Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (19)

19
Джентълмен на гости

Доктор Джеклърс беше поканен да намине в дванайсет. Пристигна в десет и хвърли къщата в паника.

Когато мисис Велът дойде да обяви пристигането му, шивачката тъкмо беше закарфичила Мъртъл в нова рокля в салона за гости и пробите бяха в разгара си. Накратко, домакинята не беше готова да изиграе ролята на безсилен инвалид.

— Тъкмо той от всички хора, които не мога да си позволя да обидя! — притесни се неимоверно Мъртъл. — Кажи на доктора, че се обличам и ще сляза при него съвсем скоро. Въведи го в библиотеката. Там има черепи — на него му харесват. Предложи му чай.

— Моля за извинение, госпожо — обяви внимателно мисис Велът, — но той казва, че е пристигнал рано по служба. Моли за разрешението ви да огледа терена, госпожо.

Мъртъл пребледня и няколко секунди подъвка устната си. Отвърна колебливо:

— Е, не бихме могли да му забраним, нали? Прати Прайт на разположение на доктора.

— А какво да правя с младия мистър Клей? — поинтересува се веднага мисис Велът.

— Мистър Клей ли? — Мъртъл се ококори. — И той ли е тук?

— Да, госпожо. Пристигна по същото време като каретата на доктора.

Дошъл е да достави снимката и… няколко големи букета с цветя, госпожо.

— Цветя… — изпъшка домакинята. Розовото й, хубаво личице се люлееше като крилце на пеперуда между задоволство, притеснение и студена пресметливост. Реши: — Не можем да си позволим да обидим и семейство Клей. Настани младия господин в зимната градина — занеси му кифлички или кейк.

Фейт почти не я слушаше. Доктор Джеклърс беше в къщата и разследваше смъртта на преподобния! Това можеше да се окаже единственият й шанс да поговори с него и да го убеди, че баща й е бил убит.

Подобен разговор с доктор Джеклърс щеше да бъде предателство, разбира се. С него би съсипала версията на семейството. Мъртъл щеше да побеснее. Може би дори нещо повече.

„Нали разбираш опасността истината да излезе на бял свят?“, беше попитал вуйчо Майлс.

Фейт не разбираше опасността, но щом си припомни думите му, я облада внезапно спокойствие. Може би споделянето на истината наистина щеше да причини проблеми на семейството. Но как би могла да остави подобна възможност да се изплъзне между пръстите й? Дължеше този опит на баща си.

Завари доктора отвън да се отдалечава в посока на пътеката към скалите.

— Ах, толкова съжалявам, че се натъквате на мен точно сега, мис Съндърли… тръгнал съм да изпълня задълженията си, боя се… — той извади сгънат лист от вътрешния си джоб, разтвори го и го вдигна, за да се види големият червен восъчен печат.

… като мирови съдия на окръг Вейн изисквам и задължавам доктор Ноа Джеклърс да бъде призован като следовател по време на разследването на смъртта на почтения Еразмус Съндърли…

Беше подписано най-долу от Лембант. Почеркът и подписът му бяха едри, наклонени и разкрачени също като собственика си.

— Нали разбирате смисъла на термина „следовател“? — попита доктор Джеклърс и се усмихна, когато Фейт кимна. — Добре, прекрасно. Е, обикновено следователят призовава медицински експерт, но ами, след като аз съм единственото медицинско лице на острова, налага се да призова сам себе си… — той се засмя под мустак.

Фейт си представи, че сигурно е много отпускащо да си доктор Джеклърс, глух за хрущенето на чувствата на другите под добронамерените ти ботуши.

— И така, нали разбирате, трябва да огледам имота.

— Моля ви, нека дойда с вас! — примоли се девойката веднага. — Ще ми се да поговорим. Има нещо, което трябва да узнаете.

Докторът се намръщи озадачено, но след това кимна леко в съгласие.

Те се отдалечиха от къщата и през цялото време Фейт се боеше, че Мъртъл може да я види от прозореца и да я викне да се прибере.

Не пропусна да забележи, че докторът се е издокарал доста елегантно. Носеше синьо кадифено елече, обшито със златна сърма, мустаците му бяха внимателно сресани и напомадени, а на шалчето му блестеше златна игла. Старанието му не убягна от вниманието на Фейт.

Тя си спомни как майка й застава плътно до доктора и стиска голата му длан, и вътрешностите й се усукаха рязко, все едно пиле с извит врат. Навярно щеше да го съжали, ако баща й не лежеше все още в криптата на църквата. Да ухажваш вдовица още преди да е излязла от траур, беше признак на лоши маниери. А да започнеш ухажването още преди съпругът й да бъде положен в земята… пълен позор.

— Какво точно желаете да споделите, мис? — попита докторът.

— Вчера се разхождах в оврага… — хвърли се с главата напред Фейт. — Докторе, там има място, където мъхът е разровен…

— А, ясно — докторът я погледна със съжаление и лека усмивчица. — Сигурен съм, че е така. О, мила, каква чудесна, лоялна млада дама си ти!

На Фейт й отне известно време да осъзнае какво намеква той и едва тогава кръвта нахлу в лицето й.

— Не, наистина има такова място и не е мое дело! Моля ви! Нека ви покажа!

Докторът обаче просто я огледа мило и тъжно и продължи да върви в посока на пътеката край скалите. Когато Фейт го догони, беше застанал на самия ръб и се взираше надолу като възедричък ястреб, който обмисля да се зарее.

— Това дърво насред канарата… разцепено, та чак се вижда бялата дървесина… — промърмори той. — Счупването е прясно.

— Сър, а видяхте ли тази следа от колело? — Фейт посочи каквото беше останало от канала на количката, за съжаление вече почти запълнен от дъжда.

Доктор Джеклърс му хвърли само кос поглед.

— О, тази следа е останала от ръба на нечий ботуш. Без съмнение има стотици такива, след като всички са се въртели насам-натам.

Това беше удар под кръста, но Фейт не възнамеряваше да се обезкуражава.

— Кажете ми, доктор Джеклърс, може ли някой да оцелее при падане, ако се закачи на онова дърво там?

— Така предполагам… да. Макар че би имал късмет, за да се измъкне без счупени кости.

— Тогава… ако татко е скочил, защо го е сторил точно над дървото? — Фейт се приближи до ръба, на два ярда вляво от доктора. — Аз например бих скочила оттук.

— Мис Съндърли, прекалено сте близо до ръба!

— Тук скалата е чиста до долу, до канарите — посочи девойката. — Няма на какво да се закача, ако падна.

Внезапен порив на вятъра накара доктора да скочи към Фейт и да я хване за рамото. Тя се дръпна и се олюля, а гладната сива бездна зина и ревна, когато се килна към нея. После момичето успя да намери опора за нестабилните подметки на ботушите си. Отстъпи крачка назад от ръба. Не можеше да каже със сигурност дали хватката на доктора й беше върнала равновесието, или й го беше отнела.

Фейт не изпита страх, какъвто преливаше в очите на доктора. Бяха с цвета на силно кафе и с ъгълчета, зачервени от четене. Джеклърс трепна, сякаш някой бе светнал с ярък фенер право в очите му. И за миг — само за миг — сякаш наистина видя девойката пред себе си.

След това примигна и пусна китката й. Видимо беше, че тежките му мисли се връщат по местата си като завеса.

— Нали разбираш, че е важно да внимаваш и да не се разсейваш — изсумтя той рязко, макар и не съвсем сурово. — Леко младо птиче като теб лесно може да бъде блъснато от вятъра и тогава какво ще стане?

Аз съм от плът и кръв, не съм фея. Ще се строша и ще изкървя също като теб.

— Ясно — продължи докторът с тон, който според него трябваше да мине за мил, — че не желаеш да повярваш, че баща ти сам е сложил край на живота си.

— Трудно ми е да повярвам, че ще го стори — отвърна Фейт, — и е невъзможно за вярване, че би бил толкова несръчен.

— Тогава какво е обяснението ти?

— Вие казахте, че сте открили цицини на тила на баща ми, както и по челото му. Възможно ли е да е бил ударен изотзад и да е рухнал напред?

— А… Значи такава е версията ти… — докторът въздъхна и й се усмихна тъжно и криво. — Мис Съндърли, знаете ли кой е най-лошият враг на следователя? Романите. Вие сте запалена читателка на романи, нали? Познавам това срамежливо, замечтано изражение…

Макар и само за миг, Фейт се зачуди дали би имало полза за разследването на доктора, ако преживее падане от скалите от първа ръка.

— Напълно разбирам привлекателността им — продължи да я увещава докторът. — Защо да страдаме в скучната реалност, когато може да имаме отвличания, убийства, семейни тайни и секретни проходи в изобилие, нали? Ето така вие, младите дами, идвате при следователите с глави, пълни с фантазии и измислици, невъзможни идеи и диви подозрения…

— Изненадана съм, че всички те намират място в малките ни женски черепи — отвърна леко сърдито Фейт. Видя докторът да се мръщи, но продължи решително. — Татко бе мразен на Вейн поначало. В деня на смъртта му едно писмо…

— Чуй, скъпа моя. На този остров няма мъж, жена или дете, които да не познавам от години. О, да, имаме си предостатъчно „престъпни елементи“… но не и убийци. Повярвай ми. Щях да ги позная по наклона на челата им — докторът решително обърна гръб на скалите. — Ето, вече можеш да забравиш чудовищните си идеи. Не успокоих ли мислите ти?

— Вече виждам как стоят нещата — бе единственото, което съумя да изцеди Фейт.

— Няма да спомена за тези твои хрумвания на никого — допълни щедро доктор Джеклърс. — И те приканвам да не го правиш и ти.

Да, вече виждам как стоят нещата. Няма да получа помощ от страна на закона. Ако искам убиецът да бъде открит, трябва да го сторя сама.

При завръщането им в къщата докторът бе приветстван и поканен в присъствието на Мъртъл. Фейт се промъкна на горния етаж, кипнала от разочарование. До вратата на стаята си завари дискретно затворено гърненце, в което откри останките от мъртва мишка. Очевидно мисис Велът беше готова да я снабдява с мъртви гризачи по поръчка, но предпочиташе да избягва обсъждането на доставката.

Фейт занесе съда в стаята си. Усети как стегнатите намотки в стомаха й се развързват, докато гледаше змията да се излива като масло от клетката си. Смокът изящно разтвори челюсти и ги сключи върху косматата хапка откъм главата. Мишката изчезна в лакираното тяло на змията и Фейт остави влечугото да изпълзи по ръката й и да се увие около шията й.

В същия миг на площадката отвън се разнесе лек шум. Някой потайно и внимателно завърташе дръжката на една определена врата. Тъй като наскоро самата тя бе въртяла същата дръжка, девойката веднага разпозна поредицата тихи изщраквания. Водеше към бащината й стая.

Фейт се изстреля от покоите си и се закова на площадката. Змията се накъдри на чупки, стресната от внезапното движение.

На прага на спалнята на преподобния стоеше Пол Клей.

— Какво правиш тук? — поиска да знае Фейт.

Пол я зяпаше със зейнала уста, вперил поглед в змията на врата й.

— Беше предизвикателство… — поде той и отстъпи назад на площадката.

— Крадец такъв! — изсъска Фейт. — Какво си откраднал?

— Нищо! — Той погледна към ножиците в ръката си. — Просто исках… малко коса. Предизвикаха ме да донеса от косата му. Но не исках да отварям ковчега, а после доктор Джеклърс го откара по следователска работа. Реших, че в стаята може да има…

— Как смееш! — Фейт беше толкова ядосана, че нямаше да се изненада, ако на раменете й цъфнеха огромни, черни крила. Кичур коса беше най-личният дар или спомен. Никой освен близките от семейството не би трябвало да притежава подобно съкровище и несъмнено — не и някакъв си нарушител зяпач с ножици. — Той е мъртъв и непогребан. Не ви ли стига? И да го разчлените ли искате бе, хора?

Пол се сви и панически се загледа в стълбите. В този момент Фейт осъзна, че чува изкачващи се стъпки. В мига, когато новодошлият се появеше пред очите им, Пол щеше да бъде разкрит — нашественик на етажа на семейството. Само един писък стигаше да подпечата съдбата му и да потвърди невинността на Фейт.

Но тя не изпищя. Вместо това сграбчи момчето за ръкава и го дръпна с все сили през площадката към собствената си стая. Той изпъшка, когато осъзна, че се намират в спалнята й, но тя не му даде време да проговори, а го извлачи през втората врата отвън на покривната градина.

Припряно се наведе да седне на ниско дървено столче.

— Сядай — изсъска, — иначе ще те видят отдолу!

Пол се подчини и се намести от другата страна на градината, откъдето зяпна спасителката си с предпазливо и несигурно недоверие.

Какво беше сторила току-що? Фейт беше насаме с непознат мъж! При това — не доктор, роднина или близък приятел на семейството. Бяха й повтаряли — и то многократно — че една жена струва колкото репутацията си. Тя беше сапунен мехур, който може да се спука от чужда близост. На площадката гореше като черен стълб от мощ и гняв. Тук, навън, внезапно се почувства смайващо крехка.

Осъзна, че е притиснала гръб в перилата, сякаш репутацията й все още можеше да бъде спасена, ако поддържаше максимално разстояние между двама им. Видя в очите на Пол да се промъква същата паника. Беше се прилепил до срещуположната стена.

— Защо го стори? — прошепна той.

— Защо ме остави? — възмути се тя.

Последва продължително мълчание. И двамата нямаха отговори.

Фейт осъзнаваше ясно колко различни са с Пол — все едно бяха воини от враждуващи племена, които се срещат на ничия земя.

Но въпреки това… ето я тук.

— Кой те предизвика? — попита накрая с нотка на превъзходство в гласа.

— Приятелите ми — отвърна Пол безразлично, но тя вече се бе научила да чете между думите му. — Хората разправят, че духът на баща ти скита наоколо…

— Кой? — поиска да знае Фейт. — Кой го разправя?

— Всички, по целия остров.

По целия остров. Лъжата й се беше разпространила далеч по-бързо, отколкото си беше представяла.

— Знаят, че съм помагал да местят тялото за снимката — продължи Пол, — но се обзалагаха, че няма да се върна и пак да го докосна, като наоколо се навърта призракът му. Косата трябваше да бъде доказателство…

— А какво би трябвало да докажат цветята? — попита Фейт, която си спомни зарязаните в зимната градина букети.

Пол позяпа известно време свитите си юмруци — изглеждаше силно притеснен. Накрая призна:

— Баща ми ги прати. Сметна, че може да имате нужда… да освежите дома.

Почти разумен жест, трябваше да признае Фейт. Но все пак Клей пращаше цветя на скорошна вдовица и розовите и жълти цветове не изглеждаха никак траурно. Девойката се зачуди дали съпругата на Клей е от ревнивите. Продължи мисълта си с твърдението:

— Не видях майка ти на погребението.

— Спря да ходи на такива след собственото си — отвърна Пол простичко.

Фейт не можа да измисли мил или дори студен отговор. Щеше да прозвучи фалшиво и сбъркано. Те двамата бяха надскочили любезностите. Вместо това просто не каза нищо.

— Какво прави тук докторът? — попита Пол на свой ред.

— Дойде в ролята си на следовател. Разследва смъртта на баща ми.

Пол си позволи да покаже искрица искрен интерес.

— Каза ли му това, което се опита да ми кажеш и на мен? Че смяташ, че някой е убил…

— Имаш предвид моите фантазии и измислици ли? — отвърна Фейт. — Плод на прегрятото ми въображение, пробудено от твърде много романчета?

— Казала си му! — Пол се ококори и девойката така и не разбра дали е впечатлен, или не й вярва. — И вярваш в тази версия!

— А ти — не — горчиво отвърна Фейт.

— Никой не го харесваше, но чак пък да се стигне до убийство… — Пол присви очи. — Той за малко да окуци приятеля ми и се държеше надменно с всички, а след това се оказа измамник и лицемер до дън душа. Но за такова нещо не се убива човек…

При това описание на баща си Фейт стисна здраво зъби, но зад тях още напираше обяснението, което докторът беше отказал да изслуша. Не успя да го сдържи. В приказването, пък дори и с врага, се криеше опасна радост. Тя накара Фейт да осъзнае в какъв капан е попаднала в собствената си глава. В капана на къщата. На семейство Съндърли.

— Е, все някой го е убил по някаква причина — отряза тя. — Сутринта, преди да умре, са му връчили неподписано писмо. То го разстроило. Не е искал да говори за него. Изгорил го е. После, посред нощ излезе в тъмното. Знам, че отиде на някаква среща. Смятам, че е била предложена именно в онова писмо. Пистолетът му липсваше. Не се е застрелял, значи, щом го е взел със себе си на излизане, носил го е за защита.

— Да, но защо не е стрелял, ако е бил нападнат? — попита Пол. Пак я зяпаше — със същия студен, безмилостен и пресметлив поглед, който бе видяла на лицето му при първата им среща.

— Не знам — призна Фейт колебливо. — Но има рани отзад на тила, не само по лицето. Смятам, че е бил ударен откъм гърба.

— Някой да е чул карета или кон да наминават през онази нощ? — попита Пол замислено.

— Не — Фейт поклати глава. — Вятърът обаче беше много силен.

— А и може да са спрели на разстояние и пътникът да е дошъл пеша. Или пък с лодка, или да е вървял дотук… — Младежът присви очи. — Тази къща е на края на света. Всеки, стигнал дотук, ще отсъства от дома си поне час или два — и то по нощите. Освен ако убиецът не е и бездруго в дома ти, разбира се.

Фейт кимна полека в отговор на размишленията му. Най-големият шок за нея обаче беше да чуе друг да обсъжда случката с нея така, сякаш идеите й не са абсурдни. Прииска й се да не мразеше Пол Клей.

Изненада и самата себе си, като каза:

— Искам да ми помогнеш.

— Да ти помогна ли? — Пол се изсмя тихичко. — Че защо да го правя?

— Не можем да напуснем този остров, преди да погребат баща ми както е редно — заяви студено Фейт. — А твоят баща праща на майка ми цветя. Колкото по-дълго останем, толкова повече ще се сближават. Случайно да ме искаш за сестра?

Пол я изпепеляваше с поглед и за момент на девойката й се стори, че ще скочи на крака и ще си отиде. Вместо това обаче той заяви:

— Предпочитам жив да ме одерат.

— Тогава ми помогни да намеря убиеца на баща си — заръча му Фейт, — и никога повече няма да ме видиш. Познаваш острова. Можеш да говориш с хората. Можеш да проучиш дали някой не е отсъствал точно онази нощ — и то без разумна причина. Можеш да ходиш където си искаш…

— Имам си уроци! — възрази Пол. — Имам и работа, помагам на баща ми…

— Никой не те затваря в стаята ти с евангелието, нито пък очаква да знае къде си във всеки момент на денонощието — настоя Фейт. — Можеш да ходиш на разходка самичък, както и да говориш с хората по улицата. Не е същото.

Изражението на Пол беше вбесяващо трудно за разчитане. Беше досущ като фотоапарата на баща си, реши момичето. Почти не мигаше и попиваше безмилостно всяка подробност.

— А какво ще спечеля аз от цялата работа? — попита той след продължителна пауза.

Фейт се поколеба, после полека извади медальона си. Вътре държеше отрязан по време на бдението кичур от лесно разпознаваемата тъмнокестенява коса на баща си. Сърцето й се късаше при мисълта да се раздели с него, но се нуждаеше от съюзник. Попита:

— Как ще се държат приятелите ти, когато се върнеш без коса от баща ми? Ще се подиграват ли с теб? Страхливец ли ще те наричат?

Пол се изчерви и Фейт осъзна, че ударът й е улучил в десетката. Внимателно измъкна малката къдрица и я раздели на две. Едната половина пъхна обратно в медальона. Другата протегна между палеца и показалеца си. Подкани младежа:

— Ела си я вземи.

Пол погледна кичура, после Фейт — видимо се разкъсваше от колебания. Помежду им се простираше свещената, неприкосновена дистанция. Накрая той се изправи на крака, приведен смутено, та да не се вижда отдолу. Движението му обезпокои змията, която с тихо съскане се сви на мускулест зигзаг. Пол се стресна и отстъпи крачка — гледка, която изпълни Фейт със същото буйно злорадство, което бе усетила и по време на първия им разговор.

— Ако толкова харесваш предизвикателствата, Пол Клей — призова го тя, — тогава ела. Предизвиквам те!

Той сякаш беше хипнотизиран от бавните движения на абаносово-златното тяло на змията.

— Не се плаши чак толкова — прошепна Фейт. — Тази порода змии не хапе… — видя едната ръка на Пол да трепва, сякаш обмисля дали да посегне към кичура. Добави любезно: — Тя е удушвач… — И със задоволство видя момчето да отстъпва отново. — Не смееш, нали?

Пол направи още крачка, а после се втурна и грабна кичура измежду пръстите й. В същия миг девойката го хвана за ръкава и го задържа здраво. Прошепна злобно:

— Ако кажеш на когото и да е тайните, които ти споделих днес, тогава ще разправя на всички, че си бил прекалено уплашен сам да отрежеш кичура. Другата му половина е в мен и знам от коя част на главата на татко е свален, а ти не!

Змията се плъзна по пръстите й и отърка глава в ръката на Пол. Той се отскубна и отстъпи няколко крачки, като разтри китката с другата си ръка, очевидно ужасен и вбесен.

— А ти харесваш ли предизвикателства? — попита със същата злост. — Всеки понеделник вечер в наблюдателницата на крайбрежния път има бой с плъхове. Ела и ме намери там — ще поговорим за скъпоценното ти убийство!

Фейт беше чувала за боя с плъхове — „спорт“ от ханджийските изби. Спускаха териери в пълни с плъхове ями и брояха кое куче ще убие най-много за дадено време. Пол знаеше, че не бива да я виждат на подобни места. Така че отново вдигаше залозите.

— Ще се видим ли там? — попита той със съвсем лека усмивка. — Не, така си и мислех.

Порив на вятъра раздвижи листака и накара и двамата да трепнат.

— Трябва да тръгвам — заяви младежът с по-тих и не така настоятелен глас. Кимна към моравата отдолу. — Чисто ли е?

Фейт се обърна да надзърне през завесата от листа и бръшлян. Не се забелязваше никой. Пак се извърна към момчето и кимна.

Пол изприпка към покритата с бръшлян портичка, преметна се сръчно през нея и изчезна от поглед. Фейт чу слабото тупкане на стъпките му по стълбите.

Поседя, заслушана, но никой не вдигна тревога. Пол остана незабелязан. Срещата им — неразкрита.

Направо не можеше да повярва, че е провела хладнокръвен разговор с млад мъж насаме. Пол беше горе-долу на нейната възраст, което означаваше, че е достатъчно голям, за да предизвика скандал. След случката Фейт беше като попарена — болна и омърсена. Сърбеше я от самите дрехи. Боеше се, че ако се погледне в огледало, ще се види като строшена и използвана вещ.

Защо си беше навлякла тази беда? Какво толкова имаше у Пол Клей, та я караше да говори и върши налудничави, щури бели?

В същото време се усещаше и болезнено будна, сякаш от раменете й е паднала тежест. Беше хвърлила заровете си наслуки, но май се беше сдобила със съюзник. Не е приятел, но пак беше по-добре от нищо.

Фейт не забравяше как Пол елегантно се бе преметнал през портичката. Изглеждаше толкова лесно. Все едно полетя. Тя се чудеше какво ли е усещането.

Едва по-късно й хрумна, че Пол много бързо се е доверил на думите й, че наоколо няма никого. В крайна сметка тя би могла да го прати право в ръцете на отмъщението, а след това да избяга в стаята си и да се престори, че няма представа за присъствието му. Странно, но дори и за миг не й беше хрумнало да постъпи така.