Кели Армстронг
Разплата (29)

32

В девет се оттеглих в стаята си. Там заварих Тори, потънала в „Граф Монте Кристо“. Докато не свърши главата си, тя не помръдна, само ми махна с ръка. Поговорихме си малко. Нищо важно. Просто си говорехме и се мъчехме да останем спокойни, като в същото време се молехме времето да напредва по-бързо. Бяхме почти стигнали. Само още няколко часа…

Дерек каза, че Андрю не си ляга преди полунощ. Ако искаме да го хванем, когато спи дълбоко, трябва да почакаме да стане два часът.

За моя изненада аз заспах тъй непробудно, че не чух звънеца на часовника, който Дерек ми бе дал. Събудих се, когато Тори ме раздрусваше с една ръка, докато с другата се мъчеше да спре алармата.

Прозях се и силно запремигах.

— Да избягаме, когато цяла седмица едва си мигвала, не е много добра идея — каза тя. — За късмет, аз го предвиждах.

Тя отвори кутия кока-кола и ми я подаде.

— Не е като кафето — обясни тя, — но пък се обзалагам, че не пиеш кафе, нали?

Поклатих глава и изгълтах колата.

— Деца, какво да ги правиш — забеляза тя и подбели очи.

Вратата се отвори и Саймън се втурна в стаята.

— Извини ме? — каза Тори.

— Дерек — рече той. — Не мога да го събудя.

Ние изтичахме от стаята навън. Дерек бе още в леглото, проснат отпуснато на него, чаршафите му свлечени на пода. Лежеше по корем само по боксерки.

Разтърсих го по рамото. Пръстите ми бяха хладни от кутията с кока-кола, ала той не помръдна.

— Диша — прошепна Саймън. — Просто няма да се събуди.

Тори се приближи до леглото. С крайчеца на окото си забелязах, че тя бързо го огледа.

— Знаете ли, погледнат от този ъгъл, той не изглежда много зле — заяви тя.

Зяпнах я.

— Казвам само…

Наведох се над Дерек и го извиках по име колкото е възможно по-силно.

— Ако става въпрос, аз съм момиче, което винаги се завръща след бягство — рече Тори. — Но ако искате да видите истински типаж на завръщащ се след бягство, той е…

Навъсеното ми лице я накара да млъкне.

— Скриваш ми светлината — казах аз и я бутнах настрана.

— Знаеш ли как да оказваш първа помощ, Клоуи?

Поклатих глава.

— В такъв случай ти ми скриваш светлината. Движение.

Пропуснах я. Тя измери пулса на Дерек и провери как диша, заяви, че е добре, после се наведе към лицето му.

— Дишането му е наред. Дъхът му мирише… на паста за зъби.

Очите му се отвориха и първото нещо, което видя, бе лицето на Тори на сантиметри от него. Той скочи и изпусна една ругатня. Саймън се пукна от смях. Аз лудо му махах с ръка да пази тишина.

— Добре ли си? — попитах Дерек аз.

— Сега е добре — отвърна Саймън. — След като Тори накара сърцето му да се преобърне…

— Не можехме да те събудим — обясних аз. — Тори искаше да се увери, че си добре.

Той продължаваше да премигва, не знаеше какво става.

— Имам кока-кола в… — започнах аз.

— Ще я взема — каза Тори.

Обърнах се отново към Дерек. Той продължаваше да премигва.

— Дерек?

— Да — измърмори той, сякаш предъвкваше камъчета в устата си, после направи физиономия и прочисти гърло.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Уморен. Сигурно съм спал дълбоко.

— Като пън — каза Саймън.

— Гроги ли си? — поинтересувах се аз.

— Да. — Той отново направи физиономия. — Какво ядох снощи?

По тялото ми пробягаха тръпки.

— Устата ти изтръпнала ли е?

— Да. — Изруга и се напъна да стане.

Аз грабнах кока-колата от Тори, която тъкмо бе дошла.

— Дрогирали са го.

— Дрогиран ли е? — Саймън направи кратка пауза и каза: — Андрю.

— Ще взема торбите — каза Тори.

Бяхме ги отнесли в стаите си през нощта, защото се страхувахме, че може да ги открият долу в килера.

Аз взех чантата на Дерек, докато той пресуши остатъка от кока-колата.

— Снощи преди лягане Андрю ни донесе газирана вода — каза Саймън и взе чантата си.

— Определи ли коя е на Дерек?

— Нямаше нужда. Моята е винаги диетична.

Гледах Дерек; той прокара ръка през устата си.

— Ще се оправиш ли?

— Аха. Само да се облека.

Защо Андрю ще дрогира Дерек? Дали тази нощ ще дойдат за него? Или нашата параноя си има причина и групата знае какво точно се каним да направим? Както и да е, най-добрият ни играч е извън строя.

— Ще остана с Дерек — заявих. — Саймън, можеш ли да прикриеш Тори и да стигнеш до стаята на Андрю?

Той погледна към Дерек за потвърждение. Дерек премига бързо, фокусира погледа си, после отвърна, като замазваше думите:

— Да. Направи го.

— Но внимавай — додадох аз. — Има вероятност Андрю да не е в леглото си.

Върнаха се след десетина минути.

— Няма го — прошепна Саймън.

— Моля?

— Никъде няма и следа от него — обясни Тори. — Камионът е навън, ала в къщата не свети нито един прозорец.

— И обувките му ги няма — добави Саймън.

— Има среща с някого — прошепнах. — Някой е дошъл да вземе Дерек и Андрю е навън с него; мъчи се да измисли как да постъпи.

— Или пък са го взели — предположи Тори.

Дерек потърка лицето си и силно разтърси глава.

— Забравете за Андрю. Да тръгваме, но бъдете много предпазливи.

Саймън метна ръката на Дерек през раменете си въпреки протестите на брат си. Аз носех чантата на Дерек, както и моята. Тори носеше чантата на Саймън.

Надникнахме в тъмния коридор. Дерек започна да души. Последните следи от Андрю бяха стари, което означаваше, че откакто бе донесъл газираните води, не се беше качвал горе. Дерек стоеше на главното стълбище и се вслушваше, после поклати глава. Отдолу не се чуваше и звук.

Тръгнахме към задните стълби, онези, тесните, които бяхме открили преди време, вероятно ползвани навремето от слугите. Тори не бе почистила тази част от къщата, всъщност години наред явно никой не я бе чистил, така че трябваше да покрия носа и устата си, за да не кихам от прахта.

Когато слязохме най-долу, първа вървях аз, следвана плътно от Тори, а след нея се движеше Саймън, който подкрепяше Дерек. Стълбите отвеждаха до една врата. Бавно завъртях бравата, като се опитвах да не вдигам шум. Тя се завъртя донякъде и спря. Бутнах вратата. Тя не помръдна.

Тори мина с рамото напред, приближи се до вратата и опита да я отвори.

— Заключена е — прошепна. — Мислех, че вие, момчета…

— Снощи проверихме всички врати — обади се Саймън. — Беше отворена.

— Дайте път — измърмори Дерек с все още хрипкав глас.

Ние се свихме встрани. Той завъртя бравата, ключалката щракна и ни стресна.

Вратата се отвори и пред нас се появи тъмна стая с нисък таван. Стар килер или нещо такова. Тори включи фенерчето си. Помещението бе замърсено и пусто — още една причина никой да не използва тези стълби. Сега тя бе първа в редицата ни. Знаех какво ще открие още преди да го е обявила.

— Заключено.

— Сериозно? — прошепна Саймън.

Дерек мина отпред вече съвсем буден. Завъртя бравата и тя отново щракна. Той дръпна вратата. Тя не помръдна. Дръпна още по-силно и пантите изстенаха.

— Заключена е с магия — обади се глас зад нас.

Обърнахме се и видяхме Андрю да влиза през стълбищната врата. Пръстите на Саймън политнаха нагоре, готови за магия с обратно действие. И Саймън, и Дерек се спряха.

Андрю криво се усмихна.

— Мислех, че това може да подейства. Саймън, нали знаеш как става? Имам магия, предварително направена, която може да бъде задействана веднага. Само една дума и ще я довърша.

— К-к-как-ква магия? — прошепнах аз, хипнотизирана от искрите, които подскачаха към мен.

— Смъртоносна — отвърна Андрю.

Дерек изръмжа. Нададе истинско ръмжене, като вълк, което накара косата ми да настръхне.

Застанала встрани, Тори безмълвно ми каза нещо, което не можах да разбера, но заподозрях, че всеки миг ще започне да прави своите магии.

— Не — каза Дерек, а отрицанието отново прозвуча като ръмжене. Погледът му бе фиксиран върху Андрю и аз си помислих, че му говори, ала очите му се преместиха към Тори. — Не.

— Вслушай се в Дерек — обади се Андрю. — Ако е мислел, че има начин да ме обезвреди, преди да направя магията, щеше да се възползва. Тори, застани пред мен, моля те, така че да виждам устните ти. Саймън, седни върху дланите си. Дерек?

Хвърлих поглед към Дерек. Очите му бяха приковани в Андрю и горяха, а мускулите на челюстта му подскачаха. Андрю отново изрече името му, ала той сякаш не чуваше и само свиваше и отпускаше юмруци, отпуснал ръце от двете страни на тялото си.

-Дерек — изрече Андрю, този път по-остро.

— Какво? — изръмжа той и тази дума.

Андрю трепна, после се съвзе и се изпъчи.

— Обърни се назад.

— Няма.

— Дерек.

Дерек се намръщи. После наклони глава и аз не можех да видя изражението на лицето му, ала нещо в него накара Андрю да се отдръпне назад, макар и едва забележимо. Адамовата му ябълка подскочи. Той се опита отново да изпъчи гърди, да срещне погледа на Дерек, ала не успя. Пръстите му се извиха и от тях изскочиха искри.

— Дерек — прошепнах аз. — Моля те, не го прави.

Когато чу гласа ми, той се сепна, наруши контакта с очите на Андрю и в същия миг изражението му се промени, вълкът се дръпна назад и на повърхността се появи Дерек.

— Направи каквото иска — посъветвах го аз. — Моля те.

Той кимна с глава и бавно обърна лицето си към стената.

— Благодаря — рече Андрю. — Надявах се да го избегна, но предполагам, че съм подценил дозата. Не искам да те нараня, Дерек. Ето защо те дрогирах. Не искам да наранявам никого от вас. Тук съм, за да ви защитавам. Винаги е било така.

Саймън изсумтя.

— Да бе, да. Не искаш да нараниш Дерек. Помоли онези върколаци да го убият безболезнено, нали така?

— Не съм се опитвал да убия Дерек.

— Така де, нае други да го свършат. Твърде голям страхливец си, за да го гледаш в очите, докато дърпаш спусъка. А може би си се опасявал да не се оплескаш. Знам колко много харесваш дрехите си. Кървавите петна ще ти ги изпортят, а и не се почистват лесно.

— Аз не…

— Открихме имейлите! — скочи Саймън на крака, но като видя погледа на Дерек, спря и отново се сниши. — Знаем, че си в играта.

— Да. Взех участие в плана да предам Дерек на Глутницата. И това сте открили, нали? Дори не се споменава за някакво разрешение да го убият. Това бе дело изцяло на Ръсел. Планът беше да го върнем на Глутницата. Двамата с Томас научихме всичко възможно за тях и накрая ни стана ясно, че никога няма да убият шестнайсетгодишен върколак. Те са като всяка друга организирана група хора със свръхестествени способности — място, където техният вид се учи да контролира способностите си и да обитава света на човеците. Място, където могат да живеят със своята собствена раса.

Погледнах към Дерек, като се опитвах да видя някакъв знак от негова страна, че тъкмо това желае. Ала той просто се взираше в стената с празен и безчувствен поглед.

— Мисля, че това е най-добре за теб, Дерек — каза Андрю. — Върколаците трябва да живеят сред върколаци.

— А някои трябва да живеят с бащите си — изрекох тихо.

Андрю се вцепени. Стрелна ме подозрително с очи.

— Открихме и тези имейли — казах. — Държал си баща им далеч от синовете му.

Пауза. После:

— Да, направих го. Има причина за това.

— Няма съмнение — намеси се Саймън с глас, пропит от сарказъм. — Нека отгатна. Баща ни е зъл магьосник Кабал. Или двоен агент на групата „Едисън“. Избери си едно от двете. Той е много, много лош човек, който би ни убил, ако имаше възможност.

— Не, Саймън — отвърна Андрю с тих глас. — Баща ти е най-добрият човек, когото познавам. Отказа се от всичко — от кариерата си, от приятелите си, от своя живот, — за да ви защити. Отказа да се присъедини към групата ни, защото тя можеше да ви застраши. Вие двамата сте неговият приоритет. Никога не би ми разрешил да ви върна в лабораторията, за да ги спра. Ако му се бях обадил, той щеше да ви вземе — и четиримата — и щяхте да избягате. Щеше да ми каже да спра групата „Едисън“, ала без ваша помощ.

— Идеята не е лоша — обади се Тори.

Андрю поклати глава.

— Деца, ако Кит ви вземе, ще бъдете в безопасност. Ако сте в безопасност, моите хора няма да имат никаква мотивация да разпуснат групата „Едисън“. От години се опитвам да ги убедя да го направят и сега са готови да действат, но само ако има непосредствена опасност. Ако вие изчезнете, те ще се върнат към мониторинга. Същото ще стане, ако решат да ви оставят да тръгнете с Кит.

— Че защо да не ни оставят? — попита Саймън. — Взема ни направо от ръцете им.

— За мнозина от тях това е най-малката им грижа, далеч по-малка от тревогата им, породена от заплахата, която представлявате за света на хората със свръхестествени способности изобщо. Ако баща ви дойде… — Той се обърна, сви пръсти, магията се поколеба само за секунда и отново се надигна. — Надявам се, че Ръсел е действал сам, когато е наредил на онези върколаци да убият Дерек и Клоуи, но честно да ви кажа… не знам.

— Много добри приятели си завъдил там.

— Да, някои от тях са ми приятели, Саймън, но повечето са като членове на най-обикновен клуб. Имаме еднакви интереси, нищо повече. Тъкмо интересите ни защитават нашия свят. За мен това означава да закрием групата „Едисън“. За някои от тях…

— Това означава да закрият нас — измърморих аз.

— Не го слушай, Клоуи — обади се Саймън. — Той е лъжец и предател. Ако тези хора са толкова загрижени за нас, защо ни оставят сами и само ти ни охраняваш?

— Не е така. Ето защо трябва да ви спра и да не ви пусна да пристъпите извън тази врата.

Саймън се засмя. Смехът му не беше весел.

— Правилно. Защото те се спотайват в мрака и ни чакат, за да ни унищожат с кълбовидни енергийни магии. Не, почакай, това си самият ти, нали така?

Андрю присви пръсти, съвсем слабо, сякаш искаше да премахне опасността.

— Те са там, Саймън, не пред самата врата, но достатъчно близо, за да препречат пътищата ви за бягство. Защото тъкмо от това се боят най-много. Че ще избягате. Че ще отидете при човеците и ще ни изложите. Или пък ще загубите контрол над способностите си и отново ще ни изложите. Избягали сте от Лайл Хаус, избягали сте и от групата „Едисън“. Какво е първото нещо, което ще направите, щом усетите и най-малката опасност? Ще избягате и…

Дерек се хвърли. Удари ме по рамото и ме събори на земята, като ме покри с тялото си. То се сви в конвулсии, сякаш е ударено от енергийната магия, и аз нададох писък, мъчех се да се изправя, ала той ме притискаше надолу, като шепнеше:

— Аз съм добре. Всичко е наред.

Накрая думите му проникнаха в мозъка ми.

Вдигнах глава и видях Андрю, омагьосан и неподвижен, докато Саймън се изправя на крака. Саймън го завърза, като изви ръцете зад гърба му. Дерек стана, за да му помогне. Той прикова Андрю.

— Добре ли си? Магията му не те ли засегна? — попитах, докато се приближавах с омекнали колене към него.

— Засегна ме.

Андрю вдигна глава.

— И както виждаш, това не бе смъртоносно енергийно кълбо. Вече ти казах, че не искам да те нараня, Дерек. Не бих искал да нараня и Клоуи. Просто исках да ме изслушате.

— Чухме те — отвърна Дерек. — Саймън? Струва ми се, че в работилницата зърнах въже. Клоуи? Остани тук. Тори? Покрий Саймън, в случай че в къщата има още някой.