Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (26)

26
Ухапване

Хубаво беше да почувства тревата под ръцете си и под главата си.

Фейт вдиша дълбоко. Не беше мъртва значи. Каква лъчезарна вест! Отвори очи и се вгледа в нощното небе. Беше толкова ясно, че се различаваха цветовете на най-ярките звезди и слабото, димно сияние на невъзможно далечните звездни купове.

Жива съм, каза си Фейт. Вратът ми не е счупен от птеродактил. Макетите на динозаврите от парк „Кристъл Палас“ не са оживели и не са изяли Лондон.

След това малко по-озадачено:

На открито съм.

Фейт рязко седна и се наложи да се подпре на ръце, понеже светът се завъртя и наклони. Вярно беше. Не се намираше вече в пещерата.

Озърна се и откри, че седи насред един от затревените носове. Краката й висяха в дупка, полускрита от ниски шубраци. Когато надзърна в нея, различи съвсем бледо сияние на жълтеникава светлина.

— Това сигурно е фенерът ми — каза на глас. Сега, като се замислеше, струваше й се, че си спомня как развързва собствените си въжета. Ноктите й бяха начупени и наръбени. Завъртя длани и се вгледа в мръсотията и драскотините по тях. Да, определено се беше катерила. Беше се пропъхвала в цепнатини и издърпвала през теснини. Беше се впуснала в пещерния лабиринт и бе намерила друг изход.

— Събудих се много по-рано този път — прошепна си под нос. Изправи се и се олюля. Звездите боцкаха и пулсираха, когато добави: — И този път главата ми е по-ясна.

Фейт се озърна в опит да разпознае формата на скалите и да ги напасне към мислената си карта. Приближи се по-плътно до ръба и надзърна надолу, а коленете й се разтрепериха неудържимо.

Знаеше къде се намира! Не беше далеч от горния път, който минаваше между Бул Коув и градчето — близо до наблюдателницата, там на идване я бяха зарязали заради сандъка с „разнообразни дреболии“.

Всеки понеделник вечер в колибата за наблюдение на крайбрежния път има бой с плъхове, беше казал Пол Клей. Ела и ме намери там — ще поговорим за скъпоценното ти убийство.

Днес беше понеделник вечер и Фейт се намираше съвсем близо до наблюдателницата. Преди време присъствието на бой с плъхове й се беше струвало немислимо, но сега не си спомняше защо. Искаше да поговори с Пол Клей.

Той я беше предизвикал да се появи. Вярно, беше предизвикателство, което не се очакваше да приеме — начин Пол да й удари шамар със собствената й изисканост и женска слабост. Сега обаче Фейт не се чувстваше нито гнуслива, нито безсилна. Все още си спомняше текстурата на динозавърската кожа, търкаща се в нейната.

Търпелив, но настоятелен вятър дърпаше роклята й, докато Фейт вървеше по пътя. Звездите сияеха със студено търпение. Нисичките дървета трепереха и се цупеха.

Най-сетне тя разпозна разклонението на пътя, където я бяха свалили от каретата на Лембант. Намери криволичещата пътека, която бе използвала и преди, и накрая видя и буцестия силует на колибата, щръкнал на каменистия склон. Този път очертанията бяха допълнени от малка тълпа и се чуваха гласове. Оранжево сияние се лееше от отворената врата.

Присъстващите бяха мъже — до един. Какво правиш? — изпищя гласче в главата й. — Защо си дошла? Паника блъскаше с криле нейде в черепа й, но засега беше приглушена. Фейт придърпа напред качулката на плаща, за да прикрие лицето си. Изчакваше, стъпила на самия ръб на ореола от светлина на фенери.

До вратата си говореха три момчета. Най-малкото извърна глава и видя посетителката. В същия миг светлината от вратата падна върху лицето му. Беше Пол Клей.

Той я зяпна, така че и спътниците му се извърнаха да погледнат в посока на Фейт. Пол прошепна припряно нещо на другарите си и забързано се упъти към Фейт.

— Какво правиш тук? — попита невярващо.

— Ти ме предизвика, помниш ли?

На девойката внезапно й хрумна да се запита как ли изглежда — с наметало и облечена в черно, прокрадваща се в сенките и мрака.

— Мислех, че аз трябва да се плаша, не ти.

— Не съм си и помислял, че ще дойдеш! — изсъска Пол. — Да не си полудяла! Да не искаш хората да те видят тук?

— Каза ли им коя съм? — поиска да знае Фейт.

— Да не мислиш, че си се маскирала? — Пол забели очи. — На целия остров младежите на наша възраст са няма и дузина. Всеки, който те види, ще знае коя си… — той хвърли поглед през рамо. — В момента се наложи да кажа на приятелите си, че си побъркана. Разхлопала ти се е дъската от мъка. Безопасна си, но си склонна да скиташ. Как иначе да обясня появата ти тук?

Фейт погледна към колибата и осъзна, че те двамата привличат заинтригувани погледи.

— Как иначе можех да говоря с теб? — прошепна тя. — Изобщо не дойде да ме навестиш!

— А ти какво очакваше? — Пол присви очи. — Открадна хонорарите ни от снимките на разкопките! Защо? Това някоя от жлъчните ти игрички ли е?

Фейт се пребори с налудничавото изкушение да му каже какво е, просто за да види дали ще успее да го ядоса.

— Не — призна тя. — Трябваше да се добера до разкопките, за да разследвам. Баща ти разправял ли ти е за веригата на миньорската кошница, която се скъса?

Пол кимна.

— Била си с брат си в кошницата, така каза. Не е било истински опасно обаче, нали? Страничните въжета са предпазили кошницата от падане.

— Буквално в последния момент решиха да качат нас в кошницата — прошепна Фейт. — Това промени всичко, понеже ние бяхме деца. Провериха и пристегнаха всичко наново — и тогава сложиха и направляващи въжета. Ако вместо нас се беше спуснал възрастен — или може би двама, да речем баща ми и бригадирът…

— Без проверка — отбеляза замислено Пол. — И без направляващи въжета.

— Прас — потвърди Фейт.

— Смяташ, че са възнамерявали да убият баща ти — каза момчето, без да си дава труда да превръща твърдението си във въпрос.

— Смятам, че някой е обработил една от брънките — съгласи се Фейт, — и трябва да е човек, който има достъп до разкопките…

Тя не спомена за Дървото на лъжите, виденията си или факта, че бащата на Пол е един от тримата й главни заподозрени.

Младежът обмисли изказването й с обичайното си изражение на издялана от камък статуя и наклони глава под ъгъл, който като че ли се явяваше първи братовчед на кимването. Тихо отбеляза:

— Възможно е. Поговорих с хората — поразпитах за онези от града, които може да искат смъртта на баща ти — да речем семейството на приятеля ми Тоби, който попадна в капана. Онази нощ всички са си били у дома. Но господата от разкопките… — той се намръщи. — Мистър Лембант. Доктор Джеклърс. Бригадирът Крок. Стоук и Карол. Навитата… — той стрелна Фейт с тънка, мрачна усмивка. — Ние с баща ми…

— Вуйчо Майлс — додаде Фейт. — Мисис Лембант. Мис Хънтър.

— Не на всички ще им стигне силата — посочи замислено Пол.

— Може би не е толкова важно — възрази Фейт. — Струва ми се, че знам защо татко не е стрелял с пистолета по убиеца си… — Тя си спомни последното си видение, динозавъра с шиповете, който изчезва в далечината, и внезапната засада от страна на ездача на птеродактила. Осъзна, че именно това беше посланието на видението. Трябваше да търси не един убиец, а двама. — Според мен негодникът не е сам. Единият партньор се е срещнал с татко и му е отвлякъл вниманието, а другият го е ударил изотзад. В този случай пистолетът не му е помогнал — нужни са му били и очи на тила.

Пол обмисли и това изказване и кимна полека.

— Труповете са тежки — каза той с увереност, породена от опита. — Докато не преместиш няколко, не осъзнаваш колко много тежат. Ако са го сложили в количката и са го качили горе на скалите, щяло е да бъде далеч по-лесно за двамина.

— Пол!

Фейт вдигна глава и видя, че повечето въртящи се пред колибата са изчезнали вътре. Само рижаво хлапе на около шестнайсет бе останало да наднича през вратата.

— Готови са за следващото куче! — извика то на Пол. — Побързай! — И хвърли кратък, въпросителен поглед на Фейт. — И така и така си загазил до уши, бъди джентълмен и спаси дамата, твоята приятелка, от студа!

„Не“ би било лесен и правилен отговор, но Фейт не го изрече.

Колибата беше слабо осветена и сега, пълна с народ, изглеждаше по-голяма. На Фейт й се стори странна и враждебна плътната близост на толкова хора — при това все мъже. Тежките им ботуши стигаха да я накарат да се чувства крехка и безполезна. Повечето присъстващи гледаха към средата на помещението и не я забелязаха да се вмъква вътре с Пол и рижавото хлапе.

Докато девойката пристъпваше на светло, синът на Клей я загледа и се намръщи леко. Прошепна:

— Какво им има на очите ти?

— Нищо — отвърна Фейт и се извърна встрани. Другите приятели на Пол също се бяха примъкнали наблизо и я наблюдаваха с враждебна алчност. От време на време стрелкаха с впечатлени погледи и младия Клей. Нищо учудващо, предположи тя. Бяха го пратили за обикновен кичур от косата на преподобния, а той се беше върнал с цялата му луда дъщеря. За щастие, никой друг в колибата май нямаше време да й отделя внимание.

Дори от мястото си до вратата Фейт виждаше, че в средата на наблюдателницата са наредени ръб до ръб дървени дъски така, че да оградят празен правоъгълник около шест на осем фута.

— Беси! — обяви някой от противоположната страна.

Публиката нададе радостни възгласи.

В съседство с дъсчения правоъгълник мъж държеше във въздуха куче. Беше джак ръсел териер с грейнали очи и Фейт се изненада колко дребно и обикновено на вид е псето. Някак си бе очаквала чудовище със сбръчкана муцуна и провиснали бърни, поне четири фута в рамото на ръст.

— Колко тежи тя? — провикна се някой от тълпата, вдигнал в ръка часовник.

— Четиринайсет паунда — отвърна собственикът.

Неколцина надонесоха и изпразниха в правоъгълника чували, които се гърчеха и шаваха. Тълпата преброи до четиринайсет в един глас и сега вече зад дъсчената ограда гъмжеше от плъхове — сърдити и озлобени, те се завираха по ъглите и се мъчеха да се покатерят по тях, и се претърколиха един върху друг в опитите да се измъкнат.

Скандирането на името на Беси прерасна в много гласен възбуден рев.

— Давай! — кресна мъжът с часовника и собственикът на Беси я пусна в ямата.

Колко бързо беше това куче с мустаката муцуна! Направо страхотно! Стрелна се, притисна един плъх в ъгъла и го прехапа през мекия корем, разтръска го и продължи нататък. Скок. Ухапване. Тръсване. Поредният кафяв труп тупва на стърготините като малко чувалче с брашно.

Очите на Фейт я заболяха, но тя не отклони поглед. Беше същото като в онази ужасна нощ, когато не можеше да отлепи поглед от трупа на килима.

Искаше й се да има повече кръв и писъци. Искаше всяка смърт да детонира пред нея като малък черен фойерверк. Искаше смъртта да има тежест. Навсякъде около нея се носеха крясъци, но самите убийства бяха тихи, безмълвни и безлични. От живота в смъртта, живот и смърт — без повече драма от изтърсването на покривка за легло.

— Остават трийсет секунди! — викна човекът с часовника.

Колко сладко беше териерчето! Колко делово. Но Фейт виждаше само зъбите му. То се състоеше от зъби.

— Само зъби — каза тя и се засмя. Смехът потъна в какофонията около нея. Всички крещяха и викаха. Ревящо месо, смеещо се месо. Месо със съвсем малка, краткотрайна искра живот. И какво толкова е животът? Зъби. Зъби и стомах, и сляп, идиотски импулс зад очите, който нарежда на мръвката да убива и да изяжда други мръвки.

Ето тъй костите падаха на земята, над тях се трупаха нови кости и още, и още, докато съградят цели възвишения и планини. Смърт след смърт над смърт върху смърт… И двукраките животни изравяха старите кости и им се дивяха. След това и те умираха на свой ред — и лежаха в гробовете си като плъхове в стърготините в очакване да се превърнат в стари кости…

— Четиринайсет убити! Времето изтече!

Извадиха Беси и сега на свой ред над дървените прегради се навеждаха мъже, които ръгаха мъртвите плъхове с пръчки да проверят дали не им е останала някоя тръпка живот. Нещо дърпаше ръкава на Фейт. В ухото й се разнесе глас.

— Да се махаме.

Беше Пол. Пол Клей.

— Не — отвърна Фейт. — Искам да погледам. Забавно е. Нека видя!

Чувстваше се олекнала. Замисли се за видението си и мегалозавъра, който хапе и хапе, и за издокараните безглави трупове, които падаха на земята.

Пол Клей вече я дърпаше за ръката и тя го остави да я изведе от колибата, понеже какво значение имаше? Нали виждаше зрелището, не преставаше да го гледа и то се случваше в мрака зад затворените клепачи на Фейт…

Беше освобождаващо да узнаеш, че нищо няма значение. Изпълваше те усещане за пространство, сякаш небето се е вдигнало, и девойката откри, че земята и морето са създадени от дим. Само дим. Тя самата беше дим. Тялото си чувстваше горещо и леко, и въздушно.

— Седни — каза Пол.

— Няма нужда — отвърна Фейт. Ако пожелаеше, би могла да полети.

— Просто поседни — настоя младежът.

И тя го стори, понеже иначе той щеше да продължи да го повтаря до безкрай, а какво значение имаше?

— Ако ти е призляло…

— Да ми призлее ли? Не, не ми е лошо.

— Бледа си като хартия и на очите ти им има нещо.

— Имам очите на баща си — отвърна Фейт. Трудно й беше да не се изсмее. Пол Клей не знаеше колко е смешно и това го правеше още по-забавно.

— Защо дойде тук? — попита отново Пол с преливащ от разочарование глас и с нотка на отчаяние.

— Имам нужда да ми помогнеш — призна Фейт. — Баща ти е променил снимка чрез залепване на главата на малко момченце върху твоя снимка. Ти можеш ли да направиш такова нещо?

— И да изглежда естествено? — Пол се намръщи и предпазливо я измери с поглед. — Само ако хората са с еднакви размери и са обърнати в една посока.

Фейт измъкна тефтерчето си и извади безценната си единствена снимка на баща си. Погледна я с мъка и я протегна към Пол. Нареди:

— Изрежи главата на баща ми. Залепи я на някого другиго на една от снимките на разкопките. Направи го да изглежда, все едно баща ми стои между останалите джентълмени — и ги преследва всичките.

— Защо?

— Искам да изплаша убиеца.

— Не — отвърна Пол равно.

— Защо не?

— Да не си луда? На теб снимките с фотоапарата може да ти изглеждат като забавни игрички, но парите ни трябват! Баща ми се преструва, че не е вярно, но са ни нужни. Ако ни излезе име, че правим шеговити снимки с лица на мъртви клиенти, кой ще идва при нас?

— Ти прие предизвикателство да отрежеш от косата на баща ми — сопна се Фейт. — Е, сега аз те предизвиквам да изрежеш лицето му!

— О, а защо не ме предизвикаш да скоча от някоя скала? — върна й го Пол. — Има предизвикателства, които ти не би приела.

— Така ли? — Фейт отново се изправи на крака. — Предизвикай ме. Предизвикай ме да сторя нещо. И ако го сторя, трябва да направиш снимката.

Те се втренчиха един в друг и Фейт отново усети как разговорът им се пързаля към пропастта на лудостта и прибързаността, както се случваше всеки път.

— Извади един плъх от чувала с голи ръце — каза Пол и посочи захвърлен на земята, здраво завързан чувал. Пред погледа на Фейт той се размърда, а вътре шаваха и се гърчеха три заоблени твари. Веднага, щом думите бяха изречени, младежът видимо се стресна.

— Чакай — възпротиви се той, щом Фейт приклекна до чувала и леко отпусна здраво затегнатото въже на гърлото му. Тя отново погледна момчето в очите и бръкна решително вътре.

Напипа под пръстите си груба козина и спазматично движение, което я принуди да трепне. Леко гъделичкане на мустаци, рязко подраскване с нокът. Фейт посегна към движението и сви длан върху заоблено, космато нещо. Беше меко и полудяло, гърчеше се в хватката й, докато тя се съпротивляваше на инстинктите си и продължаваше да го държи.

Близо до основата на палеца й последва остра болка — невидими зъби се вкопчиха в плътта й. Ръката на Фейт трепна, но тя удържа хватката си. Не можа да сдържи усмивката си при изражението на Пол: замаян ужас.

— Спри! — младежът падна на колене до нея и измъкна ръката й от чувала. Плъхът се изскубна от хватката й и избяга в тъмния храсталак.

Събратята му по съдба го последваха.

— Защо ме спря? — Фейт беше бясна. — Държах плъха! Не може да кажеш, че съм се провалила!

— Ухапа ли те? — Пол обърна ръката й. В основата на палеца й се виждаха две дълбоки алени следи от зъби.

— Какво значение има? — извика девойката. — Ти искаше да страдам, иначе нямаше да ми отправиш предизвикателството!

— Исках да те видя да отстъпваш! — избухна Пол. — Поне веднъж!

— Дай ми друг чувал с плъхове! — извика Фейт.

— Не! — Младият Клей заскуба косата си, затвори очи за миг и изпъшка. — Печелиш. Ще си получиш снимката. Само… без повече плъхове! — Той отчаяно погледна към празния чувал на земята. — Трябва да тръгваме — добави с тон, по-близък до обичайния, — преди ловецът на плъхове да излезе и да открие, че стоката му я няма.

Пол изпрати Фейт чак до пътя, където тя го накара да спре. Не искаше той да зърне отвора към подземните пещери на Дървото на лъжите.

— Никога не съм имал намерение… — поде той, после замлъкна и поклати глава. Додаде: — Измий раната. Случва се да умреш от ухапване на плъх.

Фейт тръгна, без да се обръща назад. Не можеше да му обясни поведението си. Ухапването на плъха болеше, но не това я притесняваше. По странен начин болката беше облекчаваща — като разговора с това момче, което я мразеше.