Утре тръгваме.

— Не ме интересува.

Тя си сложи усмивка на лицето и аз не знам кое ме усъмни — усмивката или желанието й да чисти къщата. Влязох и се огледах. Във въздуха присветна, когато на монитора на отворения лаптоп се появи първата страница.

— Това е компютърът на Маргарет — казах аз, когато се приближих до него. — Ти ли го отвори?

— Опитвах се да се свържа с приятели по имейла, за да им съобщя, че съм добре, но нямаше интернет.

— Аха.

— Не ми ли вярваш? Провери. Няма безжична връзка и не мога да намеря изход, което никак не е чудно, щом в къщата няма дори телефони.

— Не това имах предвид — обърнах се към нея аз. — Да ни подлагаш на опасност, докато се обаждаш на приятелите си по имейла? Няма начин.

Тя седна на края на бюрото.

— Слушай, това си е чист напредък, защото само преди седмица ти щеше тотално да се предадеш.

Раздвижих мишката. На екрана се появи прозорец от цяла система файлове. Погледнах към Тори.

— Не е каквото си мислиш — каза тя.

— Че какво си мисля?

— Че шпионирам в полза на групата „Едисън“ и събирам информация. Или че се опитвам да се свържа с тях, да им съобщя къде се намираме.

— Не шпионираш.

Крива усмивка.

— Не съм сигурна дали трябва да ти благодаря за доверието, или да те пратя по дяволите, задето си твърде учтива, за да ме обвиниш в очите. Знам, че момчетата си мислят тъкмо това. Особено Дерек. Обзалагам се, че знам и защо си го мислят.

— Защо?

— Защото влязох твърде лесно в дома на Андрю. Прави са. Направих го. — Тя се излегна на бюрото. — Отначало не мислех така. Когато избягах, аз си казах: „Господи, колко съм добра! Тези идиоти не знаят с кого са се захванали“. — Тя се засмя, ала в смеха й нямаше радост. — Щом нещата се успокоиха, аз заключих: „Да, добра съм, но не чак толкова“. Те знаеха, че когато се вбеся, имам магьоснически изблици. Значи, не се заблуждаваха, че съм някое недоносено момиченце. След като избягах толкова лесно, може би те ме бяха пуснали.

— Защо?

— Там е работата, нали? Отначало помислих, че са ми сложили нещо. Изтърсих си дрехите, изпрах ги. Дори ги изгладих, за да няма никакво съмнение.

— Добро хрумване.

— Не, глупости на търкалета. Твърде дълго се бяха навъртала около вас. Но пък си казах, че ако групата „Едисън“ бе заловила само един от нас онази вечер, ако ми бяха поставили апарат за проследяване, а после ме бяха освободили — това би било добро хрумване. Ала нямах намерение тъкмо аз да ги доведа при нас. Затова затърсих предавател извън нашата група.

— И не намери.

— Доколкото на мен ми е известно, не. Това ни отвежда към предположение номер две: освободили са ме, защото аз съм дребна риба. Нямало е смисъл да ме държат.

— Не мога да си представя…

— Помисли си. До тях достига вестта, че момчето върколак се е развилняло. После чуват, че Андрю е избягал. Внезапно им просветва, че не си струва да ме пазят двама души. Оставят само един с надеждата, че той ще ме опази. Но не можа.

— Така да бъде — казах и махнах с ръка към компютъра. — Тогава какво правиш тук?

— Опитвам се да докажа, че не шпионирам. — Тя обърна лаптопа към себе си. — Най-добрият начин да покажа, че не съм съвсем ненужна, е да извърша самичка някои проучвателни дейности. Андрю каза, че не са могли да се свържат с Гуен, и аз се замислих.

Докато говореше, тя бързо написа нещо, а пръстите й препускаха по клавиатурата.

— Очевидно Ръсел не е действал сам. Може Гуен също да е в играта, но не мисля. Тя не го харесваше.

— Така ли?

— Според него беше тъпа блондинка. Единственият път, когато се доближи до нея, бе, за да се опита да види какво има под блузата й. Не е и зъл гений. Някой друг е измислил плана за залавянето на Дерек, а те го подкрепят, за да се отърват от всички ни. Номинирам Маргарет. Прегледах файловете и имейла й. Сега се ровя в частта, която тя е изтрила. Дори да изпразниш изтритата си папка или кошчето си, текстовете пак си остават и човек трябва само да знае как да ги намери.

Започна да чука по клавиатурата и да прехвърля папки с такава бързина, че докато я гледах, главата ми се замая.

— Ти наистина си компютърен… — започнах.

— Кажи „талант“ и ще те ползвам за диктовки. Аз съм дизайнер програмист. Но да, поназнайвам нещичко относно хакването благодарение на бивше мое гадже, използвало таланта си, за да промени оценките си и да има възможност да прекарва повече време в игри. Сякаш те биха могли да му помогнат да завърши колежа. Но преди да го изхвърля, накарах го да ме научи на основните неща. Човек не знае кога ще му потрябват.

Убедена съм, че тя се бе вече възползвала от тях. Спомних си как Тори бе изнудвала д-р Давидоф да я пусне извън лабораторията.

— Добре, намерих някои изтрити имейли. Търся всички нас по имена, търся и името на бащата на Саймън. Кои бяха онези върколаци, които Ръсел бе наел?

— Лайъм и Рамон, но Лайъм бе връзката. Пише се…

Тя ме погледна. Затворих уста и я оставих да пише. Нищо не се появи.

— А има ли съобщение от и до Ръсел?

— Аха. Той е MedicGuy56. Намерих го в списъка й с адреси. Ще надникна.

Тя преглеждаше съобщение, изпратено до Ръсел, когато прочетох една дума, която ме накара да й кажа да спре. „Сиракуза“. Където живееше Глутницата върколаци. В съобщението се даваха инструкции как да намерят някаква къща извън град, наречен Беър Вали, близо до Сиракуза.

Продължих да чета:

„Томас казва да не ходите до къщата. Чакайте и подходете към тях извън имението, за предпочитане на публичен терен и най-вече, когато децата ги няма. Ако е възможно, доближете Алфа или жената. Томас твърди, че не може да наблегне достатъчно силно на тези неща. Не отивайте директно в къщата. Не се приближавайте в присъствието на децата.“

— Алфа ли? — попита Тори.

— Това е термин във вълчата глутница. Водачът им. Имаше инструкции да отведат Дерек в Глутницата.

— Е, значи, вече имаме доказателство.

— Продължавай да търсиш. Колкото повече факти открием, толкова по-добре. Търси на „Алфа“, „Глутница“, „Беър Вали“, „Томас“…

— Слушам, госпожо.

Откъм коридора се чу шум и аз забързах към вратата. Беше Маргарет, но се бе запътила в друга посока. Тори измърмори зад мен:

— Не, това е…

Отдалечи се, после изруга под нос.

Аз побързах да отида при нея. Тя се взираше в някакъв имейл с няколко сбити реда, написани от Маргарет, която уверяваше изпращача, че е предала инструкциите на Томас до „личността, наета от Ръсел да разреши проблема“.

— Страхотно, още едно доказателство — казах аз. — И къде е проблемът?

Тя само посочи имейл адреса на получателя: acarson@ gmail.com.

— Андрю? Не, не може да бъде. Има ли друг Карсън?

— Това е Андрю, Клоуи. Проверих в адресите, погледнах и други имейли. При това, имаше и отговор.

Тя отвори още един имейл. Отново кратък, пишеше само: „О.К., благодаря“. От Андрю.

— Виж датата — каза Тори.

Беше изпратен в деня, когато за първи път се срещнахме с Лайъм и Рамон. В деня, в който се предполагаше, че Андрю е бил задържан от групата „Едисън“.