Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (5)

5
Черепи и кринолини

Семейство Съндърли се прибра у дома да се преоблече и да поспори за току-що случилото се. Известно време изглеждаше, че от възмущение Мъртъл ще откаже да присъства на следобедния чай у Лембант. Съгласи се едва когато дузина пъти я увериха, че децата й изобщо не са били в истинска опасност.

Фейт не каза нищо. Помнеше все още смазващия ужас, когато Хауърд всеки момент щеше да изпадне от кошницата. В онзи миг опасността определено й се струваше съвсем истинска.

Мъртъл не беше сигурна дали дъщеря й е включена в поканата за „дамите от семейството“. Ако отиваха на вечеря, то тя щеше да остане с Хауърд, без въпросът изобщо да бъде поставен. Следобедният чай обаче беше малко по-различен проблем. Накрая Мъртъл реши, че Фейт може да присъства, макар тя да подозираше, че майка й просто желае да има придружител в ролята на неофициална камериерка.

Заради важността на събитието Мъртъл се съгласи да затегне „учебния корсет“ на Фейт на инч повече от обикновено. Въпреки това отхвърли предложението на дъщеря си да носи по-дълга рокля в стил за възрастни. Фейт познаваше момичета на своя възраст и през последната година бе проследила как полите им се спускат все по-надолу. Повечето от тях вече бяха получили и истински корсети за възрастни, а тя още се червеше с грозния си разхлабен детски. Понякога се чудеше дали Мъртъл не я държи на прага на детството от суетност, вместо да се признае за достатъчно възрастна да има почти зряла дъщеря.

Тъкмо когато се канеха да излязат, майка й забеляза плетените ръкавици на ръцете на Фейт.

— Къде са ти детските ръкавици? — сопна й се тя.

— Аз… нямам представа — изчерви се момичето. — Сигурна съм, че бях с тях на кораба.

Каза го като неясен намек, че злополучните ръкавици може да са паднали през борда.

— О, Фейт! — Мъртъл сви устни от нетърпение и раздразнение.

Домът на Лембант се издигаше на върха на един нос, на няма и миля от разкопките. Според обветрената дървена табела имението се наричаше „Пейнтс“. Къщата гордо възправяше червените си тухлени стени срещу вятъра, но оградите и ниските дръвчета около нея се бяха предали и се кланяха и превиваха плътно по жилавата трева. Имаше голяма конюшня и плевня. В кучкарника джафкаха глутница гончета.

След пристигането им слизането на Мъртъл от каретата на Лембант се оказа поредната трудна задача. Кринолинът й — клетка за птици от китова кост и лен, която издуваше задната част на фустите й — пукаше и се люлееше със заплаха да разкрие елегантните й, покрити с полите обувки.

Семейство Съндърли едва-що беше влязло в коридора, когато ги пресрещна Лембант.

— Елате насам! Нека ви представя на всички!

Той ги изведе в стая, пълна с ловни трофеи. Червено-белият шахматен под беше покрит с кожи и кучешка козина. От завинтени високо подложки стърчаха рога, които хвърляха разклонени сенки по стените. Имаше също и африкански маски, китайски нефритени гравюри, моржови бивни, бумеранг и други сувенири от странни и екзотични страни.

Дузина гости обикаляха сред експонатите и си говореха, повечето бяха мъже. Фейт разпозна доктор Джеклърс и Клей, но останалите бяха нови за нея.

При влизането на семейството тя нервно обходи стаята с поглед и проучи присъстващите за признаци на студенина или подигравка. Но при представянето на баща си видя само ентусиазъм, любопитство и уважение. Ако отровата на скандала бе опетнила името на баща й, то никой от гостите не изглеждаше осведомен за нея.

Както обикновено, фокусът се измести от каменното спокойствие на преподобния и бе попит от дантелената кърпичка на буйния чар на Мъртъл. Тя бързо се превърна във фаворит на господата — държеше се остроумно, без да изглежда прекомерно умна. Междувременно вуйчо Майлс извади фосилизираната черупка, която държеше в кутията си за тютюн, и се постара да я покаже на всички въпреки старанията на Мъртъл да го възпре.

Фейт се оказа редом до доктор Джеклърс, който очевидно нямаше представа за какво да си говори с нея.

— Разправете ми за черепите! — предложи му тя. Настояването й беше доста нахално и може би не съвсем подходящо за дами. Не би посмяла да помоли за такова нещо, ако Мъртъл беше способна да я чуе. Но желанието на Крок да отговаря на въпроси беше вдъхнало на девойката малко самоувереност. Ами ако правилата бяха по-различни на Вейн? Ами ако би могла да покаже интерес към естествените науки, без да изглежда странна?

— Ах, вие просто угаждате на стареца! — разсмя се докторът и показа здравите си, бели зъби. Но разбира се, се остави да му угаждат. — Имам цяла колекция черепи — не защото искам да плаша мили млади дами като вас самата, а защото пиша труд за човешкия мозък и корените на интелекта. Измервам главите и на пациентите си — дори ако хванат обикновена настинка, пак измислям причина да увия метъра си около черепите им.

— Значи сте краниолог? — Веднага щом въпросът се изплъзна от устата на Фейт, тя видя усмивката на доктора да гасне и осъзна, че е направила грешка. Събеседникът й се наслаждаваше на обяснението си, а тя му беше развалила удоволствието с прекалено многото си познания. Заекна: — Нали… това е правилният термин? — Знаеше, че е, но преглътна старателно и придаде колебливо звучене на въпроса си. — Мисля… че съм го чувала някъде.

— Да — увереността на доктора постепенно се завръщаше, примамена от нейната плахост. — Точно това е правилният термин, скъпа моя. Прекрасна памет!

Той се впусна в описание на колекцията си от черепи, а Фейт слушаше с надигащи се в стомаха киселини. Беше си бясна, че е използвала твърде умна дума. Точно сега с нея говореха за наука и ако прозвучеше прекалено образовано, събеседникът й щеше да се отдръпне. Да, обясняваше й неща, които тя вече знаеше, и то така, все едно е наполовина на годините си, но трябваше да е благодарна дори на това.

Едно време, когато беше на девет години и тепърва започваше да разбира написаното в книгите на баща си, Фейт изгаряше от желание да покаже колко много знае. Всеки път, когато у дома имаше гости, тя бърбореше с тях за най-новите факти, които е открила, и интересните думи, завладели въображението й. Искаше да прави впечатление — да докаже на баща си и на всички останали, че е умна. Всеки път усилията й биваха посрещнати първо от изненадан смях, а после от неудобно мълчание. Гостите не се държаха нелюбезно с нея, но след известно време започваха незабележимо да я пренебрегват, все едно е петно на покривката. После беше плакала, докато заспи, наясно, че не се е държала умно, а е била глупава, глупава, глупава. Беше притеснила всички и беше развалила всичко.

Отхвърлянето беше срутило защитата на Фейт. Тя вече не се бореше да я хвалят или приемат сериозно. Сега беше смирена, отчаяна да я допуснат до каквато и да е част от интересен разговор. Но въпреки това всеки път, когато се преструваше на неука, се мразеше заради собственото си безнадеждно старание.

— Колкото е по-голям черепът, толкова е по-голям и мозъкът, съответно и интелектът… — продължаваше да дудне докторът по любимата си тема. — Само стига да видите разликата в размера на черепите между мъжете и жените. Мъжкият череп е по-голям и показва кой е венецът на интелекта. — Джеклърс май осъзна, че изказването му не е много тактично, и допълни припряно: — Женският ум е съвсем различен и е прелестен по свой собствен начин! Но твърде много интелект може да го развали и спихне като камък, хвърлен в суфле.

Фейт се изчерви. Чувстваше се напълно смазана и предадена. Науката я беше предала. Дълбоко в себе си винаги беше вярвала, че науката няма да я съди дори ако хората го правят. Бащините книги й се бяха разкрили достатъчно лесно. Списанията му не бяха трепнали под твърде женския й поглед. Но излизаше, че науката я е претеглила, белязала и е презряла страстта й. Науката беше постановила, че жената не може да бъде умна… и че ако по някакво чудо всъщност се окаже такава, то значи има много сериозен проблем.

— А, този рефрен ми е познат! — обади се женски глас точно зад Фейт. — Доктор Джеклърс отново ни подценява заради малките ни черепи!

Оказа се дама, която й представиха като „мис Хънтър, нашата пощаджийка и телеграфен оператор“. Беше нисичка, спретната и чернокоса, с припрени движения и жестове, които напомниха на Фейт за блатна кокошка. Постоянно подръпваше и оправяше дрехите си с пухкави, облечени в ръкавици пръсти, но погледът й беше твърд и нетрепващ.

— Простете, докторе, не ме оставяйте да ви гледам отвисоко! — усмихна се прямо мис Хънтър. Фейт не беше сигурна дали не си е въобразила лекото натъртване на последната дума.

Нямаше обаче начин да сбърка реакцията на доктор Джеклърс. Червендалестото му лице доби почти виолетов цвят и той стрелна мис Хънтър с огромна горчивина. Определено не беше висок мъж и Фейт се почуди дали забележката на мис Хънтър не е прикрита закачка с ръста му. При все това обаче подозираше, че изпуска нещо.

— Просто казвах — настоя докторът с раздразнение, — че Господ е избрал за всекиго от нас точно определено място на света…

Само че това бяха съдбоносни думи. Разговорът бързо прерасна в дебат за еволюцията.

Естествоизпитателите обичаха да спорят и да водят дебати. У дома Фейт беше израсла сред усмивките на гостите, дърдоренето им и постоянното им скъпи-дружосване по време на чая, докато премерваха съперничещите си теории като същински спортни коне. Обсъждането на еволюцията обаче винаги беше нещо различно. У участниците в такива спорове се долавяше лека тръпка на страх, чепатост като в цепнато дърво.

Същото неудобство и напрежение изпълниха разговора и сега. За изненада на Фейт спокойният и винаги любезен Клей беше сред най-страстните и убедителни участници.

— Ламарк и Дарвин напътват света към ужасна грешка! — заяви той. — Ако кажем, че видовете се променят, значи твърдим, че са създадени несъвършени! Критикуваме самия Бог!

— Но Клей, ами останките от изчезнали зверове? — възрази Лембант. — Мастодонтът! Голямата пещерна мечка! Зубрите! Динозаврите!

— Всички са измрели по време на Потопа — отвърна Клей без колебания — или по време на сходни катастрофи. Нашият Бог е счел за нужно да бърше плочата си многократно и всеки път да създава нови видове, които да красят света Му.

— Но вкаменелостите — повечето от тях трябва да са най-малкото на няколко десетки хиляди години, много отпреди Потопа.

— Това е невъзможно — заяви твърдо Клей. — От светите писания знаем на колко години е светът. Определено не би могъл да е по-стар от шест хиляди години.

При тези му думи най-възрастният от присъстващите кимна одобрително. Другите гости се заоглеждаха, изтормозени и доста притеснени. Клей май забеляза възцарилото се мълчание, понеже призова за помощ:

— Доктор Джеклърс, та вие сам го казахте! Спомням си, че обсъждахте такива теми с баща ми…

— Може и така да е било, но преди десет години — отвърна с неудобство докторът. — Клей… всичко се измени през последните години.

Фейт беше дъщеря на естествоизпитател и знаеше какво има предвид докторът. Светът наистина се менеше. Миналото му се променяше, а с него и всичко останало. Едно време всички знаеха историята на земята: създадена била за седмица и Човекът — поставен начело да й бъде повелител. А историята на света не би могла да е продължила повече от няколко хиляди години.

Но после господата в научните области бяха открили колко време отнема камъните да се нагънат на пластове като многослойно тесто. Те се натъкваха на различни вкаменелости, както и на странни, неправилни човешки черепи с изпъкнали чела. И после, когато Фейт беше на пет годинки, се появи онази книга за еволюцията, наречена „За произхода на видовете“, и светът се разтърси като кораб, врязал се внезапно в сушата.

И неведомото минало взе да се разтяга. Десетки хиляди, стотици хиляди, дори милиони години… и колкото по-дълго се проточваше отминалата тъмна ера, толкова повече се свиваше времето на славното човечество. Адам не бе присъствал на самото сътворение, нито пък Земята му е била поднесена на тепсия. Не, той беше дошъл късно и предците му се бяха измъкнали от тинята и допълзели на сушата като всички останали.

Библията не лъже. Знае го всеки богобоязлив учен. Но камъкът, вкаменелостите и костите също не лъжат — и започваше да изглежда, че двата източника подкрепят съвсем различни версии.

— Истината не се е променила! — възкликна вехт старец с бяла бухнала коса. — Менят се само умовете на онези, които се съмняват. Нека посоча, че сред нас днес е преподобният Еразмус Съндърли, чиято най-значима находка е пряк свидетел на истинността на Евангелието!

Всички гости вторачиха погледи върху бащата на Фейт, който не благоволи да вдигне очи.

— Бях сред първите, повикани да проучат неговата нюфалтънска находка — продължи старецът. — Когато я погледнах и видях вкаменено човешко рамо с едва забележими следи от крило, което начева от него, усетих… благоговение. И веднага разбрах какво е това. „Ето — рекох — един от древните нефилими и е автентичен също като мен. Залагам си репутацията.“

При споменаването на „репутация“ лицето на преподобния трепна леко. Вълна от стряскаща симпатия заля Фейт. Щеше й се да се зарадва, че баща й има такъв разгорещен поддръжник, но заявлението на стареца беше малко пресилено. Опъваше й нервите.

— Скъпи приятели — обади се Лембант, — не мисля, че това е разговор за смесена компания.

Компанията се раздели. За кратко във въздуха остана да витае леко напрежение — напрегната любезност. Дамите бяха играли ролята на очарователна компания, но сега джентълмените искаха те да се оттеглят и да се насладят на следобедния си чай, така че мъжете да могат да си проведат научното събрание и да говорят свободно.

Сърцето на Фейт потъна в петите, щом взе да отстъпва след дамите. „Това е твоето бъдеще — обади се жестоко гласче в главата й. — Да се оттегляш от научни заседания, на които не ти е позволено да присъстваш.“

На средата на коридора вниманието й привлече отворена врата. Тя водеше към мъничка стаичка, ухаеща на прахоляк и формалдехид. Лееща се от високите прозорци дневна светлина хвърляше отблясъци по витрините със стъклени вратички и танцуваше в очите на препарирани животни. В стаята се намираше малка музейна сбирка — истинската бърлога на естествоизпитателя.

Фейт хвърли поглед след Мъртъл и другите дами, но видя, че никоя от тях не й обръща внимание. В душата й се разгоря бунтовна искра, а в ушите й отекна познат рефрен. Ако не мога да се храня на масата, нека поне събера трохите…

Тя се вмъкна в стаичката и умело и без щракване затвори вратата след себе си.

Разтреперана и очарована, Фейт обиколи музея и разгледа витрините една след друга. Птичи яйца. Пеперуди. Закарфичени с топлийки изсушени гущери и малки крокодилчета. Сплескани и сушени хищни цветя с прилични на тръни зъби и дълги като езици тичинки. Всеки експонат си имаше собствен, щателно надписан етикет.

Препарирана мангуста бе застинала за вечни времена в черно-жълтите обятия на змия. Цветовете и шарките на люспите напомниха на Фейт за бащиния й смок, от което й стана малко неудобно.

Докато девойката проучваше най-голямата витрина, усети странно и необикновено свиване в стомаха. Препариран язовец албинос се криеше между муха, запазена в лъскаво мехурче от кехлибар, и твърд сушен корен, оформен почти като човек. В голям буркан чифт сраснали се прасенца плуваха във вцепенението на вечния сън.

Етикетът в средата гласеше „Извращения на природата“.

Точно такава съм и аз — помисли си Фейт, от което й се повдигна. — Малък женски мозък, натъпкан с прекалено много знания. Може би в това ми е проблемът. Ето защо не мога да се сдържа и все се промъквам да шпионирам.

Девойката тъкмо се беше измъкнала от стаята обратно в коридора, когато се появи Мъртъл, нетърпелива и стиснала устни.

— Какво, за бога, те забави толкова?

— Извинявай, майко, аз… се изгубих… — Фейт замлъкна и със задоволство проследи как раздразнението на майка й преминава в уморено отвращение.

— Няма време да се мотаем и да броим мухите — Мъртъл намести правата яка на дъщеря си, та да стърчи още повече. — Тези „дами“ ще взимат мярка на семейството ни и е много важно да направим правилното впечатление. Не бива да изглеждаме прекалено туткави — ако ги оставим да ни говорят отвисоко, до утре целият остров ще го прави.

Фейт последва Мъртъл в облечения със зелени тапети салон за гости, където половин дузина дами вече се бяха разположили около сервирана масичка със сребърни прибори за чай. Свиреп огън буйстваше в камината. В сравнение с приятната топлина на стаята с трофеите тук царяха жега и задух.

Фейт не беше срещала досега жената, настанена в люлеещ се трон до огъня. Имаше високо, царствено чело с нежна аура от бледоруса коса, стегната на кок. Беше завита в одеяла, които подсказваха, че е инвалид.

— Моля, заповядайте, та моят човек да затвори вратата. Най-топлите места са до огъня. Аз съм Агата Лембант… — Домакинята имаше дълбок и приятен глас, но всяко изречение завършваше със скръбни низходящи трели, все едно клюмва под собствения си товар.

В салона с трофеите господата тепърва щяха да развихрят дискусиите си. По същия начин в гостната дамите бяха в състояние спокойно да се отпуснат и да придобият по-реален вид, да се разгърнат в пространството, освободено от мъжете. Макар промяната да не беше видима, всички те се разтвориха — като цветя или пък като ножове.

Фейт беше наясно с бързите преценки на майка си. По невидимата йерархична стълба за всекиго имаше отредено място. Лесно се помнеше, че херцогините стоят високо над теб, а камериерките — много по-ниско. Но съществуваха и хиляди стъпала с минимална разлика във височината при някои и Мъртъл държеше да е запозната с положението на всички около себе си до части от инча.

Майката на Фейт набързо обходи с поглед стаята и обитателите й. Мисис Лембант говореше школуван английски — също като семейство Съндърли — но в приветствията на другите дами пролича местен акцент. Роклите на местните бяха с добро качество, но изоставаха малко от съвременната мода. Повечето гостенки все още носеха камбановидни пълни кринолини — стил, излязъл от мода преди няколко години. Мъртъл, от друга страна, бе облечена в най-модерния полукринолин с плоска предница.

Фейт стисна мислено зъби, като видя майка си да влиза в стаята уверено и да раздава реверанси, които бяха любезни, но малко високомерни. Ясно беше, че майка й цели да постигне положение малко по-ниско от това на мисис Лембант и малко по-високо от другите дами. Тук на острова те може и да бяха важни птици, но до една минаваха за провинциалистки.

— Колко мило от ваша страна да ни поканите! — каза Мъртъл на мисис Лембант. И колко мило от наша страна да дойдем, беше вложеният с най-сладък глас подтекст.

Фейт си намери място и се постара да не шава прекалено. Чувстваше се много пораснала благодарение на затегнатия си корсет, но с него й беше трудно да седи неподвижно, а и презрамките се впиваха в раменете й.

Мъртъл беше по-млада от повечето присъстващи, но не отстъпи на натиска им. Вместо това се противопоставяше на всяка реплика с „Ах, но винаги съм смятала, че в Лондон…“ и „Е, аз пък си спомням лондонския джентълмен, който ми каза, че…“. Козът й беше, че е расла и живяла в Лондон, преди да се омъжи.

Моля те, спри — примоли й се Фейт наум. — Трябва ли да караме всички да ни мразят? Какво ще стане, ако заседнем на този остров за години? Единствено чернокосата мис Хънтър изглеждаше неуязвима за попълзновенията на Мъртъл и я наблюдаваше с блесналия, очарован поглед на зрител на интересна пиеса.

Не ми е тук мястото — каза си момичето отчаяно. — Не ми е мястото в тази стая при чаения сервиз, бонетата и клюките…

Фейт се постара да не слуша майка си и ненаситното, сърдито мърморене на дамите в салона. Вместо това зарея поглед и откри, че наоколо е пълно с религиозни предмети — молитвеници, цитати от евангелията и дребни украшения като мемории^[1] и черни венци. Може би болестта на мисис Лембант я караше да мисли за отвъдното. Във всеки случай явно не възнамеряваше да иде в ада само заради липса на украшения.

— Фейт! — изсъска Мъртъл.

Момичето се стресна и откри, че мисис Лембант мрачно е вторачила големите си очи в нея. Изчерви се, понеже явно й бяха задали въпрос.

— Простете на Фейт — тя още се възстановява от пътуването вчера… — Мъртъл измери дъщеря си с поглед, твърде далеч от опрощаващия.

— Сигурно е било много уморително — съгласи се мис Хънтър. — Както дочух, не сте довели с вас домашната си прислуга?

Усмивката й беше захаросана.

— Къщата, която наехме, има собствен персонал — отвърна бързо Мъртъл.

— О, не ви обвинявам ни най-малко! — Управителката на пощата разпери пълничките си, елегантно оформени ръце. — Винаги е голям проблем да събереш на едно място два набора прислуга — всички знаем как клюкарстват!

Чашката на Фейт изтрака в чинийката. Думите на мис Хънтър отразяваха твърде точно собствените й подозрения. Семейство Съндърли не беше довело прислугата си, понеже не искаха да доведат със себе си клюките.

— Надявам се, че ще намерите на Вейн всичко, от което се нуждаете — продължи дружелюбно мис Хънтър. — Не ни липсва обществен живот и лондонската мода рано или късно стига и до нас. Ние дори… получаваме лондонски вестници. Обикновено с един ден закъснение, но новините не са като млякото — не се развалят толкова бързо… — каза го сухо, но вече с ясно доловим бодлив намек. — Аз особено харесвам „Интелиджънсър“. Вие четете ли го, мисис Съндърли?

— Предпочитам „Таймс“ — заяви Мъртъл с ненужно високомерие, а лъжичката й чертаеше припрени кръгове в чашката.

Фейт остана със сведена глава и с надежда, че чувствата не са изписани на лицето й. Беше започнала да се надява, че неприятните слухове за баща й не са стигнали до Вейн. Но нямаше начин да сбърка смисъла на прикрития намек на мис Хънтър.

Фейт погледна към майка си и видя, че бузите на Мъртъл са пребледнели.

Майка знае. Обвиненията срещу татко — несъмнено през цялото време е знаела за тях. В крайна сметка не сме избягали от „Интелиджънсър“. Последвал ни е през целия път чак до острова. Мис Хънтър сигурно вече знае за скандала… и скоро ще узнаят и всички останали.