Кели Армстронг
Разплата (44)

47

Този път Промяната у Дерек настъпи бързо и може би малко по-леко — без повръщане. Накрая всичко свърши и той падна на една страна, като пъхтеше, тресеше се и трепереше. После се протегна за ръката ми, хвана я здраво и аз сплетох пръсти в неговите, приближих се към него, а със свободната си ръка прибрах изпотените кичури от лицето му.

— Стой! — чу се глас, който накара и двама ни да подскочим. Саймън стоеше в отвора на нашето скривалище с някакъв плат в ръцете. — Наистина трябва да се облечеш, преди да започнеш това нещо.

— Нищо не започвам — отвърна Дерек.

— И все пак… — Той протегна ръцете си с вързопа. — Д-р Фелоус изрови за теб някакви зелени болнични дрехи. Облечи се, пък после… прави каквото знаеш.

— Ние не… — започнах аз.

— Бележката ми още ли е у теб?

Кимнах.

— Дай му я.

Извадих сгънатото листче от джоба си и го подадох на Дерек. Докато той се занимаваше с него, Саймън престана да се усмихва и започна да изучава брат си.

— Той наред ли е? — раздвижи устни Саймън.

Кимнах с глава. Докато Дерек отново сгъваше бележката, подадох му вързопа с дрехи, после се обърнах настрана, за да му дам възможност да се облече.

— Добре ли сме? — попита Саймън.

— Аха — отвърна Дерек с понижен глас.

Саймън се обърна да си ходи и маратонките му издадоха скърцащ звук. Дерек го повика обратно, като пъшкаше от усилие при ставането си и леко тропна с босите си стъпала. Кратък разговор под нос. Последва звук, когато Саймън плесна Дерек по гърба и стъпките му се отдалечиха.

Шумолене на плат, когато Дерек се обличаше. После ръката му на кръста ми, леко докосване, предпазливо. Обърнах се и Дерек бе точно до мен, лицето му над моето, ръцете му се плъзгаха по тялото ми и аз повдигнах лице…

— Какво по…?

Отново подскочихме. Тори стоеше и се пулеше насреща ни, а Саймън зад нея я сграбчи за ръката.

— Казах ти да не… — започна Саймън.

— Да, но не ми обясни защо. Наистина не съм очаквала… — поклати глава тя. — Нима винаги аз последна научавам какво става наоколо?

Лиз се втурна при нас.

— Дерек е готов — казах аз. — Трябва да тръгваме.

Разполагахме с един пистолет, един върколак, един полтъргайст, една пращяща от сили магьосница, един не толкова зареден с енергия магьосник и един съвършено безполезен некромант, въпреки че Лиз побърза да ми припомни, че съм й крайно необходима, за да предавам думите й на останалите.

Планът ни обаче включваше нещо много по-просто от представление на хора със свръхестествени способности. Придържахме се към съвета, който бащата на Дерек му бе дал, в случай че се сблъска с много по-силен противник: плюй си на петите и дим да те няма.

Докато Лиз наблюдава операционната, ние ще се опитаме да се отправим към изхода. А ако не успеем? Тук в играта се включват пистолетът, върколакът, полтъргайстът и магьосниците.

Според Лиз в стаята имаше петима — г-жа Енрайт, д-р Давидоф, главният от хората в работно облекло, неговият помощник и един охранител от Специалния отряд. Те подготвяха място за военния щаб, докато служителите претърсваха сградата. От време на време един от тези служители надникваше вътре, за да получи нови указания. Само можехме да се молим това да не става по време на придвижването ни към вратата, което щеше да ни отнеме няколко минути.

Докато координирахме евентуалните си действия, при положение че планът ни пропадне, Дерек стоеше до мен. Леля Лорън продължаваше да ни гледа по странен начин. Не правехме нищо, за да го заслужим, ала тя все ни гледаше и се мръщеше.

Най-сетне рече:

— Дерек? Мога ли да говоря с теб?

Той се стегна и ме погледна, сякаш ми казваше: „Какво ли ще поиска?“.

— Н-ние… нямаме време да… — започнах аз.

— Ще ви отнема само секунда. Дерек? Моля те.

Тя му махна с ръка от отсрещната страна на стаята. Тори и Саймън спореха относно правенето на магии, а Лиз беше в коридора, така че никой друг не забеляза нищо. Леля Лорън каза нещо на Дерек. Каквото и да е било то, на него не му хареса, погледът му се стрелна към мен, той свъси вежди и поклати глава.

Дали го съветваше да стои далеч от мен? Надявах се да се бе уверила, че той не е опасен, може дори да е забелязала какво чувствам към него, ала в същото време предполагах, че надеждите ми са твърде нереални.

Щеше ми се да отида при тях и да се намеся, но преди да го направя, Дерек престана да спори. Успокои се, наведе глава, косата му падна на лицето и той потъна в мисли. После бавно кимна. Тя се протегна и взе ръката му, наведе се да му каже още нещо, а лицето й се изопна от напрежение. Дерек продължаваше да гледа надолу и да кима с глава. Рекох си, че й казва тъкмо онова, което тя иска да чуе, за да можем да се измъкнем оттук, ала трябва да си призная, че се почувствах много по-добре, когато той дойде право при мен и изръмжа:

— Готова ли си?

Отстранихме се, когато леля Лорън взе Тори и Саймън.

— Каза ти да стоиш далеч от мен, нали? — попитах го аз.

Той замълча, после отвърна:

— Да.

Стисна ми ръката скришом от леля Лорън.

— Всичко е наред. Добре сме.

Отправихме се към коридора.

Най-голямата ни тревога бе шумното прещракване на ключалката, ала Дерек се ослуша и ми направи знак да я отворя, докато мъжете разговаряха. После ни поведе, в случай че случайно някой влезе през изхода. Аз вървях след него, Саймън след мен, а Тори и леля Лорън ни следваха.

Тези десетина метра сякаш бяха десет километра. Копнеех да хукна към вратата, да я отворя и да изчезна; ала трябваше да се движим тихо, което означаваше мъчително бавно.

Бяхме изминали около три метра, когато някой се обади от военния щаб:

— Имаме пробив, господине. Периметърът е нарушен.

— Къде?

Дерек набра скорост, но съвсем слабо.

— Почакай — отвърна мъжът. — Изглежда е точно пред…

— Клоуи? — проехтя високият шепот на леля Лорън по целия коридор.

Извърнах се и я видях да подтичва в другия край — към стаята, където беше екипът на „Едисън“ и хората на кавалите. Тя отново ме повика по име, сякаш ме търсеше.

Зинах. Нечия ръка запуши устата ми, прегърна ме през гърдите и ме обездвижи, а гласът на Дерек прошепна в ухото ми:

— Извинявай.

— Мисля, че ги чувам — обади се д-р Давидоф.

— Клоуи? — сега леля Лорън вече тичаше с пълна пара и обувките й шляпаха по линолеума. — Клоуи?

Тя зави, влезе в стаята им и нададе вик.

— Здравей, Лорън — каза майката на Тори. — Пак ли си изгуби племенницата?

Тя направи магия и леля ми застина на мястото си.

— Виждам, че пистолетът още е у теб. Нека да го взема, преди да си убила още някого.

Докато ритах в ръцете на Дерек, той махна на останалите да продължават да вървят. Едва зърнах Тори и Саймън да ме отминават, когато Дерек ме понесе към изхода и аз разбрах, че тъкмо това му е казала леля Лорън да направи, а той й се е противопоставял. Тя се бе жертвала, за да ни спаси. Той имаше задачата да ме изведе оттук.

Извих глава и видях г-жа Енрайт, насочила пистолета срещу леля Лорън, която продължаваше да стои неподвижно.

— Време е да се отървем от една твърде неудобна…

— Пистолет ли е това, Даян? — викна мъжки глас. — Предполагам, че чародейството не е единственият ти талант, който подценяваш.

Иззад ъгъла се показа някакъв мъж. Възрастта му бе почти като на баща ми, беше с няколко сантиметра по-нисък от г-жа Енрайт, слаб, с посребрена черна коса. Усмихваше се и аз добре познавах тази усмивка, макар никога преди да не бях виждала този човек.

— Татко! — извика Саймън, забуксува и спря.