Кели Армстронг
Разплата (34)

37

— И така — рече Саймън. — Изглежда, двамата с Дерек отново сте се сдобрили. Какво стана? Изигра ли ти сценката?

— Сценката ли?

— Нали я знаеш? В която той се прави на бито пале и те кара да се почувстваш като негодник, задето си го бил.

— А, тази ли? И на теб ли ти подейства?

Той изсумтя.

— Действаше дори на татко. Предавахме се, казваме му, че всичко е наред, и в следващия миг той отново започва да дъвче чехлите ни.

Засмях се.

Саймън се отпусна на един стол.

— Проблемът е в това, че той всъщност се старае да постъпи правилно. Така че какво значение има, ако не мисли достатъчно за себе си? По-добре ли щеше да бъде, ако беше егоцентричен негодник? — Той поклати глава и рече: — Искаше да кажеш нещо?

— Искам да направя едно предложение, но… Дерек няма да го одобри.

— Казвай.

Уведомих го за намеренията си. Когато свърших, той изруга.

— Не ти ли хареса? — попитах аз.

— Идеята е добра. Но ти си права — той никога няма да я възприеме. Дори да я предложиш, ще си помисли, че е някакъв тест, и или ще се вбеси, или ще ти се присмее, което няма да е от полза, тъй като ако само ни се присмее, той няма да остане там.

— Къде да остане? — обади се нечий глас.

Вдигнахме глави и видяхме Тори да влиза в стаята.

— Счу ми се Дерек да ме вика — обясни тя. — Какво има?

Казах й за хрумването си.

— Трябваше да го направим още когато разбрахме, че са тръгнали да стрелят по него — отвърна тя. — Защо няма да е доволен? Не го съветваш да изчезне оттук, а само да се скрие за няколко часа и да ги накара да си помислят, че си е отишъл. — Тя седна на дивана. — Имаш моето одобрение, не че струва кой знае колко.

— Напротив, струва — заявих аз. — И ти си част от това. Искаме да започнем да играем като теб.

Погледнах към Саймън.

Той сви рамене.

— На същото мнение съм.

— По дяволите, никога не съм се чувствала тъй нужна — възкликна Тори.

— Доверявам ти се, но гледай да не ми забиеш нож в гърба заради едното забавление — допълни той. — А ако бъдат засегнати интересите ти? Няма да се обръщам назад. В никакъв случай.

— Значи, се трансформирам от инкарнация на злото в най-обикновена кучка. Мога да го понеса — заяви тя и протегна крака. — И така, кой ще каже на Дерек?

— Никой — отвърнах. — В това е проблемът. Той няма да го направи и дори да му го предложим…

— Искаш да се покрия ли? — Ниското ръмжене откъм вратата накара всички ни да вдигнем глави. Дерек влезе в стаята. — Да се престоря, че съм избягал? — Той се обърна към Саймън. — Това ли искаш?

— Да — каза Саймън.

— Клоуи?

— Не става дума какво искаме — отвърнах. — Кое беше момчето, което Андрю победи миналата нощ? Кое е момчето, което всички следят? Те искат да си тръгнеш, Дерек, и честно казано, не мисля, че ще направят нещо, преди да си отидеш.

Той срещна погледа ми, изучи го, сякаш търсеше да намери нещо в него. И трябва да го е намерил, защото кимна с глава.

— Добре. Прави сте. Трябва да ги оставим да се отпуснат, а те няма да го направят, ако съм наблизо.

Не това имах предвид, ала приех разсъжденията му.

Решихме, че таванът бе най-подходящото място за Дерек. Имаше прозорци, през които Дерек лесно би могъл да скочи, затова бе по-безопасно от мазето. По-мръсно, ала по-безопасно.

Докато Саймън помагаше на Дерек да събере храна и одеяла, аз излязох навън и повиках Лиз.

— Трябва да знам дали можеш да влезеш в таванското помещение — казах аз.

— Аз съм на крачка пред теб. Мога да се кача на покрива, на тавана, дори да вляза в мазето, ала не толкова успешно.

Разказах й плановете ни относно Дерек.

— Искаш да го придружавам ли? — ухили се тя. — Можем да си играем на дама в прахта. — Като зърна изражението на лицето ми, тя престана да се усмихва. — Не от това имаш нужда, нали?

— Тревожа се за него. Не може да се грижи добре за себе си.

— И трябва да използва услугите на охранител полтъргайст?

Кимнах.

— Погрижи се за него заради мен. Моля те.

— Ще го направя.

Следващата стъпка беше да освободим Андрю. Казахме му, че Дерек е решил да си отиде, защото така щяло да е по-малко опасно за нас. Помъчили сме се да го възпрем, ала той потънал в гората, където вероятно ще се крие, докато намери начин да излезе от границите на имота.

Не споделихме с Андрю, че и ние планираме да намерим изход от имението. Той знаеше само, че се придържаме към неговия план.

Маргарет се появи по време на закуската и ние открихме още едно предимство, ако Дерек изчезне — заминаването му щеше да ни послужи за оправдание, задето сме толкова угрижени и тихи.

Бяхме към края, когато на вратата се позвъни. Ние и тримата подскочихме, Саймън изпусна лъжицата си в купата и тя издрънча.

— Предполагам, че Дерек не би позвънил, а? — усъмних се аз.

— Може и да позвъни — Саймън бутна стола си назад. — Аз ще му отворя.

Знаех какво си мисли той — на какво се надява. Че навън е баща му. Вероятността г-н Бей да позвъни на вратата, зад която може би държат синовете му, изглеждаше доста далечна, ала аз го последвах, дори само като извинение да се махна от Андрю и Маргарет.

Бях на вратата, когато Саймън широко я отвори. На прага стоеше Гуен.

— Здравейте, деца — каза тя с напрегната усмивка. В ръцете си държеше кутия. — Никакви понички вече — научих си урока, — но ви нося великолепни кифлички. Ядете такива неща, нали?

— Ох, разбира се! — отвърна Саймън.

Саймън отстъпи встрани и й направи място да влезе. Хвърли поглед към мен, а въпросът в очите му бе съвсем ясен: „Какво прави тя тук?“.

— Андрю се мъчеше да се свърже с теб — казах аз.

— Знам. Работа. Знаете как е. — Насилен смях. — Не, предполагам, че не знаете, щастливци такива. Наслаждавайте се на живота, докато можете, защото да ви призная — и тя се наведе и зашептя, — животът на възрастните е чисто разочарование. Но сега аз съм тук, готова за действие. Андрю ми пише в съобщението, че днес тръгваме за Бъфало.

Аз кимнах.

— Страхотно. Значи идвам навреме. Хайде, влизай и да се нахвърляме на кифличките. Превъзходни са.

Когато заведохме Гуен в кухнята, аз се опитах да преценя ситуацията по реакциите на Андрю и Маргарет. И двамата изглеждаха изненадани. За Андрю изненадата беше приятна. За Маргарет — не толкова. Като че ли не се сърдеше, само бе подразнена от лекомисленото момичешко поведение на Гуен — ту идва, ту си тръгва, когато й скимне.

Преместиха се във всекидневната стая. Ние тримата се извинихме и ги оставихме.

— Тя лъже — заяви Тори. — Не ми пука колко е чаровна, но никой не пренебрегва десетина неотложни телефонни обаждания, за да доплава после с кутия кифлички в ръце.

— Ръсел я е изпратил на разузнаване — предположи Саймън. — Намислил е нещо.

— Няма значение — казах аз. — Каквото и да са намислили, ние скоро тръгваме. Дотогава няма да отделяме очи от нея. Ще изпратя Лиз навън, за да огледа откъде можем да избягаме.