Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (32)

32
Екзорсизъм

Докато вървяха, Фейт забеляза, че Пол се придържа между нея и скалите — може би се боеше, че ще изтанцува през ръба в пристъп на предизвикана от плода лудост. Почти не говориха, докато не приближиха тънкия, черен пръст на църковния шпил.

— Ще трябва да пазим тишина — прошепна Пол, докато се приближаваха до обкованите с бронз порти на църквата. — Джийни Бисет спи някъде по пейките. Чакай тук — трябва да донеса ключа от епархиалния сандък… — и изчезна в посока на епархиалния дом.

Фейт стоеше сама в двора, все още изтръпнала отвътре от студа. От ярката лунна светлина малките стъкла в прозорците блестяха като гущерови люспи.

Отстрани се виждаше гробът, изкопан за баща й. Пръстта още беше натрупана до него, но с възхитителен прагматизъм дупката бе напълнена с чували, евентуално да предпази хора от падане в нея.

Ако не беше жлъчната клюка на Джийни, бащата на Фейт щеше да лежи на дълбоко и сигурно място в този гроб, под завивка от пръст, вместо в църковната крипта в очакване на незнайна съдба.

Фейт се пресегна и стисна грамадния метален пръстен на църковната врата. Той се завъртя и за нейна изненада вратата се отвори лесно. След кратък миг на размисъл тя осъзна, че Клей вероятно не желаеше да оставя млада дама безпомощно заключена в сградата.

Влезе вътре. Без народ и светлина църквата й се стори много по-голяма. Луната сияеше през стъклописите по прозорците и лееше акварелни цветове върху близките скамейки. Вътре беше студено и дъхът на Фейт излизаше на облаче.

Намери Джийни Бисет близо до предния край на кораба, свита на скамейката в една от богаташките ложи и заметната с одеяло. Спеше и дишаше с притеснително хъхрене. Кожата й беше бледа и восъчна и напомни на момичето за мътните, изсъхнали люспи на змията й.

Не мога да й помогна с нищо — каза си Фейт. — Само още един ден, това ще ми е достатъчно. След това няма да има значение как се разплитат лъжите ми.

Но сенките под очите на Джийни бяха тъмни като презрели сливи и й напомняха за Уинтърборн от видението. Може би баща й си беше казвал същото нещо. Трябва ми само още един ден да потърся Дървото. Уинтърборн може да издържи още мъничко в този затвор. Само да докопам растението и ще уредя да го освободят.

Фейт се почуди какво ли ще сторят хората, ако намерят Джийни Бисет изстинала и посиняла на скамейката някоя сутрин. Може би щяха да извадят чувалите от гроба отвън и да я спуснат в него. В идеята имаше зловеща справедливост. Девойката отново се разтрепери на ръба на невъзможното точно както когато стоеше пред вратата на бащината библиотека и събираше сили да почука и да си признае.

— О, защо трябва все за теб да го правя? — изсъска под нос. — Та аз дори не те харесвам!

Злостният й шепот се разнесе стряскащо силен в покоя. Клепачите на Джийни потрепнаха и тя се събуди. Стресна се ужасно при вида на наведения над нея, заметнат с черно непознат, но след това примигна и погледът й се фокусира.

— Мис Съндърли? — попита тя невярващо.

— Имаш ли къде другаде да идеш? — поинтересува се шепнешком Фейт.

— Другаде ли? — Джийни се надигна до седнало положение, а пуснатата й свободно коса провисна пред лицето. — Не мога! Не мога да изляза оттук!

— Но… ако можеше? Имаш ли семейство или приятели на острова?

— Чичо ми… — младата прислужничка очевидно беше още замаяна и се опитваше да прецени дали Фейт е сън, или видение. — Но…

— Няма призрак! — избълва Фейт припряно, досущ като обида или обвинение.

Джийни поклати безмълвно глава с лице, подпухнало от нещастие и изтощение.

— Няма призрак — повтори Фейт. — Бях само… аз. Аз съм призракът. Аз смених жиците на звънчетата за прислугата. Аз спрях часовниците, запалих от тютюна на баща ми в библиотеката и местех вещи из къщата. Аз оставих черепа в леглото ти.

Докато Фейт говореше, замайването на Джийни се топеше. При последните й думи тя беше напълно будна, ококорена, все по-мрачна и по-опасна.

— Ти? Но защо?

— Мразех те — отвърна просто Фейт. — Ти каза на всички, че баща ми е самоубиец. Остави го без гроб!

Джийни се изправи на крака, втренчена във Фейт, все едно от устата й се сипеха змии. Стисна зъби и запъхтя учестено и гневно. Сълзи на унижение и гняв блестяха в очите й.

— Ти… вещица такава! — гласът на камериерката пресекна. — Надявам се да забият кол през сърцето на скъпоценния ти баща! Надявам се да го сторят пред теб! Надявам се цялото ти семейство да свърши в затвора!

Беше по-висока и по-силна от Фейт и лесно би я повалила в честен бой. Но разбира се, боят нямаше да бъде честен. Джийни Бисет винаги би понесла сериозно наказание, задето е ударила Фейт Съндърли — много по-тежко от всичко, с което дъщерята на Съндърли ще бъде наказана, ако удари прислужничка. Много по-лесно бе да отмъщаваш от високопоставено положение, отколкото да запращаш удари нагоре, и при тази мисъл Фейт усети да я пронизва срам.

— На всички ще кажа! На всички! Когато приключа, няма да можеш да си покажеш носа навън! — Джийни се обърна, хукна с олюляване и изскочи през портите на църквата навън на лунна светлина.

Няколко секунди по-късно Пол се появи на вратата с връзка ключове в ръка. Многозначително погледна към църковния двор, а после се обърна към Фейт с въпросително изражение.

— Тя си тръгна — обясни момичето.

— Какво правеше там вътре? — попита той.

— Провалях всичките си планове без особена причина… — Нещо важно бе липсвало у Фейт от известно време, осъзна тя, и сега си бе възвърнала малка част от него. Така се чувстваше по-зле вместо по-добре, но все пак се вкопчи в съкровището си. — Вероятно скоро ще чуеш за случилото се. Всички ще научат!

— Какво имаш предвид, че си провалила плановете си? — попита сърдито Пол. — Не ми казвай, че вече не ти трябва онази снимка!

— Напротив, трябва ми — отвърна припряно Фейт. — Направи ли ми я? Готова ли е?

Той бръкна в джоба си и извади малка картичка, срещу която се намръщи, сякаш в последния момент довършваше дребни щрихи само със силата на волята си.

— Не беше лесно — промърмори и я подаде, все още намръщен. — Това е най-доброто, на което съм способен.

Фейт усети снимката като удар под кръста. Пол беше използвал позата от разкопките, направена в първия ден на девойката като художник. Ето ги доктор Джеклърс и Лембант на преден фон, втренчени старателно в рога на зубъра. Зад тях и леко встрани стояха мисис Лембант и Фейт, която тънеше в сенките и само отчасти бе влязла в кадър. А иззад шатрата на бедуините си пробиваше път полускрит силует с много познати орлови черти, надвиснали вежди и студени, далечни очи…

В първия момент Фейт не успя да разбере как така баща й се е оказал лично на сцената на действието. Нужни й бяха няколко секунди да си спомни за вуйчо Майлс. Разбира се, на вуйчо й му бяха наредили да застане зад палатката и да възпира издуването на плата. Но типично в свой стил той бе открил начин да се наведе и да се появи на снимката. Пол беше изрязал много внимателно лицето на преподобния и го бе залепил върху това на шурея му. Ефектът беше извънредно смущаващ.

— Това е… — Фейт си прехапа езика. Комплиментите се явяваха нарушение на правилата на въздействието в разговорите й с Пол, но в този случай беше неизбежно. Намусено призна: — Много добра работа!

Прибра грижливо снимката сред страниците на тефтерчето си и го скри.

Не смееше да се надява, че Пол ще приеме налудничавото й предизвикателство и ще й изработи снимката. Импулсивното действие беше едно, но тук имаше изразходвано време, усилие и хладнокръвна прецизност.

— Благодаря — допълни тя тихичко. Не беше сигурна дали я е чул.

С фенер в ръка Пол я поведе през църквата към малката канцелария, където се наведе и завъртя ключове в трите ключалки на износения, старомоден епископален сандък. Отвори капака и извади масивна, подвързана с кожа книга.

Предаде я на Фейт и тя започна да я прелиства, съсредоточена в записите за бракове. Когато стигна тези, описващи бракосъчетанията от „Лето хиляда осемстотин и шейсето“, спря.

— Ето — прошепна. Посегна и почука едно от внимателно изписаните имена.

— Това значи ли нещо за теб? — попита Пол, надзъртайки през рамото й.

Фейт кимна.

— Означава, че знам кои са убийците и как са научили за Дървото, както и защо са мразели баща ми…

Ключът поначало си беше скрит в бащиния й дневник, но Фейт не го беше видяла. Погледът й се бе плъзнал по онова малко изречение, което можеше да й подскаже всичко необходимо…

И открих, че семейство Уинтърборн са наели стаи в долнопробна странноприемница…

Не Уинтърборн, а семейство с тази фамилия. Хектор Уинтърборн бе пътувал из Китай със съпругата си. Преподобният не бе видял причини да я споменава. Съществуването й не му се бе сторило значимо или важно.

На светлината на фенера Фейт ясно различаваше мраморните плочи по стените. Тази вечер погледът й бе привлечен от женските имена.

Ан, обична майка на…

В памет на скъпата сестра Елизабет…

И тук лежи също и Амелия, скъпа съпруга…

Кои са били те, всички тези майки, сестри и съпруги? Какво представляваха сега? Луни, празни и безлики, сияещи с отразената светлина, всяка въртяща се вярно около по-голяма сфера.

— Невидими — промърмори под нос Фейт. Жените и момичетата толкова често оставаха невидяни, забравени, незабележими. Самата тя се бе възползвала често от това явление, като се криеше пред очите на хората и водеше двойствен живот. Но едва сега откриваше, че на свой ред е била заслепена точно от тази невидимост за ума.

В енорийския регистър беше записан бракът на Антъни Лембант, ескуайър, и мисис Агата Уинтърборн (вдовица).