Кели Армстронг
Разплата (36)

39

Студеният метал вибрираше върху бузата ми. Някакъв автомобил изръмжа и отмина.

— Как е кръвната му захар? — далечен женски глас. Маргарет.

— Ниска. — Мъжки глас, по-близо. Ръсел. — Много ниска. Мога да му направя инжекция с глюкоза, но ние наистина трябва да…

— Направи го.

— Дерек. — Беше гласът на Саймън, който произнесе името като стенание.

Премигах и отворих очи. Лежахме на пода на микробус. Саймън бе на няколко стъпки от мен, все още спеше, изкривил лице, сякаш изпитваше болка.

— Дай му още успокоително — викна Маргарет от мястото на шофьора. — Не искам да се събудят.

— Той не бива да взема твърде много…

— Направи го.

Затворих очи, за да не разберат, че съм будна. Помъчих се да се огледам, без да въртя глава, но зърнах само Саймън, а над главата му бе маратонката на Тори.

„Дерек. Къде е…?“

Клепачите ми отново се затвориха.

Микробусът спря. Нахлу студен въздух, в който се усещаха остатъци от отработени газове. Двигателят избоботи и утихна. Чу се още едно избоботване, сякаш се затвори гаражна врата. Вятърът изчезна и всичко притъмня. После блесна светлинка.

Саймън окаяно се въргаляше до мен. Воня от повръщано изпълни вътрешността на микробуса. Надзърнах през миглите си и го видях да седи, подкрепян от Ръсел, който държеше пластмасова торба на устата му.

— Саймън — гласът ми бе дрезгав.

Той се обърна. Очите му срещнаха моите и той се помъчи да фокусира погледа си. Устните му се отлепиха една от друга и той изрече безмълвно: „Добре си“, после се наведе отново над торбата за повръщане.

— Какво му даде? — попита грубо някакъв мъжки глас.

Познавах този глас. Около голата ми ръка се сключиха хладни пръсти. Вдигнах очи. Над себе си видях лицето на д-р Давидоф.

— Всичко е наред, Клоуи — усмихна се той. — Ти си у дома.

Охранителят ме извози по коридорите в инвалидна количка със завързани ръце и крака. Тори пътуваше до мен, също завързана, а количката й буташе друг охранител.

— Временна мярка — беше ме уверил д-р Давидоф, когато охранителят ме завърза за стола. — Не искаме да ти даваме още успокоително, така че това е единствената ни алтернатива, докато се аклиматизираш.

Д-р Давидоф тръгна между охранителите. Зад тях вървяха Маргарет и Ръсел и разговаряха с майката на Тори, която не бе казала и дума на дъщеря си, откакто бяхме пристигнали.

— Решихме, че тук е най-добре за тях — говореше Маргарет. — Имат нужда от контрол и наблюдение, които ние просто не можем да им осигурим.

— Вашето съчувствие и загриженост са трогателни — сподели Даян Енрайт. — А къде бихте желали да депозираме и настоящото възнаграждение на приемника ви?

Когато Маргарет отговори, почувствах хладина в тона й.

— Имате номера на сметката.

— Няма да си тръгнем, докато не се уверим, че депозитът ни е преведен — пропя Ръсел. — А ако ви хрумне да не ни платите…

— Убедена съм, че сте взели предпазни мерки срещу подобно развитие на нещата — сухо отвърна госпожа Енрайт. — Писмо, което да се отвори, в случай че внезапно изчезнем, за да ни разобличите?

— Не — отвърна Маргарет. — Оставили сме човек, който да чака обаждането ни. Колега, който има пряка телефонна връзка с Нает Кабал и знае всички подробности на операцията ни. Сигурна съм, че на г-н Ст. Клауд няма да му хареса.

Д-р Давидоф се изкикоти.

— Заплашвате един Кабал с друг Кабал? Хитро. Но няма да е необходимо. — Добродушието изчезна от тона му. — Какъвто и интерес да питае г-н Ст. Клауд към организацията ни, това си остава независима операция, което означава, че ние не оперираме под егидата на неговия Кабал. Вие сключихте сделка с нас — високо възнаграждение срещу нашите субекти и разпускане на малката ви група от бунтовници. Спечелихте си възнаграждението и ще си го получите, без да ви заплашва предателство или насилие.

Той отново ги изгледа.

— Но като се замисля сега за парите, които ви плаща г-н Ст. Клауд, мога да предположа, че в мига, в който излезете извън стените на безопасното място, което ви осигуряваме, бързо ще си плюете на петите и ще избягате през девет страни в десетата.

Още щом майката на Тори отведе Маргарет и Ръсел настрана, аз го попитах за Саймън. Не исках да доставям удоволствие на д-р Давидоф с треперещия си глас, но трябваше да знам.

— Ще те заведа да го видиш, Клоуи — отвърна той със своя снизходителен, изкуствено весел тон, който познавах до болка.

„Виж колко сме добри с теб — говореше тонът му. — А ти как се отнасяш с нас? Искаме само да ти помогнем.“ Забих нокти в страничните облегалки на инвалидния си стол.

Д-р Давидоф ни поведе и отвори една врата. Качихме се по рампа и се озовахме в стая за наблюдение, гледаща към операционна зала. Хвърлих поглед към лъскавата метална операционна маса и таблите с искрящи инструменти и се хванах за стола още по-здраво.

В стаята имаше една жена. Тя стоеше до стената срещу витрината за наблюдение и аз забелязах само слабата й ръка и работната престилка.

Вратата на операционната се отвори и в стаята влезе сивокоса жена. Беше Сю, медицинската сестра, с която се запознах последния път тук. Тя буташе телескопичен товарач. На него лежеше Саймън, целият в пластири.

— Не! — хвърлих се с негодувание насреща аз.

Д-р Давидоф се изкикоти.

— Дори не искам да знам какво предполагаш, че сме намислили, Клоуи. Водим Саймън, за да го закачим за IV. Тъй като е диабетик, той лесно се обезводнява, когато повръща. Не искаме да рискуваме, не и когато успокоителното разстройва стомаха му.

Нищо не казах, само се взирах надолу към Саймън с разтуптяно сърце.

— Предпазна мярка, Клоуи. А онова, което виждаш в момента, е просто нашата болнична стая. Да, оборудвана е като операционна, ала само защото стаята е мултифункционална. — Той се наведе и зашепна: — Ако погледнеш по-отблизо, обзалагам се, че върху инструментите ще забележиш прах.

Той ми намигна в стил „добрият чичко добродушно се присмива на малкото момиченце“ и ми се искаше да… — не знам точно какво ми се щеше да направя, но нещо в изражението на лицето ми го накара да трепне и за секунда този добродушен чичко напълно се изгуби. Аз вече не бях малката покорна Клоуи, която познаваше. За мен щеше да е по-добре, ако бях, но повече не можех да понасям това положение.

Той се изправи и се прокашля.

— А сега, ако отново погледнеш там долу, Клоуи, мисля, че ще видиш още някого, когото познаваш.

Обърнах се към Саймън, който все още лежеше върху товарача, бял като чаршафа, който бяха метнали отгоре му. Той слушаше жената в работна престилка, но аз я виждах само в гръб. Беше слаба, по-ниска от средната височина за жена, с руса коса. Тъкмо тази коса, начинът, по който се спусна, когато тя се наведе към Саймън, спряха дъха ми.

Д-р Давидоф почука на стъклото. Лекарката вдигна глава. Беше леля Лорън.

Тя засенчи очи с дланта си, сякаш не виждаше никого през оцветеното стъкло. После отново се обърна към Саймън, започна да му говори, а той кимаше с глава.

— Леля ти направи грешка — каза д-р Давидоф. — Тя бе толкова разстроена, когато те доведохме тук, че изпадна в паника. Бе подложена на доста голям стрес и взе някои лоши решения. Сега вече го осъзнава. Ние я разбираме и й простихме. Тя отново е добре дошла в нашия екип. Както виждаш, върна се на работа, щастлива е, жива и здрава, не е окована в тъмница, нито я е постигнала някаква друга ужасна съдба, както си представяш ти.

Той наведе поглед към мен.

— Ние не сме чудовища, Клоуи.

— А къде е Ракел? — Гласът на Тори ме накара да подскоча. Столът й беше до моя, но аз бях забравила, че и тя е тук. — Предполагам, че е следващият номер в списъка на участниците в щастливата приятелска среща.

Д-р Давидоф не й отговори и присмехулното изражение падна от лицето на Тори.

— К-къде е Рей? — попитах. — Т-тя е тук, нали?

— Прехвърлихме я — отговори той.

— Пр-рехвърлихте ли я?

Той вмъкна приятелска нотка в гласа си:

— Да. Тази лаборатория едва ли е подходящо място за живеене на едно шестнайсетгодишно момиче. То бе временно убежище, което щяхме и да ви обясним, ако бяхте останали достатъчно дълго, за да имаме време за това. Преместихме Ракел в… — И той се изкикоти. — Не мога да го нарека дом за групово обитаване, защото, уверявам ви, това е далечен отглас от Лайл Хаус. Прилича повече на пансион. Много специален пансион, само за хора със свръхестествени способности.

— Нека отгатна — обади се Тори. — Можете да стигнете до там само с вълшебното влакче. Нима ни мислите за толкова глупави?

— Изобщо не ви мислим за глупави. Според нас вие сте особени. Съществуват хора, както сами се уверихте, които мислят, че „особен“ означава „опасен“, и затова ние направихме училище, за да ви обучаваме и закриляме.

— Училището на Зейвиър за надарени деца — допълних аз.

Той ми се усмихна, като пропусна да забележи нюанса в гласа ми.

— Точно така, Клоуи.

Тори се извъртя, за да го погледне.

— И ако се държим много, много добре, ще отидем там и ще живеем с Рей, с Лиз и Брейди. И Амбър ли е там?

— Всъщност…

— Лъжец

Злъчният тон на Тори го накара да потрепери. Празните столове затракаха и охранителите хвърлиха поглед към тях и докоснаха с пръсти страничните им облегалки. Не ми беше до това. Мислех само едно: „Рей. Не, моля те, не и Рей“.

— Лиз е мъртва — каза Тори. — Видяхме духа й. Използваше способностите си и хвърляше разни неща. Дори майка ми я видя. Знаеше, че е Лиз. Не ви ли е споменала?

Д-р Давидоф отвори пейджъра си и натисна едно копче — несъмнено викаше майката на Тори, като използваше паузата, за да наложи съответното изражение върху лицето си — униние и скръб.

— Нямах представа, че си знаела истината за Лиз — предпазливо изрече той. — Да, признавам си. В нощта, когато я доведохме от Лайл Хаус, стана катастрофа. Не казахме на никого, защото всички сте в твърде деликатно състояние…

— Деликатна ли ви изглеждам? — попита Тори.

— Да, Виктория, така изглеждаш. Изглеждаш гневна, объркана и много уязвима и това е напълно разбираемо, щом си мислиш, че сме убили приятелката ти. Но не сме го направили.

— Ами Брейди? — попитах аз.

— Клоуи видя и неговия дух — вметна Тори. — Тук. В лабораторията. Каза ни, че е дошъл, за да говори с вас, видя леля й Лорън, а после — фиют! — всичко свърши.

Погледът му шареше от мен към Тори, докато той преценяваше доколко бе вероятно Тори да знае и за смъртта на Брейди.

— Клоуи все още изпитваше последиците от успокоителното — каза той. — Тя бе и на режим с наркотици, които не й позволяваха да вижда духове и всяко едно от тях би могло да й причини халюцинации.

— Как ще има халюцинации на момче, което не е виждала през живота си? Искате ли да ви го опише? Защото по описанието ужасно ми заприлича на Брейди.

— Сигурен съм, че Клоуи е видяла негова фотография, но не си спомня. Брейди беше близък с Ракел. Вероятно тя й го е описала…

— За всичко имате обяснение, нали? — каза Тори. — Чудесно. Брейди, Рей и Амбър — всички те си живеят щастливо във вашия суперспециален пансион. Искате да ни успокоите? Повикайте ги на телефона. По-добре дори използвайте конферентната връзка по видеото. Не ми казвайте, че не можете, защото знам, че оборудването е у мама.

— Да, така е и ние ще ви оставим да разговаряте с тях още щом…

— Сега! — изрева Тори.

По връхчетата на пръстите й заподскачаха искри. Празните столове завибрираха. Един от тях падна назад. Нейният охранител измъкна оръжието си.

— Искам да ги видя веднага! И Рей, и Брейди, и Амбър…

— Можете да искате каквото си щете, госпожице Виктория. — Вратата се отвори и вътре влезе майката на Тори. — Но желанията ви вече нямат никакво значение. Загубихте това право, когато избягахте.

— Значи, ти все още ме познаваш, мамо? Брее! Помислих, че толкова съм се променила, та си забравила коя съм.

— О, познах те, Виктория. Ти си все същата разглезена принцеса, избягала миналата седмица от отговорностите си.

— Отговорностите си ли?

Тори сви ръце в юмруци и престана да се сдържа. Моят охранител се хвърли напред, ала д-р Давидоф му махна с ръка да се върне, а на другия — да остави оръжието си.

Тори се изправи на крака. Косата й стърчеше, издаваше пукот и пускаше искри.

— Сложете й успокоително — изстреля госпожа Енрайт. — Щом не умее да се държи…

— Не, Даян — противопостави се д-р Давидоф. — Трябва да се научим да се справяме с изблиците на Виктория, без да прибягваме до медикаменти. Тори, разбираме, че си разстроена…

— Нима? — обърна се със стола си тя. — Наистина ли разбирате? Затворихте ме в Лайл Хаус и заявихте, че съм умствено болна. Тъпчехте ме с хапове. Убихте приятелката ми. Превърнахте ме в генетично модифицирано чудовище и смеете да твърдите, че аз съм виновна!

Тя удари юмруци отстрани в тялото си. От тях заизскачаха малки кълбета, което накара охранителя й да пристъпи напред.

— Това те прави неспокоен, а? — каза. — Но то е нищо.

Тя вдигна ръцете си. Между тях се завихри кълбо от енергия, отначало по-малко от грахово зрънце, което нарастваше ли, нарастваше…

— Достатъчно, Виктория — каза д-р Давидоф. — Знаем, че си много силна…

— Нямате ни най-малка представа колко съм силна. — Тя подхвърли енергийното кълбо във въздуха, то се завъртя около оста си, като изпускаше искри. — Но мога да ви покажа.

Майка й, която стоеше зад нея, се скри от погледа на всички, докато погледите им бяха приковани в Тори. Госпожа Енрайт раздвижи устни, произнасяйки своя магия. Докато отворя уста, за да предупредя Тори, кълбото се изстреля от пръстите на майка й, профуча покрай Тори и улучи приближаващия се охранител в гърдите.

Той се срути. Д-р Давидоф, госпожа Енрайт и другият член на охраната се втурнаха към него.

— Не диша — каза охранителят. Той се опули срещу д-р Давидоф. — Той не диша.

— Господи! — Госпожа Енрайт се обърна към Тори. — Какво направи?

Тори се сепна и скочи от мястото си.

— Аз не…

— Повикай д-р Фелоус — нареди д-р Давидоф на другия охранител. — Бързо.

— Не го направих аз — каза Тори. — Не бях аз.

— Беше нещастен случай — измърмори майка й.

— Не, не го направих аз. Кълна се в Бога…

— Права е. — Всички вдигнаха глави като един, като чуха гласа ми. Обърнах се и видях госпожа Енрайт. — Не Тори направи тази магия. Вие я направихте. Видях ви, когато хвърлихте…

Неочаквано шляпване звънна на бузата ми като невидима плесница, която бе тъй силна, че столът ми сам тръгна назад. От носа ми рукна кръв.

— Тори — извика госпожа Енрайт. — Престани!

— Но аз не…

Тори се смрази, уловена във вцепеняваща магия.

Госпожа Енрайт се обърна към д-р Давидоф.

— Сега видя ли какво имам предвид? Тя е извън всякакъв контрол. Нахвърля се и на врагове, и на приятели и дори не осъзнава какво върши.

— Обуздай я — каза той. — Ще отведа Клоуи в стаята й.