Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (27)

27
Мълчанието е нож

След като вървя около пет минути, Фейт чу хрущенето на стъпки на известно разстояние зад себе си. Първата й мисъл беше, че Пол я е проследил. Когато успя да хвърли поглед през рамо, забеляза два силуета, но и двата не принадлежаха на младежа. Бяха неговите приятели — по-възрастните момчета, които забеляза на входа на колибата.

— Я върви по-полека! — подвикна по-високото, рижаво момче. — Не се плаши!

Да ти заръчат да не се плашиш на този гол, озарен от луната път, криеше страховита нотка, която накара Фейт да изтръпне от желание да побегне. Момчетата обаче щяха да я надбягат, защото нямаха поли, в които да им се заплитат краката.

Двамата я догониха и тръгнаха от двете й страни, на по около два ярда разстояние.

— Не трябва да се разхождаш нощем сама — заяви рижавото хлапе. — Защо да не те придружим и да те изпратим до вас? Ние сме приятели на Пол. С нас си в безопасност.

Беше съвсем естествено предложение и може би дори направено с благородни намерения. Усмивката на рижавото хлапе беше широка, но в очите му се долавяше клинично любопитство. Още преди да го мерне как хвърля заговорническа усмивка на приятеля си, Фейт знаеше, че той не проявява благородство.

Опита се да крачи по-бързо, но младежите ускориха ход и с лекота останаха в крак с нея, и след известно време тя забави до нормалната си скорост.

— Не можем да те оставим сама, мис — настоя второто момче, русоляво, с широк нос и наблюдателни очи. — Кавалерството не ни позволява.

— Просто искаме да поговорим с теб — добави рижият.

Фейт пъхна едната си ръка в джоба и тайно натисна копчето за отваряне на бащиния си нож. Беше като самотен плъх между две псета, но можеше да хапе. Имат числено превъзходство, помисли си със странно спокойствие, и са определено по-едри и по-силни. Но ако наръгам единия, според мен другият ще се уплаши ужасно.

— Можеш да ни споделиш разни тайни — продължи рижият, — каквито казваш и на приятеля ни Пол. Всички сме дружки, нали така?

Фейт се поколеба, после кимна, като се постара да запази изписаните на лицето си замайване и унес. Пол беше казал на другарите си, че „й хлопа дъската“, и тя определено беше способна да изиграе такава роля. А ако младежите я мислеха за замаяна, то внезапни движения от нейна страна биха ги заварили неподготвени.

— На всички ни беше много тъжно да чуем за баща ти — отбеляза рижавият, без да си дава труд да свали усмивката от устата си, — и се чудехме…

— … какво е направил със своя дял от съкровището — прибърза русичкият.

Рижият изшътка укорително и Фейт го хвана да стрелва другото момче с многозначителен поглед.

— Не обръщай внимание на приятеля ми — заяви той. — Онзи ден през главата му мина колело на каруца и черепът му още е малко подпухнал. Просто се чудехме… дали съкровището е на безопасно място. Или… ако имаш нужда да го преместим някъде на по-тайно…

— Така и не му дадоха съкровище — отвърна Фейт с унесен, детински гласец. Обърна се към рижото момче и настойчиво се втренчи в лявото му ухо. — Заради това ли е ядосан?

— Баща ти ядосан ли беше? — Рижият изглеждаше притеснен, но заинтригуван и Фейт осъзна, че ще глътне кукичката даже ако червейчето е малко гумено.

— Ами… така мисля — сподели тя. — Не си… спомням.

— Е, и какво е станало със съкровището? — попита русият, който, изглежда, не беше от най-чевръстите в умствената област. — Ходила си на разкопките — голямата дупка в земята. Видя ли някой да има монети? Може би в чувал?

— Не — отвърна Фейт. — Само сандъка…

Видя лицата на момчетата да се изострят от болезнен интерес. Направо започваше да се забавлява.

— За сандъка нищичко не знам! — добави за всеки случай, клатейки трескаво глава. — Изобщо не съм го виждала — нищичко не видях! Изобщо не го видях да дава на някого сандъка…

— Кой? Кой на кого е дал сандък? — попита рижият.

— Мистър Лембант? — предположи русият с не особено приглушен глас.

Фейт се втренчи в подгъва на роклята си и не отрече. Ставаше свидетел как лъжата й расте, подхранена само от намеци и премълчавания, и как придобива нова форма пред очите й. Самото мълчание можеше да бъде използвано сръчно и ловко като нож.

— Вече знаем за сандъка на мистър Лембант — увери я гладко и неубедително рижият. — Можеш да ни разкажеш всичко за него. На кого го даде той? — взираше се внимателно в лицето й. — На мистър Клей? На мистър Крок? — Последва пауза и в очите му заблестя прозрение. — Или беше някоя дама? Дама с черна коса?

— Да нямаш предвид мис Хънтър? — попита Фейт, напълно изумена от предположението му. Не се сещаше за никого другиго, който да съответства на описанието.

— Знаем, че тя посещава разкопките — намекна русият и се изкиска тихо, — а знаем и защо.

— Защо?

Фейт беше искрено любопитна. Посещението на мис Хънтър на разкопките я беше изумило. Управителката на пощата беше приятелка на мисис Лембант, но несъмнено щеше да е далеч по-удобно да я посети в „Пейнтс“.

— Е, не би трябвало да говорим за такива неща пред почтена дама като теб… — обяви рижият. — Освен ако… не се съгласиш на сделка. Ще ти кажем за мис Хънтър, а ти ни кажи за сандъка. Става ли?

Фейт кимна унесено.

— Това е тайна, която всички знаят — обясни рижият със злонамерена цветистост. — Мис Хънтър има таен любим. Не обича захаросани виолетки, но ги поръчва с всяко пощенско корабче. Излиза да се разхожда сама с двуколката си във всякакви странни часове и все поема по северния път, встрани от града. Този път не стига до толкова много места…

Вярно беше. Водеше само до Бул Коув, до разкопките и до „Пейнтс“.

— И понякога — добави цветисто русият — се вижда сигнал от телеграфната кула. Примигване на светлината срещу слънцето… — той вдигна нещо въображаемо и го завъртя във въздуха. Уточни: — Огледало.

— Казват, че мисис Лембант идва на разкопките, понеже знае, че мис Хънтър ще намине — допълни рижият и смигна. — Хвърля едно око на кокошарника, за да не влезе лисицата.

— Мис Хънтър е отказала на доктор Джеклърс поне дузина пъти — допълни русият. — Хвърлила е око на по-добра стока. Мисис Лембант няма да векува, така казват.

Фейт си спомни съдията Лембант, който не можеше да стои на едно място и минута, но спираше суетнята и палеонтоложките си занимания, за да поседне и да пие чай при посещението на мис Хънтър. Беше трудно да си представи как някой има страстна афера с подобна едра, подла, подобна на дропла дама, но това придаваше смисъл и на посещенията на мис Хънтър, и на тези на мисис Лембант на разкопките.

Видението на Фейт намекваше за двама убийци. Сега, като се замислеше, биха могли да са и нещо повече от съюзници. Можеха да се окажат любовници. Зад бурните импулси на Лембант може би се криеха две спретнати, пълнички дамски ръчички, които му дърпаха конците.

В същото време Фейт осъзна и още нещо. Хитрата, остроумна мис Хънтър беше сериозен играч на острова, но не я харесваха. Нямаше как да сбърка радостната злост в гласовете на момчетата. Мис Хънтър беше отровила умовете на островитяните срещу семейство Съндърли. А сега Фейт имаше шанс да върне услугата.

— Не съм имала предвид нищо да виждам — занарежда тя с все същия упоен глас. — Беше просто стар сандък. И после мис Хънтър много бързо замина с двуколката си.

Момчетата си размениха възбудени погледи.

Земята тук ставаше все по-неравна и беше осеяна с ниски храсталаци. Недалеч Фейт забеляза и шубрака, който скриваше входа на пещерата. Тя забави ход, спря, сетне се обърна и се взря безизразно назад по пътя.

— Кой ни преследва? — попита и вдигна ръка да посочи.

Момчетата се стреснаха и взеха да се взират в мрака. В този миг валмо облаци изплува пред луната и временно потопи околността в мрак.

Фейт побягна.

Преди да наченат обърканите викове, вече се беше добрала до най-близките храсти и се скри сред филизите им. Наоколо трополяха припрени стъпки. Отекваха викове и заплахи. Накрая стъпките затихнаха и задъханите момчета спряха на едно място.

— Мисля, че изтърча от скалите!

— Да идем долу да погледнем?

— Че каква полза пък от това? Ако е скочила, не можем я сглоби, нали? Трябва да се махаме!

След като момчетата си отидоха, Фейт излезе, прокрадна се през люшкащата се трева и издърпа назад храсталаците, които скриваха отвора, водещ обратно в пещерната система. Светлината от фенера още потрепваше нейде долу. Водена от сиянието му, девойката се промушваше през цепнатините и пълзя през пукнатините, докато не се озова отново в грамадната пещера на Дървото.

Дървото на лъжите я очакваше.

Беше израсло дори за няколкото часа от последното й посещение — Фейт беше сигурна в това. Чувстваше се изцедена, но и все едно се е прибрала у дома.

Провиснал сноп лози й заприлича на цветна люлка, каквато бе виждала на картина. Стори й се най-естественото нещо на света да седне в нея. Стеблата изпукаха, но понесоха тежестта й. Фейт се пресегна от двете си страни и потърка опакото на дланите си в прохладните, черни листа, след това се облегна в мрежата на лозите и затвори очи.

Тътенът на морето беше оглушителен. Тя чуваше в него множество отгласи — рева на мегалозавъра от съня си, гълчавата от наблюдателницата и враждебните шепоти от църквата. Понякога й се струваше, че чува и собственото си име, изфъфлено и изкривено, сякаш го произнася неопитен език.

Беше избрала и лъжата си.

— Съкровището на контрабандистите вече не е скрито на разкопките — довери Фейт на растението. — Мистър Лембант го е дал на любовницата си мис Хънтър.

Хората са животни и животните са съставени предимно от зъби. Главната ти задача е да хапеш и то начесто. Това е единственият начин да оцелееш.