Метаданни
Данни
- Серия
- Най-тъмните сили (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Reckoning, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Донева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Вампири и върколаци
- Градско фентъзи
- Детска приключенска литература
- Детско и младежко фентъзи
- Духове; призраци; демони
- Научно фентъзи и технофентъзи
- Романтично фентъзи
- Свръхестествено
- Фентъзи
- Характеристика
- Оценка
- 4,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Siverkata (2022)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2022)
Издание:
Автор: Кели Армстронг
Заглавие: Разплата
Преводач: Мария Донева
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: канадска
Печатница: „Дедракс“
Излязла от печат: 24.02.2014 г.
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-268-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17408
История
- — Добавяне
35
Лиз стоеше и се хилеше.
— Успяхме.
Аз се засмях през сълзи, коленете ми се подгъваха от облекчение.
Тя се приближи.
— Значи така, готова съм да се обзаложа, че този нещастник е телекинетичен полудемон като мен. От експеримента ли е?
Аз кимнах.
— Това не означава, че съм свързана с него, нали?
— Така мисля.
— Бре! Щото във фамилното ми дърво има вече твърде много въртоглавци. И като заговорихме за въртоглавци — ти имаш нещо като радар за тях, нали?
— Очевидно е така.
— Подейства и на мен, въпреки че коефициентът ми за лудост може все още да не се е увеличил достатъчно, тъй като ми отне цяла вечност да те намеря. Можех да те чуя как ме викаш, ала отговарянето е съвсем друго нещо.
— Благодаря ти.
Гласът ми трепереше. Лиз побърза да дойде при мен и да метне ръка през раменете ми. Не можех да усетя прегръдката й, ала си я представях.
— Твоят охранител, полтъргайстът, се върна на дежурство. Между нас казано, ние можем да се справим с всички големи и страховити духове. Аз ги пердаша, а ти ги прогонваш. — Тя се ухили. — Хей, това е много хубаво.
— Така е — усмихнах се аз.
— И като стана дума за големите и страшните, разбирам, че си била тук с Дерек и си му помагала да се Промени и да стане вълк. По-добре е било да си го прибереш, защото в тези гори има нещо много повече, отколкото некадърници, които те замерят с пръчки и камъни. Има негодници, използващи магии и пищови. — Тя ме изгледа изучаващо. — И защо оставам с усещането, че това не те изненадва?
Обясних й по възможност най-бързо и преспокойно.
— Онзи Андрю ви казва истината — заяви тя. — Навън има четирима души, облечени в черно и с пистолети, които се съобщават чрез радиовръзка. Не са много, ала са снабдени с високотехнологична апаратура — както нормална, така и свръхестествена. Опънали са жиците на подвижни инсталации и на инфрачервени лазери и ги чух да говорят за някакви магии в определен периметър.
— В такъв случай трябва да се върнем и…
— Шшшт. Някой идва.
Аз приклекнах.
Лиз ми прошепна:
— Мисля, че не е нашият приятел, полтъргайстът, но ти чакай тук. Ще отида да проверя.
И тя излетя. Свих се възможно най-близо до земята. Пред мен се изправи огромна фигура и аз изпищях. Тя скочи напред.
— Аз съм — прошепна познат глас.
— Дер…
Удар. Той залитна, Лиз стоеше зад гърба му с як клон в ръка.
— Лиз, това е…
Тя отново го удари, направи хоумрън между плешките му, той изохка и с яка ругатня се строполи на земята. Разпозна гласа — или ругатнята — и се наведе над него, за да го види.
— Хоп!
— Бих казал, че напълно го заслужава, задето непрекъснато ходи по петите на хората.
Саймън се появи оттам, откъдето бе дошъл и Дерек. Огледа се.
— Здрасти, Лиз… — Посочих му накъде да се обърне, за да може тя да го види.
— Здрасти, Саймън.
Предадох поздравите и на Дерек, когато той стана и заропта.
— Чух някой да казва, че Лиз е тук. — Измъкна се залитайки от гората Тори.
Посочих към Лиз и Тори се усмихна с най-радостната си усмивка, откакто… е, не мога да кажа откога. В Лайл Хаус Лиз и Тори бяха приятелки и се поздравиха една друга, докато аз им служех за посредник в общуването.
— Приятели, какво правите навън? — попитах.
— Ние сме официалната група за твоето издирване — обясни Тори. — Тук е и страшният копой.
Тя помаха на Дерек, който си изтупваше джинсите.
— Оставих ти бележка — казах му аз. — Писах ти къде отивам и какво ще направя.
— Той я получи — отвърна Саймън. — Но това не го укроти.
Дерек свъси вежди.
— Нима си въобразяваш, че като ми оставиш бележка, всичко ще е наред и ти можеш да правиш, каквото си си наумила, например нещо…
— Не казвай „глупаво“ — предупредих го аз.
— Защо? То си беше глупаво.
Саймън присви очи и измърмори:
— Споко, брат ми.
— Всичко е наред — казах. — Свикнала съм.
Вдигнах очи към Дерек. Той се поколеба за миг, после кръстоса ръце и стисна зъби.
— Беше глупаво — смъмри ме той. — Рисковано и опасно. Онези хора можеха да са тук въоръжени…
— Тук са. — Обърнах се към Саймън и Тори. — Лиз ги е видяла. Андрю не ни е излъгал. Трябва да се върнем в къщата, преди да са чули кавгата ни.
Изминахме обратния път в мълчание. На задната врата Лиз се спря. Тя протегна ръка с дланта напред, сякаш я притискаше към стъкло на прозорец.
— Мисля, че е направена магия да не влизат духове като в Лайл Хаус — предположих аз. — Можете да влезете в мазето или на тавана. Другите духове го правят. Ще отида…
— Тук ми е добре, Клоуи. Ти отиди да си вършиш работата.
Аз се двоумях.
— Говоря сериозно — усмихна се тя. — Никъде няма да литна. Когато имаш нужда от мен, аз ще бъда тук.
Едва бях влязла през вратата, когато пожелах да бях останала навън с Лиз.
— Ти побесня, задето стоях на покрива — нападна ме Дерек.
— И затова изчезнах, за да те ядосам?
— Не, разбира се. Но ми беше бясна, задето поех този риск. Затова направи същото, за да докажеш правотата си.
— Никакъв спор с теб не може да си струва да рискувам живота си, Дерек. И не съм ти била бясна. Разтревожена — да. Определено се тревожех за теб. Но ако мислех, че сега мнението ми означава повече за теб, много е добре, че бързо сложи нещата в ред.
Тук той смекчи тона си.
— Аз…
— Излязох по същата причина, която ти бях посочила в бележката си. Защото трябваше да знаем и аз бях най-подходяща да открия отговора.
— Как? Да не би да виждаш в нощната тъма? Свръхестествена сила? Свръхестествени способности?
— Не, но момчето, което ги притежава, не искаше да слезе от покрива, така че изборът се падна на следващия по ред, който нямаше такива способности. Единствената, за която знаеха, че не представлява опасност.
— Права е — измърмори Саймън, който вървеше след нас. — На теб не ти хареса онова, което тя направи, ала знаеше, че бе необходимо да се направи.
— В такъв случай трябваше заедно да го решим.
— Би ли ме изслушал изобщо? — попитах аз.
Той не отговори.
Продължих:
— Не можех да разговарям с теб, защото ти щеше да ме спреш. Не можех да говоря и с Тори, защото щеше да обвиниш нея, че ме е пуснала да изляза навън. Не можех да говоря със Саймън, защото той щеше да очаква, че ще обвиниш него, и щеше също да ме спре. Не ми харесва да се промъквам незабелязано, но ти не ми остави избор. Ти оценяваш нещата в черно и бяло. Ако Саймън или аз поемем риск, наричаш ни глупави и безразсъдни. Ако го направиш ти, пак сме глупави, задето се тревожим.
— Никога не съм казвал подобно нещо.
— Когато бяхме горе на покрива, ти чу ли ме?
— Казах ти, че идвам.
— Кога? Аз излязох двайсет минути по-късно, а Саймън продължаваше да те убеждава да слезеш долу. — Поклатих глава. — Достатъчно. Нямаме време да се препираме. Трябва да планираме действията си.