Кели Армстронг
Разплата (46)

49

Микробусът на г-н Бей беше паркиран на около два километра в един търговски център. Беше го купил преди месец с фалшиви документи, за да не бъде проследен, и микробусът изглеждаше така, сякаш той живееше в него. Г-н Бей хвърли спалния чувал и портативния хладилник отзад и всички се качихме.

Не знам къде свърши пътуването ни. Мисля, че беше Пенсилвания. Никой не попита. На никого не му пукаше. Пътуването бе наистина дълго, наистина спокойно. Аз седях отзад с леля Лорън и макар да забелязах как от време на време Дерек се обръща и ме поглежда разтревожено, скоро заспах на фона на тихото бърборене между Саймън и баща му, които седяха на предната седалка.

Събудих се, когато г-н Бей спря в крайпътен мотел. Той ангажира две стаи и ние се разделихме, една за момчетата и друга за момичетата. Г-н Бей каза, че ще поръча пица за всички ни и после ще поговорим. Леля Лорън рече да не бързаме много. Никой не беше гладен и аз бях убедена, че момчетата предпочитаха да останат насаме с баща си за известно време.

Лиз и Тори, изглежда, си помислиха, че и аз имам нужда да прекарам малко време с леля Лорън. Лиз отлетя с думите, че ще поскита и че до сутринта ще се върне. Тори заяви, че й се гади от дългото пътуване, затова щяла да поседи малко навън на чист въздух. Леля Лорън я помоли да се скрие отзад, за да не я зърнат от преминаващите наблизо автомобили.

Тогава се досетих: ние не се прибираме у дома, поне не още. И трябваше да свикнем винаги да внимаваме кой може да ни види.

Седнах до леля Лорън на леглото и тя метна ръка през раменете ми.

— Как си? — попита.

— Добре.

— Случилото се там… В лабораторията…

Не успя да довърши. Знам какво имаше предвид — убийството на д-р Давидоф. Знаех също, че ако го спомена, тя ще ми отвърне, че всъщност не съм го убила аз. Но тъкмо аз го убих. Не бях сигурна как се чувствах от това, знаех само, че леля Лорън нямаше да е човекът, на когото бих говорила по въпроса, тъй като тя щеше само да се постарае да ме накара да се чувствам добре, нямаше да ми помогне да анализирам случилото се. За второто щях да имам нужда от Дерек, ето защо просто казах:

— Добре съм.

А после:

— Знам, че не мога да се прибера у дома в момента, но искам татко да знае, че съм добре.

— Не съм убедена, че…

— Той трябва да знае. Дори да не може да научи за некромантската история и за групата „Едисън“, трябва да разбере, че съм в безопасност.

Тя се поколеба за миг, ала като видя изражението на лицето ми, кимна с глава.

— Ще намерим начин.

 

 

Заварих я да седи навън като в онази нощ в склада, когато баща й я предаде. Седеше, прегърнала коленете си, и се взираше в пространството пред себе си.

Сигурно й беше много трудно. Момчетата отново намериха баща си, аз отново намерих леля Лорън. А Тори? Тя бе гледала как майка й умира. Няма значение колко ужасна беше г-жа Енрайт, няма значение колко пъти Тори я бе намразвала, тя си оставаше нейна майка.

Тук Тори не бе сама. Все още имаше родител, във всеки случай биологичен баща, но аз бях сигурна, че г-н Бей нямаше да бърза да й го съобщи. Щеше да е твърде странно, все едно да каже: „Съжалявам, че изгуби майка си, но ето ти заместител“.

Седнах до нея.

— Съжалявам за майка ти — казах.

Кратък, горчив смях.

— Защо? Тя беше зла кучка и убийца.

— Но беше твоята зла кучка и убийца.

Тори задавено се засмя, после кимна с глава. По страната й се търкулна сълза. Искаше ми се да я прегърна с едната си ръка, ала знаех, че няма да й хареса, така че просто се приближих още малко към нея и телата ни се докоснаха. Тя се напрегна и аз си помислих, че иска да се отдръпне, но след миг се отпусна и се облегна на мен. Усещах как тялото й се тресе от плач. Не издаваше и звук, не хленчеше.

Огромна сянка излезе иззад ъгъла. Появи се Дерек с наклонена на една страна глава в опит да улови вятъра. Устните му се извиха, когато ме видя, и се разтегнаха в крива усмивка.

— Здрасти — каза той. — Мислех, че…

Тори повдигна глава и избърса с ръкав очите си, а Дерек млъкна.

— Извинявай — дрезгаво рече той и понечи да се върне.

— Няма нищо — отвърна тя и се изправи. — Времето ми за тъгуване изтече. Тя вече е твоя.

Докато се отдалечаваше от нас и се връщаше отново в стаята ни, Дерек остана при мен и видът му пак стана неуверен. Отново се разтревожи. Направих му знак да седне до мен, ала той поклати глава.

— В момента не мога — отвърна. — Татко ме изпрати да те потърся.

Понечих да стана, но кракът ми бе изтръпнал и позалитнах. Дерек ме хвана и не позволи да падна. Преви се, сякаш се канеше да ме целуне, но се спря.

Винаги ли щеше да го прави? Бях на път да го подразня по този повод, ала той имаше много сериозен вид и аз не посмях.

— Леля ти — каза той. — Спомена ли нещо за плановете ви?

— Не.

Той отново се наведе към мен, после пак спря.

— Не каза ли нещо, каквото и да е? Например дали се прибирате вкъщи, или не?

— Не се прибираме. Докато кабалите са още някъде навън, не можем да се приберем. Предполагам, че ще останем с вас, момчета, ако баща ти има това предвид. Вероятно така ще е най-сигурно.

Той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш досега бе сдържал дъха си, и аз най-после разбрах защо бе тъй неспокоен. След като бяхме избягали от групата „Едисън“ и отново бяхме със семействата си, той мислеше, че ще се разделим и всеки ще поеме по своя път.

— Определено се надявам, че ще останем с вас, момчета — казах аз.

— И аз.

Незабелязано се приближих още малко до него и усетих ръцете му около мен да ме притискат. Устните ни се докоснаха…

— Дерек? — повика го баща му. — Клоуи?

Дерек изръмжа. Аз се засмях и се отдръпнах.

— Това вече е много, нали? — забелязах аз.

— Твърде много. След като се нахраним, ще излезем на разходка. На дълга разходка. Далеч от всички.

Ухилих му се.

— Прилича ми на план.

Като стана дума за планове, искам да спомена, че и г-н Бей правеше много планове. Докато ядяхме пицата, той потвърди онова, което очаквах — трябваше отново да бягаме, този път от кабалите.

— Значи, всичко, което свършихме там, в лабораторията… бе напразно? — казах.

— Вероятно само сме подразнили кабалите — измърмори Тори.

— Напротив, помогна ни — заяви г-н Бей. — Групата „Едисън“ няма скоро да се съвземе, а на кабалите ще им отнеме известно време да се оправят и да организират търсенето ни. За щастие, кабалите имат да вършат много неща и ние не сме на първо място в списъка им. Вие сте ценни и те ще искат да ви върнат, ала ние ще имаме време да си отдъхнем. — Той погледна към леля ми. — Лорън? Да бягаме непрекъснато, не е влизало в плановете ти изобщо, но аз силно ще ти препоръчам двете с Клоуи да дойдете с нас. Ще бъдем заедно.

Дерек ми хвърли поглед, напрегна се, сякаш бе готов да приведе аргументи, в случай че леля Лорън не се съгласи. Но тя рече:

— Така ще е най-добре.

И той се успокои. Успокоих се и аз. Саймън се ухили и вдигна палци. Погледнах към Тори. Тя сякаш не помръдваше, лицето й бе сурово и безизразно.

— Тори също ще дойде с нас, нали? — попитах аз.

— Разбира се — усмихна й се г-н Бей. — Предполагам, че трябва да попитаме и нея. Ще останеш ли с нас, Тори?

Тя кимна с глава и пусна лека усмивка в моя посока.

— Известно време ще трябва да кротуваме — продължи г-н Бей. — Имам някои предложения къде можем да се притаим. Саймън и Тори разполагат със списък на другите субекти. Ще се свържем с тях. Те трябва да знаят как се развиха събитията… и какво се случи. Ще потърсим и Рей. Ако е при майка си, добре, но ще трябва да се убедим в това. Не бихме искали да изоставим някого.

Беше поразително и необикновено хубаво да знаем, че не сме сами, че можем да помогнем и на другите. Предстоеше ни още много работа, но и много приключения. Бях сигурна в това.

 

 

След вечеря двамата с Дерек излязохме на разходка. Сами.

Зад мотела имаше поляна и ние се запътихме натам. Когато бяхме вече достатъчно далеч от мотела, Дерек ме отведе в малка горичка. Подвоуми се, несигурен, като продължаваше да ме държи за ръката. Аз пристъпих и застанах пред него и той ме прегърна през кръста със свободната си ръка.

— И така — казах аз. — Изглежда, известно време няма да можеш да се отървеш от мен.

Той се усмихна. Усмивката му бе съвсем истинска и озари лицето му.

— Добре — отвърна той.

Дръпна ме към себе си. После се наведе и стопли устните ми с дъха си. Сърцето ми препускаше и аз почти спрях да дишам. Бях сигурна, че нещо пак ще ни прекъсне, и се напрегнах в очакване на колебанието му, а стомахът ми се обърна. Устните му докоснаха моите, но аз продължавах да чакам той да се отдръпне.

Неговите устни се притиснаха към моите, разтвориха се. Той ме целуна. Това беше истинска целувка — обви ръце около мен и ме притисна до себе си, настоятелно раздвижи устата си върху моята, сякаш бе решил, че тъкмо това е желанието му и че този път няма да ме пусне за нищо на света.

Метнах ръце на шията му. Той ме стисна още по-здраво, сключи ръцете си зад гърба ми, вдигна ме от земята и започна да ме целува така, сякаш нямаше никакво намерение да спре, а аз му отвръщах по същия начин, сякаш не исках той да спира.

Моментът бе идеален, миг, в който нищо друго нямаше значение. Не чувствах нищо, освен него. В устата ми оставаше единствено вкусът на целувките му. Чувах само туптенето на сърцето му. Мислех само за него и колко много желаех това да не свършва, и колко невероятно бе щастието да изпитам всичко това, и колко здраво съм се уловила за него.

Неистово го желаех. Това момче. Този живот. Тази аз. Никога нямаше да върна стария си живот обратно и не ми пукаше. Бях безумно щастлива. Бях там, където исках да бъда.