Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (15)

15
Лъжите и дървото

— Шшшш…

Цейлонското смокче трепна, когато Фейт отвори клетката му. Сви се на по-плътна спирала, после се успокои, след като вкуси мириса на момичето във въздуха. Бяха приятелки. Плъзна се по ръката й с ленивата красота на разтварящо се във водата мастило. Люспите му бяха като суха коприна и кожа, хладни като вечер. Стрелна езиче и я погъделичка по бузата.

Фейт плъзна пръсти под парцалите на дъното на клетката и постелката и извади книжата на баща си. Вместо виновно усещане за светотатство изпитваше единствено възбуда.

Аз съм всичко, което ти е останало, татко. Аз съм единственият ти шанс за справедливост и отмъщение. И имам нужда от отговорите ти.

Сепна се, когато чу бързи стъпки отвън и слабото плискане на вода в метален съд. Беше просто слугата, който носеше вода за ваната на майка й. Те нямаше да я безпокоят.

Фейт бе изпаднала от мислите на домакинството като монета през подплатата на джоб. Често се случва с тихите хора. И никой нямаше да остане изненадан, че се е оттеглила в стаята си. След тежкия и изпълнен с изпитания ден всички щяха да очакват, че има нужда да полегне. Изтощението беше естествена и подходяща за дами реакция.

Засега нека другите си мислят каквото си искат, стига това да й донесе уединение.

Тя избута пътния си сандък до вратата, така че никой да не може да я изненада. Мокрите си горни дрехи свали и простря. След това подхрани и засили огъня и се настани в креслото пред него с книжата. Чувстваше се като саламандър или древно женско чудовище от легендите. Косата й съхнеше на втвърдени шушулки.

На червеникавата светлина на огнището Фейт започна да проучва документите на баща си.

Бяха невероятно много. Срещна много писма от други учени, пълни с щедри комплименти, хитроумни шеги на гръцки, спомени и представяния. Имаше покани да изнася лекции, обсъждания за възрастта на определен зъб или най-добрата рецепта за петмез за защита на костите. Част от книжата се оказаха договори за продажби, банкови сметки или квитанции. Имаше дори износени и петносани листове с кралския герб и засукана калиграфия на смес от английски и френски. Фейт осъзна, че това трябва да са паспорти и визи от пътуванията на преподобния.

Часовете отминаваха и дрехите й на решетката на камината съхнеха, а Фейт прелистваше деликатните рисунки на отровни растения и тропически птици, карти на разкопки и щателни наблюдения. Следваха надрасканите скици, които бе видяла след странния пристъп с пожълтяване на очите на баща й. Тя отново се изуми колко различни са те от другите му рисунки, колко трескави и груби.

Най-сетне в ръката й се оказа коженото тефтерче, което беше намерила под леглото му. Беше го оставила за последно, понеже извънредно много приличаше на журнал или личен дневник. Но вече не можеше да си позволи да остави неразгадани тайни.

Фейт го отвори и се зачете в страниците, внимателно изписани с прецизния, елегантен почерк на баща й.

Проучване на приписваните качества на „неистинното“ дърво

За първи път чух за тъй нареченото „дърво на неистините“ по време на посещение в Южен Китай през 1860 г. Посещението ми се оказа неуспешно, тъй като пътувах през провинция Юнан и чух слухове за нов сблъсък между британската и китайската армия. Несигурен къде мога да срещна негостоприемство, потърсих убежище в едно крайречно селце и там зачаках нови вести.

По случайност там се запознах с някой си мистър Хектор Уинтърборн, събрат естествоизпитател. Той беше ветеран от множество разкопки и фантастичен колекционер със страст към чудовищното и странното от всякакъв вид. Доволен от възможността за образован разговор с някого от съгражданите ми, говорих с него през по-голямата част от нощта.

Той направо изгаряше по новата си мания — растение, на стара легенда, за което се бе натъкнал преди три години. Това дърво, твърдеше той, напомняло лиана, но давало подобни на цитруси плодове с необичайни свойства. Растението процъфтявало в мрак или на слаба светлина и цъфтяло или раждало плод само ако го захранват с лъжи.

Това твърдение отхвърлих като абсолютна измислица и останах изненадан, че спътникът ми не споделя скептицизма ми. Когато го попитах как растение може да се храни с лъжи, той отвърна, че измислицата следва да бъде прошепната на Дървото и след това да се разпространи. Колкото по-важна е лъжата и по-голям броят на хората, които предпочетат да й повярват, толкова по-едър е плодът.

Ако някой изяде този плод, ще получи познания от най-таен вид и по тема, която им е скъпа на сърцето.

Фейт зяпна. Каква беше тази приказка? Защо пословично рационалният й баща бе писал подобно нещо? В същото време си спомни с тръпка за завитата с покривало саксия, която баща й умираше от желание да скрие.

Когато посочих абсурдността на подобно твърдение, Уинтърборн ми показа парче изсушена кора, не много по-различна от тази на лайм, и ме увери, че преди две години е купил лъжовен плод за сериозни пари и го е погълнал. Не пожела да разкрие „тайната“, която е научил, но мрачно ме увери, че е от немалко значение.

Каза, че е купил този плод от датчанин на име Кикерт, който се бил заселил в Индиите и търгувал с новини. Уинтърборн вярваше, че Кикерт захранва Дървото, като разпространява фалшива информация сред някои клиенти, така че да може да продава плодове на други или да научава тайни, които са на висока стойност. Играта изглеждаше опасна и Кикерт беше избягал, преди Уинтърборн да научи нещо повече.

Освен това новият ми познат смяташе, че е успял да проследи пътешествието на датчанина до Персия, но там е изгубил дирите му. По чиста случайност бе попаднал отново на дирята. Уинтърборн дошъл в Китай да помага при разкопки, но точно преди да замине, бе чул доклади за внезапната и подозрителна смърт на датчанин, чието описание съвпадало с това на Кикерт. Сега самият той пътувал нагоре по течението, за да проучи слуховете и да провери дали може да намери някаква следа от легендарното растение.

Тази нощ си легнах, преизпълнен с убеждението, че Кикерт е бил шарлатанин и новият ми приятел е на косъм от лудостта. При все това, когато се опитах да заспя, открих, че историята за растението е превзела въображението ми. Самата искреност на събеседника ми стигаше да се запечата в паметта ми. Всички онези, които жадуват за знания, несъмнено се съблазняват от мисълта да научат немислими тайни само с една хапка.

На следващата заран станах, заинтригуван да поговоря отново с Уинтърборн само за да открия, че е наел лодка призори и е потеглил нагоре по реката с антуража си. По времето, когато чух за британската победа, бях намислил да изоставя досегашните си планове. Вместо това реших да последвам Уинтърборн и да науча повече за това загадъчно растение.

Когато най-сетне пристигнах в града, който ми беше споменат, разпитах наоколо и открих, че…

Фейт подскочи, понеже по вратата отекна силно чукане и пътническият й сандък мръдна с половин инч.

— Фейт! — изписка Хауърд умолително. Беше прегракнал. — Феейт!

— Хауърд… спя! — Девойката се загледа в разпилените в скута й книжа. — Зле ми е! Легнала съм си!

— Стъпих на гроба — изхленчи момчето в отговор. — Окалях си крака. Може ли да вляза?

Молбата на Хауърд трогна Фейт. Ясно й беше, че той не иска да остава самичък. Светът му бе свършил — също като нейния — и той не разбираше как или защо, а от всички тъмни ъгълчета срещу него виеха породени от собствения му ум чудовища. Но девойката потръпна от ужас при мисълта да отвори вратата. Отвън зееше яма, изпълнена със страховете на брат й, с неговото объркване и нещастие, и ако тя паднеше в нея, щеше да се търкаля чак до дъното — все по-надолу, докато не остане и троха от разгадаващата загадки Фейт, а също и от поправящата злини дъщеря. Щеше да изгуби бушуващия в душата си див огън, а точно сега имаше нужда от него.

— Калта няма значение! — подвикна тя в отговор колкото можа по-равнодушно. — Просто… бъди добро момче и… иди препиши няколко пасажа от Светото писание! — Само за това се сети, да се престори, че днес е неделя като всички други. — Ако си много добър и тих и си пишеш редовете докрай, на сутринта всичко ще е по-добре. О… и пиши с дясната си ръка, Хауърд!

Брат й прекоси площадката на стълбите с отчаяно тътрене. Миг по-късно Фейт чу вратата на детската да се затваря тихо и с прекомерно внимание. Звукът я прониза с притъпена болка. Имаше чувството, че вината й е пресъхнала и на мястото й е останало само охлузено петно.

Отново настъпи тишина. Фейт внимателно отвори тефтерчето и намери страницата, докъдето беше стигнала.

… и открих, че семейство Уинтърборн са наели стаи в долнопробна странноприемница. Когато я посетих обаче, открих заведението в безпорядък. Хектор Уинтърборн бе заловен да граби дома на човек, за когото се смяташе, че е убит, и беше под арест заради подозрение за съучастие в това убийство.

Оказах натиск върху местните власти да ме пуснат да посетя затворника и го заварих в ужасно състояние. Като много от осъдените в онзи ужасен затвор и той беше хванал малария, повсеместно срещана по онези краища. Обещах да сторя всичко по силите си да му осигуря свобода и в замяна ученият ми довери най-новите си подозрения относно местоположението на Лъжовното дърво, за да го намеря, ако той не успее.

Не успях да го спася. Треската го уби в килията му, преди да уредя освобождаването му.

Следвайки инструкциите му обаче, намерих малка каменна колиба насред бамбуковата гора, на няколко мили от дома на Кикерт. В тъмната й, влажна вътрешност заварих привидно изсъхнало, подобно на лиана растение, което, изглежда, бе изронило повечето си листа.

Измъкването на експоната от това сумрачно убежище за малко да се превърне в катастрофа както за растението, така и за мен. Макар да бях обърнал внимание на коментарите на Уинтърборн по отношение на предпочитанията на Дървото към тъмнината, не бих могъл да предвидя силата на реакцията му към дневната светлина. Смогнах да избегна нещастието само понеже бързо покрих растението с палтото си. Никога повече нямаше да проявя подобна непредпазливост.

Потрябва много време експонатът да се възстанови от този инцидент. Чрез предпазливи експерименти открих, че процъфтява на влажен въздух и най-добре се чувства при леко капково напояване. Вместо да разчита на лъчите на слънцето, растението страдаше от лоши последици от всякаква ярка светлина и особено чувствителни бяха листата му към естествената такава. Като го държах в подходящи условия, в крайна сметка успях да го върна към здравето…

Следваха няколко щателни скици на растението в различни етапи на възстановяването му. Първо — малък кичур почернели и мъртви на вид лиани, лишени от листа. След това — скици на малки, подобни на рула пъпки, които постепенно се разгъваха в дълги, раздвоени листа.

Трябва да се запитам защо отделях толкова много време на този проект и пренебрегвах много други. Възможно е още от най-ранния миг да съм усетил копнежа да открия нещо смайващо.

Живял съм достатъчно да видя смъртта на чудесата. Като мнозина други, и аз съм посветил живота си на проучване на странностите и загадките на Сътворението, за да разбера по-добре плановете на нашия Творец. Вместо това откритията ни донесоха съмнение и мрак. С годините видях лампата на Небесата строшена и святото ни място на този свят — отнето от ръцете ни. Ние, хората, бяхме детронирани и запратени на дъното сред зверовете.

Смятахме се за крале на вечността. Но открихме, че цивилизацията ни е само мимолетна, ярко осветена детска стая, където сме си играли с хартиени корони и дървени скиптри. Отвъд портите й са пръснати зловещи земи, сред които левиатани са се сражавали в течение на цели епохи. Ние сме едно примигване, шега насред трагедията.

Всички тези мисли за мен са неизразимо мъчение.

Фейт никога, никога не беше чувала баща си да изрича тъй отчаяни слова — пък и никой друг, ако ставаше на въпрос. Понякога и тя забелязваше огромните пукнатини от съмнение, които бяха отворили под краката на хората научните открития. Но никой не ги споменаваше — не и пряко. Учените ги прекрачваха или заобикаляха и не отваряха дума за тях.

Ето защо започнах експерименти с Дървото, които, разбира се, изискваха фалшификации. Не ми беше привично да се потапям в измама, но в случая това действаше в моя полза. Тъй като измамата пословично противоречеше на природата ми, никой не очакваше от мен подобно нещо. Започнах с малка лъжа, която прошепнах на растението, наясно за абсурдността на случващото се. Приписах си несъществуваща болест и се преструвах, че куцам през по-голямата част от месеца.

За най-първи път от разлистването си растението цъфна и отвори малък бял цвят, който напомняше този на лимоново дърво. Листчетата опадаха и то роди малък плод, малко по-дребен от обикновена череша, който бързо узря до маслиненозелено, прошарено със златно.

Реших да откъсна и изям плода, като взех всички разумни мерки. Той се оказа ужасно горчив. Що се отнася до ефекта върху сетивата ми, никога не съм поглъщал опиум и поради това не мога да сравня преживяването, но подозирам, че не беше много по-различно.

В това състояние на омая се оказах пътник в земите на собственото си тяло, вените ми — червено злато и горещи като потоци лава, гръбнакът ми — планински хребет, дробовете ми — катакомби. Пропътувах целия път до връхчето на палеца на левия ми крак и там открих потрепващи, зловещи зелени езера, от които ми се обърна стомахът.

Няма и два месеца след това видение изпитах за първи път болка и подуване на този пръст. Докторът ми потвърди, че имам пристъп на подагра — заболяване, от което страдам от тогава насетне. Видението ми следователно ми бе разкрило тайна, която по онова време не знаеше никой, включително и самият аз. Тя обаче не беше особено образователна, полезна или впечатляваща.

Предвид случилото се обаче получих просветление. Лъжата, която бях разказал, се отнасяше до личното ми здраве — а също и тайната, която научих. Дали беше възможно тази лъжа и тайна да са свързани и растението, захранено с определена неистина, да разкрива подробности по сходна с нея тема?

Първият ми експеримент беше опит да проверя дали Дървото наистина притежава странните качества, които Уинтърборн му беше приписал. Сега, когато те изглеждаха възможни, посмях да си задам и друг въпрос. Каква непонятна за човека тайна всъщност желая да разкрия?

Отговорът беше пред очите ми. Имаше само едно нещо, което исках — не, имах нужда — да узная.

От дълго време губех хватката си върху скалата на вярата, вълна след вълна от нови знания ме поразяваха жестоко. Някогашните прегради на увереността ми сега бяха строшени греди по вълните. Нуждаех се да науча веднъж и завинаги откъде произхожда човекът. Дали е създаден по Божие подобие и пуснат да се скита по света, или е самозаблуждаващ се внук на някоя гримасничеща маймуна? Ако знаех това, тогава на вълненията ми щеше да бъде сложен край. Можех да си върна уравновесеността — или пък да се отдам на отчаянието.

Фейт спря, втренчена в страницата. Беше потресена, все едно баща й се пречупваше пред очите й. Вярата на преподобния винаги й се беше струвала дълбока и неуязвима като канара. Никога не бе и предполагала, че съмненията тайно подкопават тунел към сърцевината на канарата. Беше все едно да научи, че Господ е спрял да вярва в Себе си.

Реших, че ще измъкна на всяка цена тази информация от Дървото. Ще го сторя, за да утеша не само своя ум, но и онези около мен, които са по същия начин измъчвани и изумени.

Ако желаех да се сдобия с тайна, разкриваща произхода на човека, тогава и лъжите ми трябваше да са свързани с него. За да заслужа толкова фундаментална истина, несъмнено трябваше да разправям монументални лъжи и да накарам колкото се може повече хора да вярват в тях. Начертах основите на мащабен проект и си изясних какво трябва да се предприеме. Бях уважаван естествоизпитател — другите учени се консултираха с мен, имаха ми доверие. Ако предявях открития, щяха да им повярват. Ако покажех фосили или находки, колегите ми нямаше да ги подложат на съмнение. Можех да създавам каквито фалшификати си пожелая, и събратята ми нямаше да се усъмнят в мен.

В интерес на Истината щях да лъжа. Щях да мамя целия свят и след това да почерпя от кладенеца познания, които да облагодетелстват цялото човечество и може би да спасят душата му. Щях да мътя водата известно време, така че накрая наистина да се прочисти. Щях да черпя заем от Банката на истината, но накрая щях да го върна изцяло и с лихвата.

— Не — прошепна Фейт. — Не. Не. Не.

Но следващата страница и по-следващата също бяха изпълнени с щателни описания на фалшификациите на баща й. Виждаха се грижливи скици на вкаменелости преди и след внимателните му промени.

Най-голямата рисунка показваше и най-знаменитата находка — нефилима от Ню Фалтън — какъвто е бил преди преподобният да го сглоби. Не крилато човешко рамо, а едва забележими вкаменени пера, залепени за каменното рамо на съвсем друга твар — съчетани бяха с почти изумителни прецизност и умение. Под рисунката пишеше:

Избери лъжа, в която другите искат да вярват. Те ще се държат с две ръце за нея дори ако се докаже за фалшификат право пред очите им. Ако някой се опита да им покаже истината, ще му се нахвърлят и ще се сражават в името на вярата си с нокти и зъби.

И бащата на Фейт беше избрал тъкмо такава лъжа. Прекрасно доказателство за истинността на библейската история за нефилима. Девойката се сети за стареца в дома на Лембант, който беше толкова трескав във вярата си в този фосил и така погълнат от нея. Нефилимът бе представлявал греда, носеща се по бурното ново възникнало море на съмнението. Разбира се, че хората са се хванали за него!

Скандалът, шумотевицата, обвиненията в измама… всичко беше вярно. Бащата на Фейт наистина беше фалшифицирал вкаменелости. Беше лъгал за находките си. Беше мамил приятелите си, колегите си, семейството и целия свят.

Нищо по-дребно от това не би убедило Фейт. Нищо по-дребно от признание, написано с ясния, прецизен почерк на баща й. Вече не чувстваше потрес или изненада, а в душата й цареше всепоглъщащ мрак. Крехка отломка от нея се носеше безпомощно в този мрак като гълъб в тъмна тъмница с вик: „Кой всъщност е бил този човек? Кого съм обичала през всичките години? Толкова малко ли съм го познавала?“.

Но го беше обичала. Беше го обичала прекалено силно и прекалено дълго, за да се откопчи от хватката на чувствата дори сега. Беше приковала за него и сърцето, и душата си.

Фейт притисна малкото дневниче в шепите си и го долепи до гърдите си със стиснати очи. Представяше си как баща й смело крачи към истината през отровна джунгла от измами, опасности и лъжи — смел, но самотен. Колко ли трудно му е било да пази тайната си!

— Сторил си го да помогнеш на човечеството — прошепна тя. — Те не те разбраха, но аз те разбирам…

Фейт беше готова да му прости независимо от мнението на всички други. Това го правеше по-човешки и я приближаваше до него.

Тя бързо прелисти рисунките на фалшивите му фосили, които не искаше да гледа. Последваха ги записки за виденията му. Те до едно бяха неясни и трудни за разбиране и това явно го вбесяваше.

Първото видение му беше показало сумрачна джунгла, в която сянка със зловеща човка се рееше полека надолу, слънчеви отблясъци танцуваха в змийските й очи и по синьо-алената перушина на крилата. Второто — острови, които възникват на света като кипнали мехурчета в овесена каша, а вулканите им бълват дим. Друго бе разкрило битка — групичка дребни, небръснати мъже в неощавени кожи се сражаваха с по-едри, човекоподобни твари с дебели вратове, приплеснати лица и толкова мускулести крайници, че изглеждаха нереални.

Последното видение беше най-подробно.

Бях в клуба си и някой ми сложи „За произхода на видовете“ в ръцете. Опитах се да я прочета, но думите се изплъзваха и танцуваха пред очите ми. Когато вдигнах ръка да разтрия очи, усетих гъдел по лицето. Пръстите ми бяха покрити с козина.

В сребърното капаче на табакерата си видях отражението на собственото си лице. Над шалчето ми надзърташе мургава, изпъкнала челюст с дълги резци и кучешки зъби. Припряно вдигнах книгата пред лицето си, за да скрия обезобразяването, и надзърнах над ръба да видя дали някой е забелязал преображението ми.

Клубът тънеше в хаос. Икономите с маймунски лица се люлееха на канделабрите и се хилеха безобразно. Един от членовете беше оголил в гримаса зъби на гризач и се биеше за чиния със стриди с подобен на жабок съперник. Трети размахваше ръце и грабеше посудата, и се тъпчеше с всичко, което можеше да влезе в пеликанската му човка и в провисналото, торбоподобно гърло. Изтървана пура подпали завесата, но никой не се опита да я угаси. Вместо това димът предизвика още повече вой, ревове, съскане и писъци.

Опитах се да запазя здрав разум и да изляза от стаята. Търсех стареца, който, както знаех, държеше клуба и живееше на най-горния етаж. Той щеше да ми обясни всичко и да сложи нещата по местата си.

Положението обаче се влошаваше с всяка стълбищна площадка, която изкатервах. На първия етаж членовете на клуба бяха разкъсали елеците си, пълзяха и дивееха по долни ризи. Лицата им бяха разкривени в зверски муцуни, каквито досега не бях виждал, имаше и такива с люспести вежди или чудовищни бивни. На втория етаж хората си бяха направо голи, пързаляха се през локви разлято порто, а от гущерските им усти се стрелкаха тънки езици.

На третия етаж се озовах пред врата с позлатена облицовка и осъзнах, че зад нея ще намеря стареца.

Когато посегнах към нея, чух да произнасят името ми. Дъщеря ми Фейт стоеше до мен.

Ужас и ярост ме заляха при вида й. Не би трябвало изобщо да е в клуба и не исках да вижда зъбите и козината ми. Най-големият ми кошмар беше да я видя да пада жертва на проклятието на това място. Пред очите ми младежката кожа на лицето й започна да се цепи и отдолу се показаха люспи.

Това видение се дължеше на факта, че дъщеря ми беше влязла в библиотеката и бе прекъснала видението ми. Смятам, че тя почти успя да ме извади от него, но щом умът ми започна да изплува, се върнах достатъчно в съзнание да я прогоня оттам.

Фейт преглътна. Сега поне разбираше странната, вледеняващо дивашка реакция на баща си, когато го бе пробудила от ступора му. Но каква ли вреда бе нанесла, като го бе разбудила? Нима бе откраднала от човечеството търсената първична истина?

Когато дъщеря ми се махна, отворих най-сетне позлатената врата.

Отвъд нямаше стая. Вместо това зловещ, разпенен водовъртеж ме удари и погълна. Стаята се изпълни с вода на мига. Въртях се отпърво нагоре, а после се понесох надолу и все по-надолу. Вече не се намирах в сграда, а в необозримо сумрачно море. Дробовете ми дишаха водата и знаех с отчаяние, че ще потъвам във все по-плътен мрак хилядолетия и хилядолетия наред и няма да се удавя. Бях сам, като изключим миниатюрни златни искрици, които плуваха, обикаляха и се преследваха едни други.

С това приключи поредното ми видение. Това беше цялата награда за усилията ми, страданията и изпитанията.

Бях хранил големи надежди за това видение. Предизвика го плодът, израсъл в резултат на измислицата ми за тъй наречения нюфалтънски нефилим, и го бях оставил да расте и да узрее по-дълго от всички други. Чувствах за редно да очаквам, че ще удовлетвори всички саможертви, които бях направил. Своенравният свят се обръщаше срещу мен, но поне щях да съм постигнал целта си.

Вместо това най-новото представление на магическия фенер ме изпълни с още повече несигурност и страх. Не съм сляп за интерпретацията, която може да бъде вложена за образите в него — безконечното връщане на часовника назад, регресията на Човека в звяр и завръщането към първичната тиня. Това е лесното обяснение, но да го приема, ще означава да се поддам на отчаянието. Трябва да диря още по-назад. Търсенето ми не може да завърши така.

След всичко, което съм сторил, озовах се с празни ръце пред задънена улица. Налага се да измъкна още един плод от Дървото, но не виждам как. Колкото и изобретателен фалшификат да създам, вече никой няма да ми повярва. Ако не успея да си спася репутацията, всичко ще е било напразно.

Следваха близо две дузини скици, драскулки и таблици с числа, но Фейт бе твърде умислена, за да се мъчи да ги разгадае. Полека затвори тефтерчето.

Нищо чудно, че баща й се бе тревожил толкова за растението си и не желаеше да говори за него или да го изпуска от поглед. Нищо чудно, че бе измъкнал листовете си от ръката на Фейт и бе избухнал, когато тя призна, че е отваряла касата му.

Девойката се беше надявала, че в тефтерчето ще намери информация, която да й позволи да изчисти петното от името му. Тази надежда беше мъртва. Не, не биваше да позволява никой друг да чете книжата на баща й! Ако съдържанието им станеше известно, той щеше да се е признал за фалшификатор и вероятно да го запомнят като абсолютно откачен.

Е, дали писанията му бяха признак на лудост? Дали тази му мания и всички видения са били симптом на болен ум?

Може би. Но точно сега Фейт беше единственото живо същество, което знаеше къде се намира Лъжовното дърво — истинско чудо на белия свят, което би могло да разкрие неведоми тайни и да обясни безброй загадки.

Тя трябваше да узнае истината по един или друг начин. Ако Дървото бе в състояние да съобщава тайни, то тогава навярно би могло да разгадае за нея тайната на смъртта на баща й.