Кели Армстронг
Разплата (43)

46

Минахме да вземем Тори и Саймън тъкмо когато те бяха тръгнали да спасяват мен. След съвсем кратко обяснение относно земетресението и придружаващия ме вълк, аз попитах дали Саймън се е срещнал с баща си. Лицето му притъмня, докато ми отговаряше.

— Гласовата поща — каза.

— Сериозно?

— Не бил на разположение в момента и превключи на гласовата поща. Оставих му съобщение. Може да е бил извън обхват, да е говорил по телефона или…

Не довърши мисълта си, ала всички знаехме какво има предвид. „Не е на разположение“ можеше да означава много неща и не всички да са толкова невинни, колкото да си заключен между стените на затворническа килия.

— Още щом излезем, ще позвъним отново — каза леля Лорън. — А това ще стане скоро.

Отправихме се към най-близкия изход. Бяхме изминали пет-шест метра, когато Лиз дотърча при нас.

— Трима — съобщи тя. — Идват по този път.

— Оръжие? — попитах аз.

Тя кимна.

Ако бяха трима невъоръжени служители — дори да притежаваха свръхестествени способности, — с охота щях да се занимая с тях. Ала оръжието вече е съвсем друго нещо. Уведомих останалите.

— Западното крило не се ползва — каза леля Лорън. — Няма да охраняват западния изход, защото вратата е стабилна.

Последвах я и използвах електронната карта, за да проникнем в западното крило. Щом се озовахме там, Дерек внезапно спря, козината на гърба му настръхна, а устните му се разтегнаха в безмълвно ръмжене.

— Надушваш ли някого? — прошепнах аз.

Той остро разтърси глава и изсумтя, сякаш казваше: „Съжалявам“, и ние продължихме пътя си, ала той вече бе нащрек, а погледът му шареше на всички страни.

— Познавам това място — измърмори Саймън. — Бил съм тук.

— Понякога баща ти те вземаше със себе си на работа, когато ти беше малък — отвърна леля Лорън.

— Да, знам, но това място… — Той се огледа и се потърка по тила. — Тръпки ме побиват.

— Изходът е там зад ъгъла и надолу, в края на коридора — обясни леля Лорън и ни поведе нататък. — Излиза се в двор. Ще трябва да прехвърлим стената и това е другата причина, поради която там няма охрана.

Продължихме по пътя си. Не само Саймън и Дерек ги побиваха тръпки. Беше толкова тихо. Наоколо бе пусто, истинско мъртвило. Сенки се прокрадваха по стените извън обсега на охранителните светлини. Вонеше на изпарения от прогизнали от антисептични препарати подове като в изоставена болница.

Надзърнах в първата отворена врата и се спрях като закована. Чинове. Четири малки чина. Стена от избледнели табла с азбуката и под всяка буква бе нарисувано съответното животно. Черна дъска с цифри — по-скоро техните духове. Премигах, сигурна, че не виждам добре.

Дерек ме бутна по краката, като ми напомни да продължавам да вървя. Погледнах го, после огледах класната стая.

Тъкмо тук бе отраснал Дерек. Четири малки чина. Четири малки момченца. Четирима млади върколаци.

За миг ми се мярнаха пред очите — три момчета, които работят върху трите сложени един до друг чинове, Дерек, седнал самичък на четвъртия, на известно разстояние от останалите, приведен над заниманието си, се мъчи да не обръща внимание на другите трима.

Той отново ме бутна, тихо изскимтя и аз видях как изучава стаята с очи, космите на тила му бяха настръхнали и той нямаше търпение да се махне от това място. Извиних му се под нос и тръгнах след другите. Отминахме още две врати и Лиз дотича обратно при нас.

— Някой идва.

— Какво? — попита леля Лорън, щом й предадох думите на Лиз. — От долу ли? Не може да бъде. Това е…

Прекъсна я тропането на нечии стъпки. Тя погледна наляво, после надясно и посочи с ръка към най-близката врата.

— Електронната карта, Клоуи, бързо!

Отворих и всички влязохме вътре. Щом затворих вратата зад нас, ключалката шумно прещрака. Огледах се, присвих очи и видях единствено отблясъка на сигналната светлина.

Намирахме се в просторен склад, натъпкан с кутии.

— Доста скривалища има тук — прошепнах аз. — Предлагам да си намерим някое за себе си.

Разделихме се, защото чухме стъпките да ехтят по коридора. Обърнах се и едва не паднах върху Дерек. Не беше се помръднал; с настръхнала козина той се взираше в стаята.

Огледах се. Видях кутии, много кутии, но и нещо друго в отсрещния край до стената — четири легла.

— Т-това е било… — започнах.

— Къде са всички? — проехтя глас откъм коридора.

Дерек се стресна, захапа ръкава ми и ме задърпа навътре сред морето от кутии. Видяхме удобно местенце отзад в ъгъла, където кутиите бяха натрупани по три една върху друга. Дерек ме побутна натам. Той отиде отзад, а аз шепнешком повиках останалите, за да се съберем на едно място.

След минута всички се бяхме натъпкали в тясното пространство — клечахме или седяхме на пода. Дерек бе седнал на входа, въртеше уши във всички посоки и го пазеше. С приближаването на шума от стъпки аз вече не се нуждаех от острия му слух, за да различа и гласовете.

— Учени — изсумтя мъжки глас. — Мислят си, че могат да наемат няколко полудемони за ченгета и — готово! Арогантни копе… — мърморенето отмина нататък. — Наблизо ли се намира господин Ст. Клауд?

— Самолетът му пристига след седемдесет и пет минути, господине.

— Значи, разполагаме с цял час, за да разчистим бъркотията тук. Колко бяха хлапетата? Четири ли?

— Три бяха заловени за втори път. Четвъртото — върколакът — не бе заловен, но е докладвано, че е влязъл в сградата.

— Страхотно. Просто нямам думи. — Стъпките им се чуха пред вратата. — Добре тогава, ето го и плана ни. Необходими са ми двамина оцелели. Ако можеш да ми ги осигуриш, господин Ст. Клауд ще бъде доволен. Но върколакът не е включен в техния брой.

— Естествено, господине.

— Нужно ни е място, където ще настаним щаба за действие. Екипът ще е тук след пет минути.

— Като че ли никой не използва това крило, господине. — Изскърца врата. — В стаята дори са старите чинове и черната дъска.

— Добре. Започни настаняването и повикай Давидоф по радиостанцията. Искам да дойде веднага.

Махнах с ръка на Лиз да отиде и да провери как стоят нещата.

Всички наострихме уши, като се молехме да открият някакво неудобство в стаята или да им предложат по-добра. Но не стана.

— Добре поне, че се намират от другата страна на пътя ни за бягство — обади се Тори.

— Няма никакво значение — заяви Саймън. — Имат си специален отряд за охрана на кабалите навън в коридора. Притиснати сме отвсякъде.

Лиз отново дотърча.

— Има двама души в работно облекло и един, облечен като войник. Плюс още четирима като него, които охраняват коридора.

Тропотът на ботуши потвърди думите й.

— Ще се държим здраво един за друг — казах аз. — Ще изпратят хората си да ни търсят — да се надяваме на някое друго място. И щом имаме възможност, ще избягаме.

Зад мен Дерек доволно се излегна на пода, като ми позволи да се облегна на него, и на мен ми стана толкова топло и уютно, че започнах да се отпускам, и колкото повече се отпусках, толкова повече се отпускаше и той — мускулите му омекнаха, пулсът му се нормализира.

— Значи вие двамата дойдохте сами? — обърнах се към Лиз. — Как?

— С автомобил.

— Но Дерек не носи шофьорската си книжка.

Саймън се засмя.

— Нима това означава, че не можем да караме кола? Татко ни позволи да започнем още миналата година и ние нападнахме празните паркинги наоколо.

— Но това са само няколко минути около търговския център, а не осем часа по магистралите.

Дерек изръмжа, сякаш искаше да подчертае, че не е било кой знае какво, макар да съм убедена, че никак не е било лесно.

— Взехме камиона на Андрю — намеси се Лиз. — След като открихме… След като Дерек откри своя… Е, нали знаеш. Със сигурност не сме били много зад теб.

— Как общувахте?

— С лист и молив. Удивителни изобретения. Тъй или иначе, щом пристигнахме в Бъфало, аз го доведох тук. Не можахме да измислим как да влезем, той беше под напрежение и очевидно — и тя махна с ръка към него — ето какво става с върколаците, когато са под напрежение. В онзи момент гаражната врата бе отворена, някакъв служител вкарваше колата си. Погледна към Дерек и реши, че му е време да смени работата си.

В коридора прозвучаха гласове. Лиз отиде да провери. Зад мен хълбокът на Дерек трепна. Разсеяно го потърках и мускулът му подскочи под пръстите ми. Тогава му зададох въпрос, от който се страхувах, откакто леля Лорън ме намери първия път.

— Рей е мъртва, нали? — попитах. — Д-р Давидоф каза, че е била прехвърлена, но аз знам какво означава това. Същото, което означаваше за Лиз и Брейди.

Изражението на леля Лорън в този момент… не мога да го опиша, но ако съм хранела някакви съмнения относно голямото й съжаление за ролята, която е изпълнявала във всичко това, сега ги видях с очите си, щом споменах имената им. В първия миг замълча. После подскочи като попарена.

— Рей ли? Не. Рей не е мъртва. Някой се промъкна и я отвлече. Мислят, че е била майка й.

— Осиновителката й ли?

Леля Лорън поклати глава.

— Родната й майка. Джасинда.

— Но д-р Давидоф каза, че тя е мъртва.

— Ние казваме доста неща, Клоуи. Изричаме много лъжи, като се залъгваме, че е по-добре за всички вас, ала всъщност го правим, защото така ни е по-лесно. Ако Рей си мисли, че майка й е мъртва, няма да пита за нея. Ала от всичко чуто мога да съдя, че те си мислят, че тъкмо тя…

Хълбокът на Дерек отново помръдна. Погледнах към него и забелязах, че един мускул еластично се свива. Последва го друг, в рамото. Когато ме хвана, че го гледам, той изръмжа, за да ме успокои, че не става нищо особено, затова да не му обръщам внимание и да слушам.

Докато леля Лорън говореше, аз разтривах раменния мускул на Дерек, а той се облегна на ръката ми и се отпусна. Знаех, че това няма да му помогне. Беше готов за Промяната.

— Трябва да тръгваме — казах. — Ще повикам Лиз.

Тя долетя през кутиите още преди да довърша призоваването. В съседната стая майката на Тори се бе присъединила към екипа на специалната група. Очевидно Дерек не я бе наранил толкова, колкото бих могла да се надявам. Тя се грижеше за убиец… Срещу Дерек трябваше веднага да се стреля — да бъде застрелян, а не приспан.

Подкрепления от сателитен офис на кабалите бяха на път да дойдат и да помогнат в претърсването на сградата с хора и магии. Бяха решени да ни намерят, преди този Ст. Клауд да пристигне.

— Ще трябва да избягаме — казах. — Докато е още спокойно…

Дерек се сви, като едва не ме отхвърли от себе си.

— Някой не харесва плана ти — обади се Тори. — И то тъкмо когато се зарадвах, че му липсва глас. Очевидно този факт няма да го спре да поспори.

— Не е това — отвърнах аз, когато Дерек отново се сви в конвулсия. — Той отново се Променя.

— Не може ли да почака, защото…

Дерек целият се присви в спазъм, като изпъна и четирите си крака, със задния закачи Саймън, а предната си лапа избърса в Тори. И двамата скочиха и се отдръпнаха настрана.

— Мисля, че с това ни казва „Не“ — забеляза Саймън.

— Трябва да изчезваме — рекох аз. — Както и самият ти казваш, Промяната на Дерек изисква място. При това, Тя може да се окаже нещо, което не би желал да видиш.

— Кажи им, че те подкрепям — додаде Тори. — Аз го зърнах за миг и това ми бе достатъчно.

Тя направи физиономия и потръпна.

Изритах ги навън и се обърнах към Дерек, който лежеше на хълбок и дишаше тежко.

— Направил си последната Промяна сам, затова мисля, че няма да имаш нужда…

Той захапа крачола на джинсите ми и леко го дръпна, а очите му ме молеха да остана при него. Уведомих останалите и им казах, че ако забележат, че специалният отряд за охрана претърсва този коридор, ще трябва да излязат — всички до един.

— Няма да ви оставим сами — рече Саймън.

Дерек изръмжа.

— Той изразява съгласието си с мен — отвърнах аз. — За първи път. Вие трябва да тръгвате. Ако имаме късмет, те ще решат, че двамата с Дерек сме някъде другаде.

На Саймън това не му хареса, ала само изръмжа на Дерек да побърза.

Те тръгнаха, но леля Лорън остана още малко.

— Ако стане нещо, Клоуи, ти идваш с нас. Дерек може да се грижи за…

— Не, не може. Не и по този начин. Нуждае се от мен.

— Не ме интересува.

— Но мен ме интересува. Той има нужда от мен. Така че оставам.

Срещнахме погледите си. И отново през очите й премина странно изражение, напомнящо на изненада и може би мъничко тъга. Аз вече не бях нейната малка Клоуи. И никога нямаше отново да бъда.

Приближих се и я прегърнах.

— Добре съм.

— Знам.

Тя ме прегърна в отговор, прегръдката й бе изпълнена със страст и сила, после излезе от стаята и се присъедини към останалите.