Кели Армстронг
Разплата (21)

23

— Аз… аз не… — започна Дерек.

Той се измъкна изпод Лайъм. Осакатеното туловище на върколака се катурна на една страна, главата му се изви на счупения му врат.

Дерек преглътна. Шумът отекна в тишината.

— Аз не… просто… Просто исках да го спра.

— Направил си го, без да искаш — тихо казах аз. — Но той искаше да те убие.

Дерек ме погледна, ала очите му не можеха да се фокусират.

— Щеше да те убие — повторих. — Щеше да убие и двама ни, ако се стигнеше дотам. Ти може да не си искал, но той…

Не успях да завърша изречението си. Можех да му кажа, че светът е станал по-добър без Лайъм, ала и двамата бяхме наясно, че не ставаше въпрос дали Лайъм заслужаваше да умре, или не, а дали Дерек заслужаваше вината заради нечие убийство. Не я заслужаваше.

— За теб тази битка не беше до смърт, докато за него бе точно такава.

Дерек кимна с глава и потърка тила си; потръпна, щом докосна одрасканото място.

— Добре ли си? — попитах го аз.

— Да, отървах се с няколко драскотини и охлузвания. Раните ми заздравяват бързо. Тук сигурно ще ми е нужен някой и друг шев…

Той хвърли поглед към кървавата драскотина на хълбока си… и осъзна, че не носи никакви дрехи върху себе си. Ще излъжа, ако кажа, че и аз не го бях забелязала. Беше съвсем очевидно. Нямал е време да си потърси дрехите, преди да спре Лайъм.

За късмет, при настоящите обстоятелства, аз нямах време да се замисля върху факта, че не е облечен. По време на схватката и сега, когато той се бе свил, не бях видяла нещо повече, отколкото тогава, когато го зърнах по шорти. Ала това не го спаси от неудобството и той дълбоко се изчерви.

Съблякох якето си и безмълвно му го подадох, а той го завърза около кръста си и измърмори:

— Благодаря.

И после:

— Трябва да тръгваме.

Само че не тръгнахме. Потънахме в мълчание, Дерек бе приклекнал до тялото на Лайъм, главата му бе клюмнала, косата висеше на лицето му, гърбът и ръцете му бяха покрити с обилна пот. Той трепереше.

— Ще отида да ти взема дрехите — казах и се изправих.

Той ме стисна за лакътя.

— Рамон.

— Прав си.

Запримигах с очи, не виждах ясно — предполагам, че от преживяното. Поне единият от нас трябваше да си задвижи мозъка, а Дерек изглеждаше недееспособен, не можеше да отлепи поглед от мъжа, когото бе убил.

— Трябва да го преместим — казах. — Засега поне в храстите и да покрием тялото. Утре ще се върнем и ще го погребем.

Не вярвах на собствените си уши. Да скрием труп? Труп!

„А какви други възможности имаме? Да го оставим проснат на пътеката с надеждата, че никой от съседите няма да мине оттук?“

Извън нуждите на сценария, никога не съм очаквала да върша нещо подобно — да мисля как да се отърва от нечий труп, — ала сега това бе станало мой начин на живот. Или трябваше да се приспособя, или да се предам.

Станах, хванах ръката на Лайъм и предпазливо я дръпнах.

— Разбрах — каза Дерек и се изправи. — Ще го нося. Не можем да си позволим да го влачим и да оставим следи; ще трябва веднага да го погребем, за да не го открият кучетата.

— Кого да погребете? — чухме глас до мен.

Подскочих толкова високо, че сърцето ми забъхти в гърлото.

— Клоуи? — рече Дерек.

Обърнах се и видях Лайъм да идва към нас.

— Клоуи? — повтори Дерек.

— Л-лайъм е. Духът му.

Лайъм се спря.

— Духът ли?

Погледна ме, после хвърли поглед върху трупа си на земята. Изпсува.

— Ти си мъртъв — казах аз.

— Виждам. Сигурно си една от онези, които разговарят с мъртъвци и… — Той погледна към телата на кучето и заека и сви устни — и можеш да вдигаш мъртвите.

Очите му се спряха отново върху собствения му труп и той изпсува още веднъж.

Прокашлях се.

— Тъй като си тук, имам някои въпроси.

Той ме погледна и повдигна вежди.

— Шегуваш се, нали?

— Не. — Коленичих до трупа му и бръкнах в джоба.

— Клоуи? — Дерек навъсено се приближи.

Извадих мобилния телефон на Лайъм.

— Някой му се обади. Някой, който очевидно е направил цялата постановка, някой, който ме познава, знаеше името ми. — Погледнах към призрака на Лайъм. — Кой е той?

Лайъм нададе сподавен смях.

— Сериозно? Та аз току-що умрях. Гаджето ти ме уби. Нима очакваш от мен да се въртя наоколо и да бърборя с теб? Не, момиченце, тъкмо сега съм малко травмиран. Може би по-късно.

Той понечи да си тръгне. Аз бързо му препречих пътя.

— Каниш се да влезеш в отвъдното — казах. — Това е последната ти възможност да сториш добрина.

— Хм, добре, щом поставяш така въпроса… — подбели очи той. — Не се интересувам от вторите възможности. Не съм сторил нищо, заради което да съжалявам. Щом искаш отговори…

Той направи крачка напред и се надвеси над мен. Възпротивих се на желанието да отстъпя назад, ала сигурно съм се вцепенила, щом Дерек се приближи до мен и прошепна:

— Не допускай да те насили.

— Да я насиля ли? — попита Лайъм. — Тя е от онези, които не могат да се наситят на компанията ми. — Той отново сведе поглед към мен. — Както вече казах, ако искаш отговори, намери си ги сама. И докато го правиш, опитай се да се позабавляваш, защото имам усещането, че ще се видим пак, и то много скоро… от тази страна, а не в отвъдната.

Дерек стисна ръката ми още по-силно. Когато се опитах да се измъкна, той се наведе и ми прошепна:

— Остави го да си тръгне. Не си струва.

— Послушай гаджето си, момиченце — викна Лайъм, докато тръгваше.

Рязко се изправих.

— Какво мислиш за моите вампири?

Лайъм спря и бавно се обърна.

Посочих към мъртвото куче.

— Знаеш ли как го направих?

— Не ми пука.

— А трябва. Некромантите вдигат мъртъвците, като изпращат призрака — дух като теб — обратно в неговия труп, където той остава под мой контрол, както сам видя. Става и при хора, и при животни. Така че или ще отговориш на въпросите ми, или ще те навра обратно там — и посочих към мъртвото му тяло.

Той се засмя.

— Бих казал, че имаш доста кураж, но пък това е твърде неуместно.

— Мислиш, че се шегувам, нали?

Той отговори, като ми обърна гръб и си тръгна. Затворих очи и си представих, че го дърпам към трупа му и после го набутвам вътре.

— Хей — каза той. — Хей!

Отворих очи и го видях как се напъва срещу невидимата сила.

— Нима си мислеше, че блъфирам?

Позасилих натиска и той залитна. Бутнах още веднъж. Духът му се придвижи към трупа.

— Добре, добре — изрече ядно той. — Какво искаш да знаеш?

— Кой те нае?

— Имаш телефона. Сама се досети.

Предадох на Дерек думите на Лайъм, после попитах:

— Групата „Едисън“ ли беше?

Физиономията му се изкриви.

— Електрическата компания?

— Марсел Давидоф ли се казваше?

— Кой?

— Даян Енрайт ли?

— Той е прав — прошепна Дерек. — Имаш му телефона. Попитай нещо друго.

— Когато ни откри първия път на игрището, ти каза, че си се отстранил от шосето и си усетил миризмата на Дерек. Тогава ни излъга, нали?

— Всички лъжат сладурче. Трябва да свикваш.

— Някой те е наел, за да се отърве от Дерек.

— Досети се. Значи няма нужда аз да…

— Защо?

— Какво защо?

— Защо искат да го няма? — попитах.

— Защото съм върколак — отвърна Дерек. — Както каза и Андрю, никой не ни ще.

— Бинго, пале. По-добре е отрано да си научиш урока. Всички се страхуват от нас. — Той се отправи към Дерек. — Стараеш се да бъдеш добро хлапе, нали така? Въобразяваш си, че ще разберат, че грешката е тяхна. И какво получаваш в ответ? Познай! Не им пука. За тях ти си оставаш чудовище и нищо от това, което правиш или не правиш, няма да промени мнението им. Моят съвет? Дай им, което искат. Животът е кратък и брутален. — Той се усмихна. — Изживей го.

Дерек се взираше право напред и търпеливо чакаше.

— Не може да чуе и една моя дума, нали? — попита Лайъм.

— Не.

Той изруга.

— И аз съм седнал да споделям безценни и мъдри съвети със следващото поколе…

Лайъм изчезна. Аз стреснато подскочих и се огледах.

— Клоуи?

— Той си тръгна.

— Тръгнал си е?

— Не, просто… — Аз продължавах да се взирам, ала не виждах никакво трептене във въздуха, причинено от призрак. — Докато говореше, той се стопи във въздуха, сякаш някой го издърпа на отвъдната страна.

— Какво каза? — попита Дерек.

— Нищо, което вече да не…

Дерек се извъртя. Някакъв мъж се появи на по-малко от десет метра по пътеката. Рамон. Дерек застана пред мен.

Рамон вдигна ръка с дланта напред, за да покаже, че не е въоръжен. Счупената му ръка се люшкаше от едната му страна. Докато се приближаваше, аз видях охлузвания по лицето му, а ризата му от едната страна бе пропита с кръв. Той потреперваше на всяка крачка.

— Не съм дошъл да се бия с теб, хлапе — рече той. — Ако настояваш, ще дам най-доброто от себе си, но по-скоро бих искал да завършим наравно.

Като забеляза трупа на Лайъм, той спря и поклати глава.

— Стана случайно — обясних аз.

— Ами да, сигурен съм, че го е предизвикал. — Той отново поклати глава, но в очите му се четеше истинска скръб. След миг откъсна поглед от трупа му и вдигна очи към Дерек.

— И сега какво? — попита Рамон.

— Наричаме го равен резултат, както каза. Но ако някога отново преследваш някого от нас…

Рамон се засмя, като гледаше непроницаемо.

— Нима приличам на човек, който е в състояние да ви гони? Не, планът бе на Лайъм. Лудия син на…

— Някой ви е наел. Кой беше?

— Попитай него — и той посочи с палец към Лайъм. — Той имаше план. Винаги е имал планове. Аз само го придружавах.

— Значи нямаш никаква представа кой го е наел?

— Човек със свръхестествени способности. Лечител.

— Магьосник ли? — попитах. — Някой шаман?

— Нямам представа. Не съм част от играта. Но някой свърза Лайъм с този човек, който искаше някой върколак да те проследи — и той кимна към Дерек — и да те предаде в ръцете на Глутницата. Случи се така, че вече бяхме влезли в раздори с Глутницата — пак заради Лайъм.

— И това е било идеалното решение на въпроса — казах аз. — Предавате Дерек на Глутницата, обвинявате го в човекоядство и готово — всичко е наред. Ако не можете да го предадете жив, мъртъв също става.

— Не и в началото. Човекът искаше да те предадем на Глутницата и мислеше, че това ще е достатъчно. Или се е преструвал, че мисли така.

— А ако се окаже, че Глутницата се състои от убийци, той си измива ръцете — уточни Дерек.

— Схванал си. След като те изгубихме първия път, той започна да става неспокоен. Искаше да изчезнеш независимо по какъв начин. Ще приемеш ли съвета ми? — погледна към Дерек той. — Грабвай си момичето и бягай. Каквото и да се опиташ да направиш тук — да живееш заедно с останалите хора със свръхестествени способности, като се преструваш, че си един от тях — няма да стане. Те винаги ще те наблюдават, ще очакват да изгубиш контрол. — Рамон поклати глава. — Знаеш ли много за вълците, момче?

— Нещичко знам.

— Има причина, поради която те живеят колкото е възможно по-далеч от хората. Правят го векове наред. Хората не обичат да живеят в съседство с други хищници. Изнервят се. Когато са нервни, те се опитват да елиминират опасността. А сега ще ви пожелая лека нощ и ще взема и другаря си.

— И ще му направиш прилично погребение? — попитах аз.

Остър смях.

— Не ни се полага подобен лукс. Ще взема най-ниската цена за тази работа, после ще отнеса трупа му в Глутницата да уредя проблема и с тях. Да, това е адска работа, защото става въпрос за приятел, ала тук оцелява най-приспособимият. — Той срещна втренчения поглед на Дерек. — За нас това е винаги въпрос на оцеляване на най-приспособимите.

С помощта на Дерек Рамон успя да метне трупа на Лайъм на рамо, като стискаше зъби от болка поради тежестта на приятеля си. После с накуцваща походка той потъна в нощта.