Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (9)

9
Признание

Не мога. Не е възможно.

Но ето я Фейт пред библиотеката, вдигнала ръка да почука.

Гадеше й се, мислите й подскачаха и се щураха в опит да намерят причина да избяга. Тя се опита да си представи, че Господ я гледа и настоява да изпълни благородния си дълг, но за нея Бог носеше лицето на баща й. Дори сега в глупаво ъгълче от себе си вярваше, че ако баща й не знае какво е сторила, то и Господ няма да знае и тогава всъщност няма да е грях.

Фейт почука. Ето че вече беше прекалено късно. Не можеше да обърне гръб.

Вратата се отвори рязко и на прага застана баща й. Когато видя девойката, раздразнението му понамаля. Очевидно бе очаквал някой не така желан гост.

— Фейт. Трябва ли ти нещо?

— Татко… трябва да поговорим… — избъбри Фейт бързо, така че да не може отново да изгуби смелост.

Баща й я огледа безмълвно за миг, после кимна в съгласие.

— Много добре — рече той и задържа вратата отворена. Момичето влезе и преподобният затвори зад нея. — Седни, Фейт.

Тя го стори, без да е сигурна дали милият тон на баща й я кара да се чувства по-уверена, или по-нервна.

— Мисля, че знам за какво искаш да говорим — Еразмус Съндърли се намести зад бюрото си. Много от гневната му енергия видимо се беше оттекла. Сега изглеждаше просто мрачен и уморен. — Все още се притесняваш за здравето ми, нали? И се боиш, че ти се сърдя, задето си влязла в кабинета ми неканена… — Погледът, който той й отправи, не беше лишен от нежност.

Фейт преглътна и не каза нищо. Това наистина бяха проблеми, които я притесняваха, но не стояха на първо място в списъка й.

— Първо и преди всичко, няма нужда да се боиш за здравето ми — увери я баща й. — Както казах и преди, сбъркала си. Снощи не бях болен, просто уморен и твърде погълнат от работата си, за да ти обърна много внимание. Що се отнася до нашествието ти в кабинета ми онази вечер и последвалата заран… — Той сплете пръсти и откровено призна на Фейт: — Не е добра идея и силно ще се разочаровам, ако го сториш отново. Но в този случай съм готов да повярвам, че не си планирала вреда или неуважение. Ще забравя за случилото се, Фейт. Повече няма да споменаваме за това.

Той кимна леко и очевидно очакваше дъщеря му да напусне стаята. Тя остана на мястото си с усещането, че се държи като глупачка.

— Имаш ли нещо друго да ми казваш? — Преподобният вече беше вдигнал една от писалките си и бе отворил тетрадката си, очевиден знак за момичето да си върви.

— Татко… — образът пред очите на Фейт подскачаше леко при всеки удар на сърцето й. — Аз… аз… аз бях онази, която остави петно на писмото ти.

Той остави писалката. Затвори тетрадката.

— Какво каза? — Топлотата в погледа му се беше изпарила.

— Не е била Джийни. Аз… аз го направих… — Фейт не беше сигурна дори дали гласът й се чува.

Баща й я погледа в течение на няколко безкрайни секунди.

— Това писмо стоеше в касата ми, откакто напуснахме Кент — преподобният се надигна от мястото си. — Да не искаш да кажеш, че нарочно си отворила моя сейф?

— Толкова съжалявам… — поде Фейт отново.

— Имала си богохулната наглост да ровиш в книжата ми? Прочете ли писмото? Какви други документи прочете?

— Само това писмо! — оправда се момичето. — Аз… погледнах и още няколко, но само мимоходом. Много съжалявам, не трябваше да го правя, но не знаех какво друго да сторя! — Тя даде глас на разочарованието си. — Ясно беше, че има някаква ужасна причина да напуснем Кент, а никой не ми казваше каква е тя! Просто исках да разбера!

— Какво? Опитваш се и да оправдаеш поведението си? — Баща й вече трепереше от гняв. — Не! Нито дума повече! Млъкни и ме слушай. Явно се налага да те преценявам наново. Смятах те за почтена дъщеря, с честно сърце и ясно чувство за дълга си към по-възрастните и по-добрите от нея. Не съм и помислял, че си способна на такова потайно, лъжовно поведение. Очевидно сме позволили на характера ти опасно да се отклони от правия път. Честността е ценно качество за мъжа, но за жена или момиче е жизненоважна, понеже й повишава поне малко цената! Чуй ме, Фейт — момичето не може да бъде нито храбро, нито умно, нито сръчно, каквито са момчетата. Ако не е и добродетелно, значи не става за нищо. Разбираш ли?

Фейт имаше чувството, че са я наранили физически. Дълбоко в сърцето си бе таила искрица надежда за разбиране и прошка. Дори сега, изправена пред потъпканите й останки, знаеше, че трябва да умолява за опрощение. Но не успя да се насили.

— Но аз съм умна.

Не го каза на висок глас, но го изрече. Чу устата си да произнася думите.

— Какво рече?

Седем години преглъщани мисли не можеха да бъдат потулвани повече.

— Аз съм умна! Винаги съм била умна! Знаеш, че е така. Сама научих гръцки! Всички говорят за Хауърд и колко брилянтен ще стане твоят син — но на неговата възраст аз четях „Напредъкът на поклонника“^[1] и „Историята на Англия за деца“ и учех латинските названия на растенията в градината! Хауърд едва успява да седи на едно място, колкото да прочете „Приказка за Добринка с двете обувки“^[2]!

— Как смееш! — прекъсна я баща й и пристъпи към нея. — Как смееш да ми повишаваш тон! Как смееш да говориш за себе си по подобен самовлюбен, арогантен начин! Откъде научи тази отвратителна гордост? Това е моята награда, задето те окуражавах и ти позволявах достъп до библиотеката и колекциите ми, така ли? Да не си си изгубила ума — или само чувството за благодарност? Да не би да вярваш, че ти дължим дрехите, които носиш, покрива над главата ти и храната, която ти се поднася? Не. Нищо подобно. Всяко дете начева живота си в дълг към родителите, които го приютяват, обличат и хранят. Един син някой ден току-виж изплатил този дълг, като се пребори за добро положение и увеличи семейното богатство. Като дъщеря ти никога няма да го сториш. Никога няма да служиш с чест в армията или да се отличиш в науката, или да си спечелиш име в църквата или парламента, няма и да си изкарваш хляба с някаква професия. Никога няма да си друго, освен тежест, която източва кесията ми. Дори когато се омъжиш, зестрата ти ще отвори дупка в семейните спестявания. Ти, която говориш така презрително за Хауърд — ако не се омъжиш, някой ден ще се нуждаеш от неговата благотворителност, инак ще останеш без легло и подслон.

Фейт не беше в състояние да изрече и дума. Не можеше да си поеме дъх и й се виеше свят. Горещи сълзи потекоха по бузите й. Мислено се виждаше на озарения от слънцето плаж, където бе намерила своя фосил — първата си вкаменелост. Слънцето изчезна зад черна стена от облаци и баща й си отиде, а малкото момиченце се препъваше наоколо само, с ръбесто парче камък в ръка.

— Всичко, на което е способна една дъщеря — продължи преподобният по-кротко, — е да компенсира дълга, който не може да изплати, като се държи неотклонно на пътя на дълга, благодарността и смирението. Това е най-малкото, което бащата може да очаква, не е ли така?

Приглушила риданията си с длан, Фейт кимна. Мразеше се, задето кима. Но светлината на плажа изчезваше.

Самоуважението й бе пострадало при челен сблъсък с любовта — катастрофа, която като цяло свършва само по един начин. Любовта не играе честно. В този миг гордостта й, твърдата увереност в правотата, та дори и усещането й за себестойност не означаваха нищо пред лицето на перспективата да остане лишена от обич.

Бащата на Фейт се върна при бюрото си и й обърна гръб, като взе неспокойно да разбутва книжата си. Тя се възползва от момента свобода, с трепереща ръка извади кърпичка и си обърса лицето. Чувстваше се като изкормена. Всички чувства и мисли, които бе затаявала с години, бяха избухнали на свобода… и смазани с апокалиптично старание. Вече не знаеше къде се намира и коя е.

Смътно осъзна, че баща й е спрял да размества книжата си. Вдигна един лист и го разгледа.

Отминаха няколко секунди, след което той избута креслото си иззад бюрото и го придърпа към Фейт. Седна така, че помежду им нямаше и фут разстояние. Девойката все още го виждаше размазан през сълзите си.

— Фейт! — Ледената буря в гласа му бе отслабнала. — Наистина ли съжаляваш, че си се държала и говорила по този начин?

Тя кимна отново.

— И тази твоя глупост — тя всъщност е проява на загрижеността ти към мен и си искала да ми помогнеш?

— Да — успя да отвърне Фейт.

— И все още искаш да помогнеш на баща си?

— Разбира се! — В душата й отново се появи пламъче. Малка светлинка. Капка надежда.

— Добре — преподобният й подаде листа, който държеше. Представляваше карта на Вейн, както откри девойката. — Хауърд каза, че от плажа вие двамата сте видели морски пещери. Искам да ми ги посочиш на тази карта.

Озадачена, Фейт се вгледа в набръчканата мастилена скица и после посочи местата, където смяташе, че си спомня да е зърнала зейналата паст на пещерите.

— Той спомена, че на брега има малка лодка. Помисли добре — стори ли ти се годна за плаване?

— Да, така мисля… — Фейт прерови спомените си. — Изглеждаше прясно боядисана, не видях пробойни.

Преподобният се намръщи, после явно взе решение.

— Фейт, вземи си наметалото, но се постарай да не те видят. Нуждая се от съдействието ти за една задача и никой — абсолютно никой! — не трябва да знае за нея.