Кели Армстронг
Разплата (16)

18

Тори беше в нашата стая и четеше стара книга с кожена подвързия, която бе взела от библиотеката на долния етаж.

— Как мина голямата сладоледена среща? — попита тя, без да вдигне очи от книгата.

— Добре.

Тори отпусна ръцете си с книгата. Бързо извърнах поглед и отворих чантата, която бе оставена върху леглото ми.

— О, това са новите ти дрехи — каза тя. — Маргарет ги купи. Очевидно Гуен е искала да го направи, но старият прилеп е настоял. За да се разплати за тази сутрин, предполагам.

Дрехите бяха купени на добра цена. От детския щанд. Добре поне, че бяха за момичета и не приличаха на противните момчешки суитчъри, купени ми от Дерек. И все пак… Разопаковах пижамата. Розово трико на дъги и еднорози.

— Хей, лоши ли са? — поинтересува се Тори. — Тя се спря пред щанда за дамски дрехи за мен и ми купи бабешка нощница с дантели. Дантели. Ще направим размяна, ако твоята пижама ми стане. — Захвърли книгата и тя тупна на пода. — Как мина срещата?

— Никак.

Тя се поколеба, после рече:

— Е, иска ми се да кажа, че съм изненадана, но не забравяй, че бях луда по Саймън, докато не бях принудена да прекарам двайсет и четири часа насаме с него. Бързо се излекувах.

— Саймън си е наред.

— Разбира се, че е. Поне ще бъде, когато малко поотрасне.

— С него всичко е наред. Става въпрос за мен. Аз провалих нещата. Аз…

Не продължих. Можех да си представя реакцията на Тори, ако й кажех, че си падам по Дерек. Щях да изгубя цялото й уважение към себе си.

Но въпреки всичко исках да поговоря с някого. С момиче, което има по-голям опит с момчетата от мен, за предпочитане такова, което да не си помисли, че съм пълна нещастница, задето харесвам Дерек. Рей би била подходяща. Тя нямаше отношение към никое от момчетата, но щеше да ме изслуша и да ми даде някакъв съвет. Лиз щеше да е още по-добра — винаги готова да ми се притече на помощ, тя никога не ме кореше. Що се отнася до приятелките ми от училище, те сякаш принадлежаха към друг живот, сякаш бяха приятелки на друга Клоуи.

— Плакала ли си? — вторачи се Тори в лицето ми. — Плакала си.

— Аз… няма нищо. Аз…

— Саймън издърпа нещо, нали? Извел те е на разходка и веднага след това си разбрала, че държи не твоята ръка. — Очите й блеснаха. — Момчета. Могат да бъдат такива…

— Не беше така.

— Ако е издърпал тези лайна, можеш да ми кажеш. Имала съм някои доста изненадващи първи срещи. Ох, ако тогава знаех как да правя магии! Особено онази за обездвижване.

— Не беше така. — Погледнахме се в очите. — Наистина. Саймън бе наред.

Тя ме изгледа.

— Сигурна ли си?

— Само ме целуна, като първо ме попита. Всичко беше както трябва. Аз… аз се стегнах.

— А! — Тя се настани в леглото ми. — Първа целувка ли ти беше?

— Н-не. Р-разбира се, че не.

— Знаеш ли, трудно е да лъжеш убедително, когато заекваш, Клоуи. Значи, била е първата ти целувка. Голяма работа. Аз се целунах за първи път едва миналата година и го накарах да почака до третата среща. Не оставям момчетата да ме притискат за нещо, което не съм готова да направя. Мислят си, че понеже съм популярна, трябва да им се отдавам. А аз не го правя и до края на първата среща те го разбират. — Тя се облегна на леглото. — Значи, те целуна и ти се стегна, а той помисли, че не си падаш по него. Случва се. Трябвало е да го очаква — всички знаят колко си нестабилна.

Погледнах я сърдито.

— Ами да, така е било. Просто му кажи, че те е изненадал и този път ти го покани да излезете. Опитай пак.

„Ами ако не искам да опитам пак?“

Събрах нещата си.

— Тази нощ ще си сама в стаята.

Тя седна в леглото.

— Какво?

— Отивам да спя в съседната стая. Просто… Не съм добра компания, наистина.

Видях, че думите ми нараниха самолюбието й. Ставах все по-добра и по-добра в тази област. На вратата се спрях.

— Благодаря. За… всичко днес. Оценявам го.

Тя кимна и аз излязох.

Трябваше да остана при Тори.

Да съм сама означаваше да не правя нищо, а да се свия под завивките и да плача заради ужасно неподредения си живот, а после да се презирам, задето съм потънала в самосъжаление.

Бях провалила всичко. Не можех да контролирам способностите си дори когато бъдещето ни зависеше от тях. Никой повече не каза и дума за освобождаване на Рей и леля Лорън, не се чуваха и предложения как може да се открие бащата на момчетата. Щяхме да сме късметлии, ако викането на духове в гробището не ни е превърнало в затворници.

Единствените хора, на които можех да разчитам, бяха Дерек, Саймън и Тори. След като всички явно ми бяха простили за издънката в гробището, аз бях обидила Саймън, бях наранила Дерек и бях отблъснала Тори от себе си.

Исках да се прибера у дома. Ако наистина ми стискаше, щях да си събера багажа и да си тръгна, преди да влоша нещата още повече. Но дори това не можех да направя. Мразех, мразех, мразех себе си за слабостта си. Не можех да правя нищо друго, освен да плача, докато накрая не потънах, изтощена, в сън.

Събуди ме потропване на вратата. Присвих очи, за да видя часовника на нощното шкафче, и тогава се сетих, че се бях преместила в друга стая.

— Клоуи? Аз съм — и след пауза додаде: — Дерек. — Сякаш можех да взема дълбокото му боботене за нечий друг глас, сякаш можех да сбъркам онази мъничка част от мен, която като нетърпеливо пале подскачаше и ми казваше: „Това е той. Бързо! Отиди да видиш какво иска“.

Господи, как съм могла да бъда толкова сляпа? Та то бе съвършено очевидно.

Тъжно и покъртително.

Така ми се падаше заради поведението ми напоследък.

Отметнах завивките и затворих очи.

— Клоуи? — Дъските на пода изскърцаха. — Трябва да поговорим.

Не му отговорих.

Друго изскърцване, този път идваше от самата врата, аз се изопнах в леглото и той влезе.

— Хей! — казах аз. — Не можеш да…

— Извинявай — измънка той. — Просто…

Придвижи се на светлината на луната. Не го направи случайно. Той искаше да видя трескавите му очи, настръхналата му кожа, мократа му от потта коса. Искаше да му кажа: „О, Промяната е започнала“, да скоча от леглото и да го накарам да излезем навън, за да му помогна да я преодолее, както бях направила последните два пъти.

Погледнах го и отново си легнах.

Той пристъпи напред.

— Клоуи…

— Какво?

— Пак… Пак започва.

— Виждам.

Седнах в леглото, измъкнах краката си от завивките и станах. Той с облекчение въздъхна. Отидох до прозореца.

— Ще вървиш надолу по пътеката десетина метра и вляво ще видиш поляна. Мястото ще ти е удобно.

Паническа искра припламна в очите му. След държането му към мен днес, трябваше да му кажа: „Добре“. Но не го направих. Не можах. Отне ми всички сили само да допълзя обратно до леглото си.

— Клоуи…

— Какво?

Той започна да се дръгне по ръката. Дръгнеше се яростно, докато кожата му не стана на мехури и мускулите му не се сгърчиха. Той ме погледна и погледът в очите му бе тъй нещастен, че трябваше да стисна челюсти, за да не кажа: „Добре, ще дойда с теб“.

Какво? — попитах вместо това.

— Аз… — Той преглътна. Облиза устните си. Опита отново. — Аз…

Беше му трудно дори да помоли да го придружа. Никога не го бе правил преди.

— Аз… имам нужда от… — И отново преглътна. — Искам… Ще дойдеш ли с мен?

Вдигнах поглед към него.

— Как изобщо можеш да ме молиш за това? Колко пъти се заяде с мен днес? Накара ме да почувствам как всичко наоколо се проваля, и то по моя вина.

Той ококори очи — истински се изненада.

— Не съм си го и помислял. — Той изтри потните си длани. — Ако съм те обидил…

— Как няма да ме обидиш? Тази сутрин след гробището имах нужда от помощта ти. От съвета ти. Но ти ме накара да се чувствам още по-зле, което, повярвай, не бе никак лесно. А вечерта със Саймън се държа така, сякаш за всичко съм виновна аз, дори като видя колко съм разстроена и колко зле се чувствам. — Поех си дълбоко дъх. — След случката на спирката за камиони, след пътуването ни обратно… помислих, че сме станали приятели.

— Така е.

— Не. — Погледнах го в очите. — Очевидно не сме.

Изражението на лицето му, объркано и нещастно, ме накара да се чувствам ужасно, което само ме вбеси още повече. Той нямаше никакво право да влиза тук и да очаква да му помогна, а после да ме кара да се чувствам виновна, задето му отказвам.

— Клоуи, моля те. — И потърка ръка в гърлото си. Вените и сухожилията му пулсираха. По челото му избиха капчици пот. — Този път настъпва по-бързо.

— Тогава е време да тръгваш.

— Аз н-н… Аз не… — Той тежко преглътна и ме погледна с трескавите си очи, които сякаш горяха. — Моля те.

Не молбата му ме трогна. А абсолютната паника в очите му. Той бе ужасен от Промяната, от това, че не знаеше дали ще може да я завърши, дали генетичната модификация не му е направила нещо, което да му причинява такива страдания при Промяната и да го накара да се провали пред самия й край.

Всъщност никога не го е изричал, а и аз вероятно преувеличавам, ала не можех да го пусна да се справя сам. Грабнах якето и кецовете си.

— Благодаря т… — започна той.

Аз го отминах и отидох до вратата.

— Да тръгваме.