Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (3)

3
Бул Коув

Докато каретата трополеше по горния път, Фейт стискаше здраво юмруци, за да скрие следата на ръкавицата си. Гадеше й се от самоненавист. Ако баща й прегледаше писмата си, щеше да забележи незабавно свидетелството за престъплението й. Кой друг е оставал насаме с касата му? Лесно щеше да стигне до извода, че отговорността носи дъщеря му.

Щяха да я хванат. Заслужаваше да я хванат. Какво й ставаше?

Въпреки това през цялото време мислите й се въртяха около прочетеното в писмото и тя кипеше от възмущение заради опетненото име на баща си. Как тъй някой изобщо ще повярва, че находките му са фалшификати, да не говорим за знаменития фосил от Ню Фалтън?

Всички учени се бяха съгласили, че е истински. Всички! Толкова други специалисти го бяха проучвали, ръчкали, бяха го обсъждали и бяха писали за него! Едно списание го нарече „нюфалтънския нефилим“, макар че баща й никога не го назоваваше по този начин, и го обяви за „находката на десетилетието“. Как биха могли всички тези господа да бъркат?

Несъмнено преподобният си има врагове. Явно някой се опитва да съсипе татко.

Вече падаше здрач, когато превалиха хълма. Каретата закриволичи по неравен и зигзагообразен път. Най-сетне забави ход и Фейт различи жълтото сияние на отворена входна врата.

Къщата беше стара, селска, с каменни плочи на покрива и построена от назъбени кафяви каменни блокове с вид на натрошен карамел. От другата страна на павирания двор се издигаха конюшня и плевня. Зад тях се извисяваше остъкленият парник — млечнобял на слабата светлина. Отвъд се простираше морава, поръбена с тъмен, парцалив шубрак, и в далечината — смътни очертания може би на още някаква постройка.

Каретата разплиска локвите и спря. Клей скочи и помогна на Фейт да слезе, докато вуйчо Майлс даваше бакшиш на кочияша.

— Добър вечер! — Кюрето се поклони припряно на Фейт и вуйчо Майлс. — Няма да ви държа на дъжда…

От къщата изтърча слуга и взе да разтоварва багажа. Сгушени под разтворения чадър, вуйчо Майлс и Фейт изтичаха до вратата. Изпита жена на средна възраст се беше отдръпнала настрани, за да ги пропусне да влязат.

— Мистър Майлс Кетистоук и мис Съндърли? Аз съм Джейн Велът — икономката. — Тя имаше плътен, мъжки глас и малки, присвити, непрощаващи очи. Роклята й беше раирана в отсенки на тъмнозелено и закопчана чак до гърлото.

Коридорът беше по-тъмен от очакваното — единствената светлина идваше от два фенера, кацнали на первазите. Таванските греди бяха осаждени. Фейт вкуси парафин във въздуха и камара други миризми, които й подсказаха, че къщата е стара и отдавна улегнала и определено не е нейният дом.

Скоро се озова седнала пред напалена камина редом с вуйчо Майлс и Мъртъл, с купа гореща супа в ръце. Ако майка й изпитваше някакви угризения, задето е оставила дъщеря си на пътя, криеше ги добре. Тя самата беше порозовяла и въодушевена и очевидно бе огледала новия дом на семейството и го беше счела за поразително изостанал.

— Изобщо нямат газ — съобщи тя на Фейт с театрален шепот. — Казаха, че тук-там в града били прокарали, но в тази къща ще оцеляваме на лампи и фенери. Няма и готвачка, само икономка, камериерка и слуга. Всички те са работили за предишните наематели — две стари сакати дами — и собствениците са ги задържали. Очевидно икономката и камериерката „се справят“ заедно с готвенето. Но как ли ще успеят да се справят с петчленно семейство? И няма бавачка за Хауърд — докато намерим подходяща жена, ще се наложи ти да се грижиш за него, Фейт.

— Къде е татко? — попита девойката, когато майка й спря да си поеме дъх.

— Веднага щом пристигнахме, отиде да подири място за някакъв ботанически експонат — отвърна уморено Мъртъл. — Очевидно парникът не е подходящ. Вместо това от сума време е навън в зяпалнята и се суети около цветето си.

— Зяпалня ли?

— Явно става дума за стара кула. — Мъртъл се прокашля, докато икономката минаваше през стаята. — Драга госпожо, какво представлява тази зяпалня?

— Построиха я за наблюдателница, мадам — отвърна веднага мисис Велът, — да следят от нея корабите на Наполеон. Така и не вдигнаха форт тук на Вейн, както направили на Олдерни. Така че тогавашният собственик на този дом като добър англичанин решил да се погрижи сам за защитата ни.

— И имало ли е полза? — поинтересува се Мъртъл.

— Свършили му парите, преди да приключат строежа, мадам, а после войната минала… — отвърна мисис Велът. — Известно време са използвали зяпалнята за склад за ябълки, но имала течове.

— Странно място за растение — промърмори Мъртъл. Въздъхна. — Във всеки случай строго е забранено да безпокоим баща ти или да приближаваме до тази зяпалня. Очевидно растението е ужасно крехко и екзотично и необучен поглед ще предизвика окапване на листата му или нещо подобно.

Фейт се зачуди дали баща й се е оттеглил в забравената от бога кула, понеже това е единственото място, където може да остане насаме. Сърцето й се късаше. Знаеше, че някои едри животни напускат глутницата си, когато са ранени.

Дори вечно бълбукащата приказливост на Мъртъл се беше изчерпила. Дългото пътуване оставя човек изпразнен — като четка на художник, прокарана по широк участък от платното. Наредиха на Фейт да отиде да си легне, когато стана видно, че главата й клюма.

— За теб е най-малката стая, скъпа — каза й Мъртъл, — но обстоятелствата са такива. Нали нямаш против?

Мисис Велът взе свещ и предложи да й покаже стаята. Докато пресичаха коридора, Фейт надзърна през вратата и видя, че едното странично фоайе е било завладяно от менажерията на баща й. През стъклата на терариумите я зяпаха гущери. Възрастният вомбат сумтеше и подритваше насън, но той и бездруго напоследък само това и правеше. Фейт се намръщи, като осъзна, че не вижда змията.

Част от сандъците и куфарите на семейството бяха струпани до едната стена в коридора. Девойката с почуда забеляза кутията на змията относително близо до основата на купчината. Беше зарязана в студения коридор, сякаш е просто кутия за шапки.

Фейт изтича и приклекна до нея, притисна ухо до стената. Отвътре не се чуваше нищо.

— Мисис Велът, дали може да наредите да преместим това сандъче в стаята ми?

Спалнята на Фейт се оказа миниатюрна — наполовина на тази у дома. Разпаленият в огнището огън осветяваше подвижна мивка с нащърбен мраморен плот, древен скрин и легло с колони и балдахин, което сигурно бе надживяло неколцина монарси. В сумрака зад скрина едва се различаваше втора врата с масивни резета на нея.

— Желаете ли чаша посет^[1] преди сън? — попита икономката.

— Случайно да имате мъртви мишки?

Фейт се досети, че това не е било най-разумният отговор, още щом думите се изплъзнаха от устата й. Припряно се опита да обясни:

— Баща ми има цейлонски нефритен смок…

Мисис Велът вдигна вежди още част от инча.

— Месо… малки парченца прясно месо ще свършат работа — заекна Фейт с подозрението, че не прави особено добро първо впечатление. — И парцали. И… чаша посет звучи чудесно, благодаря много!

Едва когато остана насаме в стаята, Фейт отвори сандъка и извади отвътре клетката. Змията се беше свила на дъното като едва различима осморка — лъскавочерна, като изключим шарките в златно и бяло. Те всеки път напомняха на девойката процесия със свещи през мастиленочерна гора. У дома, в къщата на енорийския пастор, прекарваше много време с малката менажерия на баща си и дори се грижеше за животните по време на отсъствията му, но любимката й беше именно змията. Преподобният я беше донесъл от Китай преди осем години.

Когато Фейт бръкна вътре и погали смокчето по гърба, с облекчение го забеляза да помръдва леко. Змията беше жива! Постави клетката на скрина, далеч от течението от прозореца, но не твърде близо и до камината. Цейлонският смок беше любител на хладния климат и много топлина би го убила също така бързо, както и липсата й.

Мисис Велът се върна с наръч сухи парцали и купа телешки обрезки. Сетне се оттегли отново. Фейт напъха парцалите в клетката да послужат за гнездо и от каната до леглото си напълни паничката за вода. Змията пренебрегна месото, но се гмурна във водата и се изкъпа.

Едва когато Фейт се увери, че любимката й няма да се изплъзне през портите на смъртта, тя си спомни за мастиленото петно на ръкавицата си. Опита се с помощта на студена вода да го изпере в гърнето до леглото си, но напразно. Накрая скри ръкавиците под матрака.

Дрехите на Фейт бяха същински тирани. Не можеше да пресича прашни пътища, да се втурне под дъжда, да седне в люлеещ се стол или да се облегне на варосана стена, без нещо да се повреди, напраши, втвърди или напротив — да омекне ненужно. Одеянията й винаги бяха на една крачка от превръщането в извор на вина.

Наложи се Елиза часове наред да четка калта от полите ти…

Още по-лошо, бяха издайници. Ако Фейт се измъкнеше тайно навън или се скриеше в някой шкаф, или пък се опреше на прашна врата да подслушва, дрехите непременно щяха да я издадат. Дори семейството й да не забележеше, прислугата щеше да обърне внимание.

Фейт си легна, но заспиването се оказа трудно. През покривалото на матрака и чаршафа тук-там стърчаха конски косми от пълнежа. Завесите на балдахина не бяха правилно притворени и пропускаха влажно течение. Дългият ден се беше отпечатал в мислите на момичето и когато затвори очи, видя отново сивото небе и тъмните, бурни вълни.

Вятърът подрънкваше с капаците и зарезената врата и на моменти в стенанията му Фейт дочуваше далечен, басов тътен — като рев, клокочещ в животинско гърло. Сигурна беше, че това е дело на вятъра, но въображението й рисуваше из възвишенията огромен черен звяр, който вие в синхрон с бурята.

Фейт се чудеше дали баща й продължава самоизгнанието си в зяпалнята. Понякога имаше чувството, че помежду им съществува връзка — като скрит корен, свързващ мангрово дръвче с малките му фиданки наоколо. За миг се опита да си представи тази връзка и си каза, че може би някак си ще успее да усети чувствата на преподобния, ако се постарае достатъчно.

Вярвам в теб, каза му тя наум. Каквото и да казват всички други, аз вярвам в теб.

Фейт се събуди рязко от тропота на припрени стъпки по дъски. Отвори очи и щом зърна непознатия балдахин над главата си, спомените я заляха като порой.

Тя дръпна завесите на леглото — почти очакваше да види някой да търчи из стаята й. Стъпките звучаха толкова близо, на броени ярдове от главата й! Разбира се, в спалнята нямаше никого, но щом се заслуша, чу трополенето отново и този път проумя причината за ритмичното проскърцване. Всъщност някой тичаше надолу по стълбите.

Стълбите за прислугата! Стаята й сигурно беше близо до тях — толкова близо, че можеше да чува всичко през стената. Фейт се надигна и обиколи стаята, като от време на време долепяше ухо до ламперията, и усети прилив на задоволство, когато откри къде звукът е най-ясен. Успя да различи дори далечно мърморене.

Повечето хора биха се вбесили от подобно откритие. Целият смисъл в наличието на стълби за прислугата беше, че така слугите ще могат да идват и да си отиват, без семейството да бъде принудено да ги забелязва. Каква полза, ако се натрапват пред очите ти и те будят призори? За Фейт обаче това не беше проблем — отваряше й се възможност да подслушва невидимия свят на прислугата.

Въпреки че, разбира се, тя нямаше да използва това откритие за страстта си.

Резетата на загадъчната врата зад скрина бяха ръждиви, но в крайна сметка тя успя да ги размърда. Вратата се запъна, после се отвори със скърцане и в очите на Фейт бликна слънчева светлина.

Гледаше към малка градина на покрив, чиито светли каменни плочи бяха влажни от росата. По периметъра й минаваше парапет от ковано желязо, натежал от увивни растения, които го скриваха от очите на хората отдолу. Надупчени от лишеи и времето бели каменни статуи на дечица протягаха каменни легени, от които се изливаше пурпурна аубриета^[2]. Отсреща Фейт забеляза малка, обвита от бръшлян вратичка и зад нея — каменни стъпала, които вероятно водеха надолу към земята.

Лека усмивчица пропълзя по лицето й. Ако й беше присъщо да се измъква, сега вече си имаше свой личен вход, през който да напуска къщата и да влиза в нея незабелязана.

Облече се и продължи проучванията си. Докато се спускаше по голямото стълбище, автоматично преброи стъпалата — запомняше скърцащите и на дискретността на кои може да има вяра. Освен това си водеше наум бележки кои резета и брави ще има нужда да бъдат тайно смазани.

Не! Фейт трябваше да престане да задоволява страстта.

Напомни си, че скоро я очаква първо причастие, и я заля обичайният пристъп на страх при тази мисъл. Щеше да съзрее в очите на Църквата и Бога. Греховете й вече щяха да бъдат само нейни. Разбира се, поначало над главата й висеше Божият съд — като голямо, смъртоносно махало, но младостта й служеше за крехък щит — за извинение. Сега вече беше достатъчно голяма махалото да я посече с едно мистериозно завъртане. Трябваше да сложи край на всичките си лоши навици.

Въпреки това, промърмори подмолен глас в главата на Фейт, къщата в Бул Коув показваше известен потенциал.

В мрачната, облицована с дървена ламперия трапезария Фейт завари майка си да поучава камериерката — хубавко, слабичко, тъмнокосо момиче на около петнадесет години с подигравателна усмивчица, цъфнала в ъгълчетата на устата.

— Не, Джийни, така изобщо не става! — Мъртъл посочи дъската в ръцете на камериерката с поставени на нея два изумително дълги самуна от вид, който Фейт не беше виждала досега. — Когато поискам хляб и масло, очаквам филии, отрязани от истински хляб, ето толкова дебели… — Мъртъл вдигна показалец и палец, разделени на половин инч. — Погрижи се, ако обичаш.

Камериерката за миг безразлично изду долната си устна — един вид свиване на раменете, но с лице — и си тръгна с дъската.

— Каква къща! — възкликна Мъртъл. — Едва успях да мигна снощи. Сигурна съм, че стаите не са били проветрени. И що за чудо беше този страховит шум — бумтене и рев цяла нощ?

— Както разбрах, това е Големият черен бик — обясни със смигване вуйчо Майлс. — Когато бурята се усили, зверовете изскачат от вътрешностите на земята и реват до небесата. Или по-скоро е напълно естествено явление, предизвикано от вятъра, който духа в морските пещери.

— Е, според мен е много неприятно, че наемодателят е решил да дава къщата, без да спомене за виещите призрачни говеда — отвърна сопнато Мъртъл.

— Да, но според местното суеверие на този остров няма и инч земя, където да липсват собствени призраци — заяви с усмивка вуйчо Майлс. — Клей ми преразказа някои от историите вчера — виещи жени, призрачни кораби и тъй нататък. Освен това очевидно по време на войната с французите Вейн е приютявал и контрабандисти. Казват, че преди смъртта си един от тях заровил тук доста солидно съкровище и вече петдесет години призракът му напразно се опитва да отведе хората при него.

— Надали го бива особено с шарадите — промърмори под нос Фейт, докато сядаше на масата.

— Е, ако минем на по-земна тема, явно тази сутрин са ни доставили две картички… — Мъртъл погледна съпруга си. — Едната е от доктор Джеклърс, скъпи — казва, че се надява да има удоволствието да ни навести около два следобед и да те заведе на разкопките. Другата е от мистър Лембант, според когото местното геоложко общество се събира в дома му в четири следобед и ще се чувстват поласкани, ако приемеш да си техен почетен гост. А ние, останалите, сме поканени на следобеден чай. Предлага да ни прати каретата си.

Преподобният възнагради съпругата си с кратък, мрачен поглед, сведе леко глава в знак, че я е чул, и след това възобнови безмълвното поглъщане на закуската си.

— Може би следва всички да идем да видим разкопките с доктор Джеклърс — предложи вуйчо Майлс обнадеждено. — Може да си направим семейна разходка.

— Наистина ли? — Развълнувана, Фейт умолително се обърна към родителите си. В бащината библиотека в епископалния дом прекарваше дълги часове над книги, посветени на зверовете от едно време, и се възхищаваше на рисунките на кости на отдавна мъртви твари. Щеше да бъде прелестно да попадне на истински разкопки, на живо.

Мъртъл погледна съпруга си, който се вгледа разсеяно в масата и прочисти гърлото си. Рече:

— Не виждам причини да не го сторим.

Джийни се появи отново, със заучена невинност постави дъската на масата и отново излезе. Дългите хлебчета, агресивно нарязани на дебели точно по половин инч филии, не бяха преживели сполетялото ги нещастие. Късовете хляб лежаха на купчина шрапнели от кора, слепени на буци с парченца масло.

— Джийни! — викна Мъртъл след отдалечаващата се и удобно оглушала камериерка. — Джийни! О, това е непоносимо! Ще се наложи да помоля мисис Велът да й дръпне юздите — наистина ще го сторя!

От горния етаж се разнесе приглушен удар и тропот на малки, безгрижно тичащи крачета, последван от няколко експериментални трясвания на врати. Мъртъл направи гримаса и погледна към съпруга си, който се мръщеше към тавана с хладно неодобрение. Дори не се предполагаше Хауърд да се появява по това време, а още по-малко — да се чува.

— Фейт — обади се Мъртъл тихичко, — бъди добро момиче и закуси днес с брат си, а после му помогни с уроците, става ли?

Тя дори не погледна към Фейт за отговор.

Момичето хвърли изпълнен с копнеж прощален поглед към купата с кеджъри^[3], бекона, препечените филийки и мармалада и се надигна от мястото си.

Веднъж Мъртъл беше обяснила на Фейт какъв е правилният начин да дадеш заповед на прислугата. Винаги я оформяш като въпрос, така че да прозвучи любезно. Ще донесеш ли чая? Би ли могла да поговориш с готвачката, ако обичаш? Само че вместо накрая да покачиш тона на гласа си, ти го понижаваш, с което показваш, че в действителност не задаваш въпрос и човекът отсреща няма право на отрицателен отговор.

Фейт беше наясно, че майка й разговаря по същия начин и с нея.

За Хауърд бяха отделени две съседни стаи — нощна детска за спане и дневна — за игрите, уроците и храненето.

— Мразя ги — заяви той, докато отпиваше от чашата си с вода. — В тъмното има мишки. Не мога да спя без Скодла!

„Скодла“ беше заваленият му начин да изговаря името на мис Кодъл — неговата бавачка, която обикновено спеше в стаята му у дома в Кент. Фейт тайничко харесваше много прякора Скодла и според нея той звучеше като название на митично животно.

Девойката също не обичаше особено детските стаи, но по различни причини. През изминалата година се чувстваше досущ дървено конче, което се клати между детството и зрелостта. Това люшкане беше най-забележимо при хранене. От време на време Фейт откриваше, че нощес с магическата скорост на бобено зърно е съзряла и й позволяват честта да се храни с родителите си в трапезарията. А после, без предупреждение, се озоваваше обратно в детската с Хауърд пред паница овесена каша, а малкото столче скърца под тежестта й.

Менюто в детската стая беше „просто“ и „полезно“, което обикновено идеше да рече, че гозбата е безвкусна и сварена до точката на пюриране. Дневните детски смърдяха на картофи, мляко с ориз и двукратно преварено месо. Заради тази воня Фейт имаше чувството, че е навлякла своя по-детска версия, която й е омаляла. Досърбяваше я.

— Другата ръка! — Тя се пресегна и нежно взе лъжицата на Хауърд от лявата му ръка и я сложи в дясната. Битката им беше обичайна.

Трудната част идваше след закуска, когато се налагаше да го натика в синята му риза. Хауърд ненавиждаше ризата, която се налагаше да носи по време на уроците си. Левият й ръкав беше пришит към хълбока и задържаше ръката му в капана на джоба, така че да не може да я използва.

Твърдата настойчивост на Хауърд да борави с лявата ръка, според Мъртъл беше „дреболия“ — явление, което не си струва тревогите, стига да не го окуражават. Заместената от Скодла бавачка обаче му беше угаждала прекомерно и заради това момчето имаше „лоши навици“.

— Знаеш какво казва майка! Преди да заминеш за училище, трябва да се научиш да се храниш и да пишеш както трябва!

Планът беше да пратят Хауърд в пансион, щом навърши осем.

Момчето се намръщи, както правеше винаги, когато станеше дума за училището. Фейт преглътна малката буца горчивина и завист.

— Имаш голям късмет, Хау! Мнозина биха се радвали на възможността да посещават добро училище! — Тя не спомена, че това се отнася и за нея. — Слушай сега! Ако си носиш ризата и си свършиш упражненията по писане, след това ще отидем на разузнаване в градината. Може да вземеш и пушката си!

Сделката й бе оценена като приемлива.

В градината Хауърд търчеше безспир и „стреляше“ по горния етаж на къщата, като насочваше малката си дървена пушка и пищеше високо: „Бум!“. Застреля черните свраки, които отскочиха стоически по̀ надалече от забързаните му крачета и след това изпляскаха лениво с гладките си, лъскави крила, за да му се изплъзнат. Стреляше по всичко по калната, неравна пътека към морето.

Ако родителите й го видеха, вероятно щяха да се скарат на Фейт, задето допуска той да се „изтощи“. Винаги се страхуваха, че Хауърд — единственият жив син — ще пипне някоя фатална настинка. Фейт вече бе станала свидетел как петима по-малки братя губят схватката си с живота и се спаружват като вехнещи маргаритки. Някои си отидоха още съвсем бебета, други отброиха по един-два рождени дни. Първите двама бяха Хауърдовци, след това семейство Съндърли опитаха да разнообразят с един Джеймс и двама Едуардовци с все същия неуспех. Заради загубата им оцелелият Хауърд им се струваше крехък, сякаш през мрачната завеса се държи за ръце с братята си — адаши.

Фейт обаче познаваше момчето по-добре от родителите си. Разбираше, че то има нужда да търчи и да препуска като лудо, докато капне, както имаше нужда и от играчката си пушка. Стреляше по неща, които го плашеха. Точно сега се опитваше да докара целия си странен нов свят до приемливо безопасно ниво.

Вниманието на Фейт привлече масивна кула, която се намираше отвъд шубрака. На дневна светлина ставаше ясно, че зяпалнята е просто едноетажна руина с празни прозорци, зазидани с хоросан и бръшлян, а каменните й плочи бяха кафяви като петна от чай.

Тя пробуждаше любопитството на Фейт, но в момента я преследваха по-сериозни притеснения. Уличаващите я ръкавици бяха свити на топка в джоба й. Трябваше да се отърве от тях, преди да ги намери някой от прислугата.

На склона към морето пътеката се разклоняваше. Лявата се изкачваше по скалите. Фейт и Хауърд тръгнаха надясно — по онази, която криволичеше до каменистия плаж. Там момчето се втурна неудържимо и взе да стреля по нервно пристъпващите стридояди, калнокафявите канари, които се издигаха наоколо и по собственото си отражение в мокрия пясък.

На брега имаше малка колиба с гребна лодка вътре и зад нея стърчаха скали. Докато Хауърд търчеше по чакъла, Фейт се промъкна зад колибата и натика ръкавиците в тясната тъмна цепнатина между два камъка. Веднага й олекна. Жилото на вината винаги беше по-остро, когато имаше риск да я хванат.

Фейт се върна на плажа. Реши, че тук доста й харесва въпреки мрачните оттенъци и сивите надвиснали облаци. Наум разгърна книгите по естествена история на баща си и намери съответните термини за всичко, което виждаше. Пъргави, острокрили чайки прорязваха небето. Тлъстичка черно-бяла гагарка си чистеше перата на един зъбер. Морски копър^[4] люлееше белите си цветчета сред скалите.

Взряна в далечните скални носове, Фейт погледа как вълните пръскат бели ветрила, докато се хвърлят срещу скалите. Тук-там различаваше черни процепи и триъгълни отвори в подножията на канарите.

— Виж, Хау! — извика тя срещу вятъра и посочи. — Морски пещери! Хауърд изтича и се втренчи в посока на опънатия й пръст, след това се прицели в пещерите с пушката си. Замислено попита:

— Има ли вътре чудовища?

— Може и да има.

— А ще идем ли с лодката да проверим?

Фейт погледна към малката гребна лодка в колибката и присви преценяващо очи срещу бурното море. Тъмните отвори будеха любопитството й. Каза по-скоро на себе си:

— Може би някой друг път, но трябва да попитаме майка и татко.

Когато Хауърд изчерпи енергията си, тя го поведе обратно нагоре по склона към къщата. Спря, когато видя отново зяпалнята с цвят на тор.

Предишната нощ баща й беше прекарал в тази постройка часове наред — в грижи за загадъчно растение. Тогава Фейт си помисли, че просто му се иска да остане насаме, но сега се сети за сандъка „Разнообразни дреболии“, който й беше отнел мястото в каретата. Странно неясен етикет, като се замислиш. Баща й обикновено беше далеч по-прецизен.

— Хауърд, да потърсим ли лъвове около кулата?

Наложи се Фейт да обиколи сградата откъм най-близките дървета, преди да намери масивната дървена врата. Не се виждаше от къщата и поради това изкушението беше твърде голямо. Тя вдигна древното резе и отвори зяпалнята.

Вътре цареше мрак. Странен мирис погъделичка носа й, а прохладен като мента повей опари очите й.

Фейт се загледа нагоре и видя тъмни греди, посивели от паешки градове. Покривът беше непокътнат, осъзна с изненада, и блокираше дневната светлина. Защо баща й би сложил безценния си експонат на място, където не прониква слънце?

Девойката предпазливо пристъпи в зяпалнята, а ботушите й се пързаляха леко по хлъзгавия мрак на каменния под. Загледа се в сенките на малката обла зала.

На отсрещната стена имаше някаква купчина — подобен на купол силует, загърнат в промазан брезент, и под тъканта едва личеше кръглата основа на саксия. Растението беше към два фута високо, достатъчно малко да се побере в сандъка.

Фейт понечи да се приближи до странния силует, но осъзна, че виковете „Бум!“ зад гърба й стават все по-силни и развълнувани. Обзета от виновна паника, тя се втурна навън на дневна светлина и бързо заключи вратата на кулата зад себе си. Озърна се уплашена, че баща й може да се връща от разходка.

Вместо това видя Хауърд да се цели с пушката към горичката. През шубрака крачеше непознат мъж.

Не беше от прислугата — личеше си от пръв поглед. Дрехите му бяха износени, косата — несресана, брадата — рошава. На свивката на едната му ръка подрънкваше дървена кофа. Нарушител значи. Странният му вид направо крещеше „Опасност!“. Фейт настръхна цялата, досущ животно, надушило представител на друг вид.

Изгражданите й четиринадесет години страхове се юрнаха в същинско стадо. Непознат мъж! Тя беше момиче — почти жена — и при никакви обстоятелства не би трябвало да се намира близо до непознат мъж без защитници и свидетели. В тази посока се ширеше бездна, изпълнена с какви ли не ужасяващи случки.

— Бум! — извика Хауърд.

Мъжът спря и погледна към тях двамата.

Фейт вдигна брат си и хукна тромаво към къщата. Нахлу през предната врата и за малко да се сблъска с майка си, която тъкмо излизаше от рисувалната стая.

— Небеса! — вдигна вежди Мъртъл. — Фейт… какво има?

Девойката остави Хауърд и задъхано се помъчи да обясни случилото се. Мъртъл побърза да се засуети около сина си, за когото реши, че навярно е пострадал, и незабавно ревна с пълен глас.

— Ти се погрижи за Хауърд, Фейт, а аз ще кажа на баща ти!

Няколко секунди по-късно преподобният Съндърли влезе в антрето, където Фейт развличаше Хауърд. Веднага попита настоятелно:

— Къде се намираше този човек?

— Близо до зяпалнята — отвърна Фейт.

— Колко се приближи? — поиска да научи баща й.

Девойката никога не го беше виждала толкова мрачно развълнуван. Загрижеността му я изпълни с топлина.

— Към десетина ярда… бързо подмина, отиваше надолу.

Мисис Велът се появи припряно, повикана от преподобния. Бузите на икономката бяха леко, недоволно порозовели и Фейт се чудеше дали Мъртъл не се е захванала „да й стяга юздите“, както беше обещала.

— Звучи ми като да е Том Парис — отвърна незабавно мисис Велът, когато чу описанието на Фейт за непознатия.

— Може би ще ни кажете защо на този Парис му е разрешено да нарушава границите на имота? — попита преподобният с леден глас.

— Моите извинения, сър — рече веднага икономката, — но оттук минава най-прекият път надолу към плажа. Това е най-доброто място на острова за събиране на миди, така че… — тя разпери ръце с познатия оправдателен жест. Така стоят нещата и не мога да сторя нищо по въпроса.

— Не позволявам повече нарушения — заяви решително преподобният. — Трябва да се грижа за безопасността на съпругата и децата си, а в парника имам ценни експонати, които не възнамерявам да оставя на милостта на крадци или любопитни зяпачи. Докато наемам този имот, ще смятам за престъпници онези, които влизат без разрешение в земята ми. Ако познавате тези нарушители, предупредете ги, че възнамерявам да купя вълчи капани.

„Колко се приближи?“ — в първия момент Фейт благодарно бе приела този въпрос като грижа за безопасността й и Хауърд. Но когато се успокои, започна да се пита дали баща й не е имал предвид нещо друго.

Колко се е приближил до зяпалнята?