Кели Армстронг
Разплата (13)

15

Тори пристигна в четири и се изненада, като видя, че още съм в леглото.

— Цял следобед ли прекара тук? — попита тя. — Помислих, че си навън с момчетата.

— Пропуснах ли нещо?

— Пропусна да ме видиш как чистя подовете.

Думите й ме накараха да се усмихна.

— Мислиш, че се шегувам ли? — каза тя.

— Не, предполагам, че трябва да се задействаме и тук. Не можем да очакваме Андрю да чисти след нас.

Тя подбели очи.

— Наистина ли си представяш как Андрю ни натоварва с домакинска работа? Човекът ни се извини, задето къщата не е почистена и не е готова да приема гости. Предложих му да я почистя, просто бях любезна.

Аз замълчах и тя поклати глава.

— Последното бе шега, Клоуи. Андрю ми плаща същата сума, която би платил и на чистачката, макар че аз го правя два пъти по-бавно. Помислих си, че не сме чак толкова претоварени, а парите биха ми влезли в работа. Така че сега официално съм икономка тук и ако видя мокри кърпи, захвърлени на пода, ще ги скрия между чаршафите ви.

Преди две седмици, ако някой ми бе казал, че Тори доброволно ще се съгласи да чисти къщата — дори за пари, — нямаше да повярвам. Не можех да си я представя да върти парцала. Но бях забелязала колко й беше трудно без пари, когато избягахме. Бях убедена, че това не беше идеалният начин да ги спечели, но очевидно тя по-скоро щеше да чисти тоалетни, отколкото да приеме подаяние.

Това ме накара да осъзная нещо. Какво ще стане с Тори, когато всичко приключи? Дали има роднини, с които може да живее? Дали и тя си го мисли? Щом неистово се стреми да спечели пари, в случай че нещо стане?

— Гуен се върна — каза тя. — Първо отиде да говори с Андрю. Но трябва да призная, че очаквах моя първи урок с много по-големи надежди, преди да присъствам на твоя.

— Ще се справиш чудесно. Само не й се ядосвай.

Тя се усмихна и в усмивката й мярнах нервност, но и вълнение. Искаше да се научи да използва способностите си правилно. Ние знаехме, че сме опасни, а не искахме да сме такива. Тъй ли никой не го виждаше? Защо се отнасяха с нас като с безотговорни същества, които не мислят?

— Добре ли си? — попита ме тя.

— Разбира се.

Тя бръкна в задния си джоб и измъкна сгънат лист хартия.

— Това може да оправи настроението ти още повече.

Разгънах го. Бял лист, останал от гробището, след като бях записала съобщението на призрака.

— Сигурна съм, че тук някъде има молив — каза тя.

— Молив ли?

— Ами да, киноманке. Какво правят във филмите, когато някой напише някаква бележка на лист от бележник и го откъсне?

Усмихнах се.

— Използва молив, за да разчете следите, останали на долния лист.

— Съмнявам се, че скоро ще ни отведат до пощата, но пък можеш да изпратиш писмото, щом ти се удаде тази възможност.

— Благодаря.

Тя излезе. Когато малко по-късно долових шум от стъпки в коридора, помислих, че Дерек се връща, ала вратата отвори Тори, която отиде до леглото си и се тръшна на него.

— Няма да имам уроци — обяви тя.

— Какво е станало?

— Версията на Андрю ли да ти цитирам? Групата е решила да отложи упражненията, докато не разберат по-добре с какви способности разполагаме. С други думи, стреснали сме абсолютно всички. — Тя поклати глава. — Андрю е добър човек, но… е прекалено любезен, нали разбираш?

— Като мен ли?

— Твоята любезност е друга. Знам, че Андрю се опитва да помогне, но бих искала да притежава повече… — Тя затърси думата.

— Кураж? — изтърсих аз и усетих, че страните ми пламнаха. — Аз… нямам предвид…

— Виж, съществува и твоя версия на израза „прекалено любезен“. Не искаш да нараниш нечии чувства, дори зад гърба му. „Кураж“ е правилната дума. — Тя полегна на леглото. — Всъщност достатъчно сме говорили на тази тема. Както винаги, Саймън те търси. Върви да играеш, Клоуи. Аз ще бдя над полога ти.

И наистина Саймън ме търсеше. Очевидно момчетата не бяха успели да проникнат в мазето сутринта — Андрю бе настоял да излезе навън и да порита заедно с тях.

В момента Андрю се бе затворил с лаптопа си в кабинета и Дерек се бе промъкнал в мазето. Саймън стоеше на пост, което нямаше да се набива толкова в очи, ако имаше някого, с когото дискретно да се шляе насам-натам. Бяхме в една от неизползваемите стаи и разглеждахме фотографиите по стената, когато Андрю мина по коридора. Видя ни да разглеждаме снимките.

— Останали са от предишния собственик — обясни той и влезе при нас. — Както виждате, няма никого от групата ни.

— Ще трябва да прелетим под радара — каза Саймън.

Андрю кимна с глава.

— Хората със свръхестествени способности трябва винаги да мислят за това, Клоуи — по пътя може, без да щем, да привлечем вниманието към себе си. Да се свържем с други като нас пред очите на хората също може да се окаже опасно за нас. Не казвам, че не можете да имате приятели със свръхестествени дарби. Ще имате и това ще ви помага. Но винаги трябва да сме нащрек.

Казах му, че добре го разбирам.

— Това тук са фамилни фотографии на човека, който притежаваше къщата. Тод Банкс. Основателя на проекта „Генезис“. Идеята принадлежеше на д-р Лайл, ала той почина преди генетичното модифициране да стане възможно. Тъкмо Тод — д-р Банкс — възприе идеята му и сложи началото на експеримента. Той бе и първият, който би тревога за потенциалните уловки. Отправи предупреждение към групата „Едисън“, ала те бяха твърде възторгнати от възможността, за да признаят, че са сгрешили. Д-р Банкс напусна работа и основа нашата група от загрижени бивши служители. Завеща ни къщата преди няколко години, преди да почине.

Докато Андрю говореше, забелязах една фотография на д-р Банкс… с тъмнокосо момче от едната му страна. На снимката изглеждаше на тринайсет, но това не ми попречи да разпозная лицето му. Беше Воло, духът полудемон.

— Това синът на д-р Банкс ли е? — попитах аз с всичкото безразличие, на което бях способна.

— Племенникът му. Трябва да е… — гласът на Андрю затрепери. — Не мога да си спомня името му. Никога не съм го виждал. Знам, че е живял известно време тук с братовчед си и с чичо си. Това е по-голямото момче, което разпознавам само защото по-малкото беше русо.

Спомних си момчето на леглото. Страховитото смазано телце… на русокосо момченце, няколко години по-малко от полудемона, когото бях срещнала.

— Ти каза, че д-р Банкс е оставил къщата си на вашата група. А какво стана с децата?

— Преместиха се да живеят при друг свой роднина. Мисля, че им беше дядо.

Двете момчета бяха мъртви и аз го знаех. Въпросът беше — а Андрю? Той знаеше ли? Или и на него са му разказали тази история?

Дали момчетата са били част от проекта „Генезис“? Така изглеждаше. И все пак момчето, което бях срещнала, беше по-голямо от мен. Дори да е надживял чичо си, трябва да е починал преди две години, ако вземем предвид възрастта му на снимката. Това означаваше, че ако днес беше между живите, той щеше да е няколко години по-голям от Дерек, за когото се предполагаше, че е един от първите субекти на експеримента.

— Някоя жена да е живяла тук заедно с тях? — попита Саймън.

— Хмм? — замисли се Андрю, докато ни извеждаше от стаята.

— Снощи Клоуи чула женски глас и ние си помислихме, че може би е призрак. Живяла ли е жена заедно с тях?

— Доколкото ми е известно, не. Макар че бих могъл и да греша. А сега ще се погрижа за вечерята. Знам, че трябва да приемаш храна на редовни интервали, Саймън. Знам също, че двамата сте планирали нещо специално за след вечеря — намигна ми той и аз съм сигурна, че се изчервих.

Андрю се запъти към кухнята и Дерек цъфна откъм мазето. Тримата се качихме на горния етаж, напъхахме се в момчешката спалня и затворихме вратата.

— Склад — обяви Дерек. — Две големи помещения, пълни с разни неща, и една заключена стая.

— Заключена ли? — ококори се Саймън.

— Блъснах вратата и тя се отвори. Работилница. Беше пълна с инструменти.

— Но защо ще е заключена? — учудих се аз.

— Бих желал да кажа, че това е подозрително — отвърна Саймън. — Но ако този Банкс е живял с хлапета, нищо чудно. Моят баща не е кой знае какъв майстор, но винаги държеше кутията си с инструменти заключена. Родители, какво да правиш. Параноици.

— Да — допълни Дерек. — Особено след като синът им си сплеска пръста, когато се опита да закове една картинка на стената.

— Хей, не аз направих гениалното предложение. — Саймън хвърли поглед към мен. — Тиксото нямаше да я задържи и ученото момче обясни, че хартията е твърде тежка за лепилото. А аз имах няколко гвоздея под ръка.

Дерек подбели очи.

— Значи така? — откликнах аз. — Склад и работилница? Никакви улики?

— Не съм казал такова нещо. Има кутии с етикети от дрехи и непотребни вещи. Имената са три: Тод, Остин и Ройс. Нещата на Тод са за възрастен човек.

— Д-р Банкс — каза Саймън. — Бившият собственик на тази къща. Нека отгатна — останалите кутии са съдържали неща на момчета.

Когато му разказах какво ни е обяснил Андрю, Дерек кимна с глава.

— Ройс е името на твоя полудемон. Неговите дрехи са по-голям размер. Значи, Андрю ви каза, че се е преместил да живее на друго място след смъртта на Банкс? Може би по-късно да е бил убит и да се е върнал като дух.

— Не мисля така. Сигурна съм, че снощи видях тялото на Остин.

Цяло семейство мъртъвци. В това число две момчета. И всички имат връзка с групата „Едисън“, може би с проекта „Генезис“. А ние намерихме убежище в тяхната къща.

— Нямаме къде да отидем — каза Дерек.

Всички мислехме за това, разбира се. Да избягаме. Но къде? Никой не допускаше, че Андрю е тайно свързан с групата „Едисън“ и ни държи тук, докато в същото време замисля сложен план, за да ги атакува. Но какво бе станало с д-р Банкс, с Ройс и Остин? Дали случилото се с тях имаше нещо общо с нас?

— Ще продължа — заяви Дерек. — Може би ще задам няколко въпроса на Андрю. А вие…

— След вечеря ще излезем за малко — осведоми го Саймън.

— О! Да. Правилно. — И Дерек отправи поглед към мен, ала преди да срещне очите ми, се обърна към Саймън. — Значи, ъъъ, Андрю се отнесе благосклонно?

— Аха. Изгуби облога, брат ми. Той, разбира се, ми направи куп предупреждения — да сме минели през гората, а не по шосето, Клоуи не бивало да влиза в магазина, дрън-дрън. Но сме можели да излезем.

— Хм. — Дерек погледна през рамо, сякаш се надяваше Андрю да го е предупредил, че никак не е безопасно. Ала само след миг кимна с глава и рече: — Добре тогава.

— Имаме да убием малко време преди вечеря — забеляза Саймън. — Какво ще кажете да вземем някой урок по самозащита?

— Разбира се — отвърнах. — Ще доведа Тори… и не прави такава физиономия. Ще я доведа. Дерек, ще се присъединиш ли?

— Не — обърна се той и тръгна надолу по коридора. — Вие се занимавайте.

Саймън ни даде урок по самозащита в задния двор, като ни научи на някои основни хватки, които Тори със своите магии считаше за безполезни. Ала нямаше търкания със Саймън, тъй като го прошепна само на мен.

По време на урока настъпи момент, в който Саймън се опитваше да покаже някаква хватка на Тори и двамата бяха застанали един до друг, аз седях на стол и ги гледах и… За миг си помислих: „Може би имат кръвна връзка“. Нямах представа каква точно, може би структурата на лицата им, нещо в скулите, устата. Тъмни очи, на една и съща височина, същата структура на слабите им тела.

После Саймън отстъпи крачка встрани и каквото и да бях забелязала, изчезна на мига. Реших, че съм видяла някоя повърхностна прилика, а останалото е било запълнено от въображението ми.

Дойде време за вечеря. Вечерята приключи. Качих се горе, за да се приготвя.

Винаги съм мислела, че не съм от момичетата, които обръщат прекомерно внимание на такива неща — първата среща, първата целувка. Не ме разбирайте погрешно. Исках да ми се случват. Ала изобщо не фантазирах относно големия ден, какво да облека за него и как да се държа. Поне така си мислех.

Но все пак въображението ми пазеше картината на първата среща. Как си купувам нова рокля и може би отивам да си направя нова прическа. Как непременно ще си сложа грим и вероятно ще си лакирам ноктите. С една дума, как ще изглеждам по-добре от всякога и как, когато отворя вратата на първото си гадже, ще се видя в очите му, в усмивката му.

Когато Саймън почука на вратата на спалнята ми, бях сресала косата си и бях намерила вазелин, за да придаде лъскавина на устните ми. Дори не успях да си взема душ, защото Тори бе включила пералнята. Колкото до облеклото — носех същите джинси и същата блуза, с които бях избягала от лабораторията, макар че петното от соса за пица все още стоеше на ръкава ми… е, не цялото, де.

И все пак, когато отворих вратата и той ми се усмихна, сякаш през всичкото време си бях представяла точно това и разбрах, че всичко ще бъде наред.