Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (36)

36
Еволюция

Ситуацията можеше да е по-различна, ако доктор Джеклърс не беше оцелял. Но все пак оживя, макар и с тежка контузия — поне имаше надежда да запази счупения си крак.

Дори председателстваше отложеното дело за смъртта на покойния преподобен Еразмус Съндърли, понеже не пожела да остави задачата в ръцете на никого другиго, и така злостно строяваше заседателите, та някои от тях очевидно смятаха, че самите те са на съд. По-мило говореше с Фейт Съндърли, но й се скара, задето не е смогнала да сподели подозренията си с него по-рано.

Стигна се до извода, че преподобният е загинал от ръката на неизвестен убиец. Намериха Бен Крок в пещерата — жив, макар и лошо пострадал от пожара. Облакът изгорели газове от изстрела бе увредил лявото му око. Навитата — всички работили с Крок по времето на Уинтърборн — бяха издирени и арестувани.

Трупът на Агата Лембант намериха в подножието на една канара. Ролята й в зловещия план обаче бе драстично намалена. Фейт знаеше, че тази деликатност е любезен жест към спомена за нея и чувствата на съпруга й, който щеше да бъде съсипан да научи за престъпленията на жена си. Същевременно обаче на девойката й беше неудобно. Агата изчезваше. Коварността й, злодейството, научната страст, гениалността и маниите й се стапяха във въздуха като пара. Скоро щеше да се превърне в поредната „обичана съпруга“ на мраморна надгробна плоча.

Ролята на Фейт в развоя на събитията също щеше да стане незабележима. Ако вестниците я споменеха изобщо, щеше да бъде като скромното девойче, натъкнало се на истината точно както се беше натъкнало на ценен фосил. Може би дори щяха да използват снимката й на седемгодишна възраст — онази, на която гордо стиска находката си.

От Дървото нямаше и следа. Огънят го беше погълнал и от него в пещерата бяха останали само осаждени стени и ужасна смрад. Фейт скърбеше за загубата на вида за науката, но не можеше да се каже, че съжалява за изчезването на самото растение.

Доказателствата не са категорични — написа в тефтерчето под собствените си теории и тези на баща си. И добави: Наблюденията са недостоверни. Обективността е компрометирана.

Една тиха утрин разчистиха гроба на преподобния и го положиха с ковчега на мястото му за вечен покой. Загледана в буците пръст, които тупкаха тихо по дървения капак и се сипеха меко върху него като покривало, Фейт усети раната най-сетне да се затваря.

Баща ми никога няма да ме разбере или да ми прости. Но аз мога да го разбера и ще му простя с времето. И това вероятно стига.

— Той имаше и добри страни — каза Мъртъл на Фейт по-късно, по време на една дълга вечер, когато обсъдиха случилото се на кейк, превърнал се сега в екстравагантност. — Поне вие с Хауърд означавахте нещо за него.

— Ами ти? — попита Фейт.

Майка й поклати глава. Отвърна:

— Казвах си, че съм късметлийка. Баща ти никога не ме е удрял, нито се е напивал и ако е имал любовници, имаше и честта да бъде дискретен. Осигурявал е хляб и покрив за мен и децата ми, но напразно година след година опитвах да се превърна в негова спътница. Вратата така и не се отвори, Фейт. Накрая изгубих надежда. Но о, не мога да се оплаквам! — Мъртъл отблъсна миналото с леко перване с деликатната си тънка ръка. — Нали станах такава, каквато съм. Когато всички врати са затворени, човек се научава да се катери през прозорците. Такава е човешката природа, предполагам.

Антъни Лембант прие Мъртъл и Фейт в салона с музейната колекция на съпругата си. Приличаше на сянка на някогашния дързък бързак, а погледът му се щураше разсеяно от витрина към витрина.

— Тя ми беше котва — заяви той, — мой пристан в световната буря. Можех да спя, като знам, че е до мен. Как бих могъл да заспя отново?

Погледна към Фейт, която остана изумена да види толкова едър човек тъй смален до нищожност.

— Аз съм мировият съдия — продължи той нещастно. — Трябва да упражнявам закона, но има предписания относно погребенията на самоубийците… знаете го по-добре от всички останали. Мис Съндърли, Вие присъствахте на края й. Дали…? — Той не успя да довърши думите си.

Фейт си спомни дръзкия скок на Агата в пространството. Сетне вдигна очи към вдовеца и реши, че космосът ще й прости още една малка лъжа. Рече:

— Изгуби опора и падна.

Лембант затвори очи и изпъшка измъчено. Промълви:

— Не би трябвало да ме е грижа, но… Бих сторил всичко за нея. Тези… всички тези… — Той обикаляше от витрина на витрина. — Разкопките бяха заради нея. Исках само да я направя щастлива… — Бистри сълзи потекоха от очите му и измъченото му изражение напомни на Фейт за Хауърд.

Настроението на Лембант се сменяше тъй стремително, че никой не би могъл да реагира навреме. Той сграбчи най-близката стъклена витрина, изкърти я от стената и я запрати на земята. Тя се разби и пръсна из цялата стая на строшени стъкла, етикети и счупени птичи яйца.

Съдията се извърна към следващата витрина.

— Не! — Фейт се хвърли право пред нея. В този момент беше готова да се сражава до смърт, за да защити труда на живота на смъртния си враг.

— Моля ви, мистър Лембант! — извика в същия миг Мъртъл. — Ако желаете всичко това да изчезне от дома ви… нека ги вземем. Сигурна съм, че, хм, Хауърд ще ги оцени високо като порасне малко!

В сивото утро, няколко дни по-късно, невинно пощенско корабче пристана в градчето на Вейн, без да знае, че ще отнесе на борда си най-знаменитите пришълци на острова.

Прекарването на багажа на Съндърли и мащабната колекция на Агата до залива беше сериозна задача. Може би щеше да бъде и невъзможна без неочакваната помощ на Клей и мис Хънтър.

Фейт стигна до пристанището в двуколката на управителката на пощата, а от кутията в скута й се разнасяше стържене. Змията й най-сетне бе свалила сухата черупка на старата си кожа, за да разкрие свежи цветове — ярки и непокътнати.

От алеи и прагове срещу им се мръщеха зяпачи и на Фейт й се стори, че разпозна сред тълпата Джийни. Семейството на преподобния бе представлявало в началото мишена за подигравки, презрение и подозрения. Сега истините и полуистините се разнасяха из Вейн и враждебността бе отстъпила пред почти суеверен страх. Облечените в черно дами от семейството бяха господарки на измамата и съблазънта. Опасно беше да ги гледаш в очите.

Мис Хънтър, от друга страна, изглеждаше невъзмутима. Когато Фейт успя да събере смелост и поде заекващо признание, пощаджийката набързо я прекъсна с изненадващо весел глас.

— И двете играхме играта на клюките — мис Хънтър плесна с юздите с опитна ръка. — След като майка ти разтревожи Джейн Велът, аз се ядосах и разказах на всички за статията в „Интелиджънсър“. Ти пък в отговор разпространи слух, но не си запалила къщата ми. Жена като мен лесно си създава врагове.

Фейт се почуди какво ли значи „жена като мен“. Може би жизнена и весела душа с остър език и солидна заплата? В очите й мис Хънтър вечно изглеждаше ледено самодоволна и непоклатима. Сега обаче девойката съзря намек за притеснение и видя опънатото въже под краката й.

Тя винаги си казваше, че не е като другите дами. Но явно и другите дами не бяха еднакви.

Докато подминаваха къщата на доктор Джеклърс, мис Хънтър вдигна ръка за поздрав. От горния прозорец любезно й помахаха в отговор.

— Защо се подигравате заради ниския ръст на доктор Джеклърс? — Сега беше последната възможност на Фейт да зададе въпроса.

— Ха! — Мис Хънтър й се ухили леко и самодоволно. — Е, в един момент той стана много нетърпелив към моя отказ да се омъжа за него, та ми обясни как на жените не им стигал интелектът да се грижат сами за делата си. Постара се да ми го докаже, като ми показа измерванията на черепите на пациентите си. Средностатистически мъжките черепи наистина са по-големи от женските. За лош късмет на доктора, в записките му имаше и други измервания. Аз му заявих извода си, че благодарение на доказателствата му ще сторя всичко по силите си да се омъжа за най-високия мъж, когото намеря. Нали разбирате, по-високите мъже обикновено имат по-големи черепи. А докторът не би могъл да твърди, че това не е знак, че те са по-умни от него, тъй като би се наложило да отрече и твърдението си, че е по-умен от мен. Едрите хора просто имат по-едри глави. Мъжете не са по-умни от нас, мис Съндърли. Просто са по-високи.

На пристана Фейт стоя редом с Пол Клей, загледана в усилията на екипажа на пощенското корабче да натовари сандъците на борда. Странно беше да се озове до младежа на дневна светлина и без да се крият. Твърде срамежлива беше, за да го погледне. Споровете им бяха по-лесни — живописно театрални, пълни със сценично осветление и драматични жестове. Сега имаха шанс малкото им време насаме да изтече, без да си кажат и дума.

— Ще ти пиша — обеща Фейт.

— Защо? — Пол я погледна в очите очевидно в търсене на клопка. — За да можеш да ми кажеш колко ме мразиш? Нима мислиш, че бих искал да си спомням изобщо за теб?

— Да — отвърна Фейт.

Над главите им се упражняваше дъжд. Първите пробни капки изпълниха мълчанието.

— Трябва да ти призная нещо — допълни девойката.

— Пресвета майко, ама още ли има? — зяпна я Пол. — Колко по-зле може да стане положението?

Това беше най-трудната част. По-лесно беше да си вещицата, харпията. Да си човек, беше опасно.

— Аз… понякога съм мила — призна Фейт. — Даже… много обичам малкото си братче.

Последва продължителна пауза.

— Първия път, когато видях бой с плъхове — каза Пол, без да поглежда към нея, — едно куче си изгуби окото, а аз повръщах. Връщам се там да си докажа, че стомахът ми е загрубял.

— Когато бях на седем, намерих на плажа вкаменелост — отвърна Фейт тихо — и баща ми много се гордееше с мен. Или поне… така си мислех, че е станало. Но се оказа, че фосилът е бил от неговите фалшификации — сметнал е, че ще изглежда по-убедително, ако го намери „невинно дете“. Скрил го е така, че да го открия…

Златният й ден на плажа, великият миг на връзката с баща й се беше оказал преднамерено организирана лъжа и измама. Дълбоко в сърцето й подозренията за истината бяха расли с времето, но най-ужасните й страхове се потвърдиха едва когато откри броя на проклетия „Интелиджънсър“. На средата на страницата имаше снимка на нейния фосил с подробно описание на методите, използвани за подправянето му.

Фейт силно си прехапа устната.

— Мисля… струва ми се, че леко полудях след смъртта на татко.

— Ти си пъхна ръката в чувал с плъхове! — посочи Пол. — И се целеше в мен с пистолет!

— Като се замисля, това… ми се струва малко драстично, така си е.

Последва още една пауза, в течение на която се оказа, че и двамата нямат нужда да се извиняват.

— Искам да стана фотограф — заяви младежът, — но да не съм като татко. Искам да снимам далечни места, където не е стъпвал човешки крак. Искам да опитвам нови неща — да намеря начин да снимам птици в полет и нощни сцени например.

Признанието му бе натежало от гневна искреност. Фейт си го представи как стои с часове на студения нос и постоянно наглася апарата си, за да следи ярката, живописна луна.

— Искам да стана естествоизпитател — призна девойката. Крехките й като стъкло думи увиснаха във въздуха помежду им.

Тя погледна към Пол, но той не изглеждаше склонен да се разсмее. Вместо това си кимаше дискретно, сякаш разкритието не го е изненадало ни най-малко.

Палубата се люлееше под краката на Фейт, докато корабчето се отдалечаваше от брега. Хората се смаляваха, къщите се оттегляха под строй. Приготвяха се да се превърнат в спомени.

Неочакван пристъп на нервност разтресе момичето. Седмиците, прекарани на Вейн, бяха толкова болезнено ярки, че й се бе сторил единственото истинско място. Другите й спомени се бяха превърнали в съвсем блед фон. Сега се връщаше в Англия и се налагаше да се изправи пред факта, че страната наистина съществува. Скандалът покрай баща й тъкмо щеше да е в разгара си. Семейството щеше да изгуби приятели и дома си в епархията.

В сравнение с катастрофите, които ги бяха заплашвали неотдавна, тези проблеми обаче сега изглеждаха като преодолим апокалипсис.

— Защо се оказва, че мъжете с приятен характер все не разполагат с пари? — отбеляза Мъртъл с недоволен копнеж, докато махаше с кърпичка на Клей.

— Сега вероятно ще има още по-малко — отвърна Фейт. — Целият остров току-що го видя да помага на вещиците Съндърли. Като нищо в неделя ще се окаже, че проповядва пред празна църква.

— Горкичкият се нуждае от приличен доход и съм сигурна, че е твърде срамежлив да си потърси такъв… — Мъртъл присви очи и Фейт позна, че е наченала кроежи наум. — О… знам какво да сторя! Ще кажа някоя добра дума за него.

Добра дума ли? Със смес от ужас и възхита девойката осъзна какво е намислила майка й. Мястото на баща й тъкмо се беше освободило и все още никой друг не знаеше за него. Много бързо трябваше да се намери замяна. Мъртъл познаваше местния скуайър, на чиято земя се намираше епархията, и можеше да му прошепне едно-друго…

Или може би майка й си правеше още по-далечни планове — за деня, когато траурът й ще свърши и тя ще си търси съпруг с голяма къща и прилични приходи?

— Идеално ще се получи! — възкликна съвсем тихо Мъртъл. — Дори няма да има нужда да преобзавеждаме къщата!

— Майко! — изсъска Фейт, но откри, че не изпитва пълния ужас и гняв, които щяха да я връхлетят до неотдавна. Мъртъл беше непоносима, но без подобна практичност къде ли щеше да е семейството след година?

Майка ми не е зла — напомни си Фейт. — Тя е просто змия със здрав разум, която защитава яйцата си и си проправя път в обществото колкото й е по силите.

— Ами… — обади се Мъртъл в опит да се защити от обвинението, което дъщеря й не й беше отправила — ако ще продължаваш с тези твои антикварски увлечения, те няма да са евтини. А възнамеряваш да им се отдадеш, нали?

Фейт кимна.

— Тогава дано небесата ти пратят съпруг с търпение и пари — Мъртъл я погледна недоволно.

Момичето вече знаеше, че майка й не се притеснява от срама, че ще има безинтересна, ексцентрична дъщеря от кръжеца на Сините чорапи^[1]. Притесняваше се за нея самата — и с право. Ако Фейт се задълбочеше в естествените науки, понеже беше жена, мъжете вероятно щяха да й се подиграват, да омаловажават труда й, да я покровителстват и игнорират до края на живота й. Като нищо — и да я приемат за неподходяща партия за женитба. Как щеше да живее и да се снабдява с пари, за да се отдава на страстта си?

Вероятно би желала да пътува в чужбина за посещения на разкопки и винаги щяха да я презират като скандалната дама, която пътешества сама. Може би щеше да се омъжи и целият й труд да бъде приписван на съпруга й — като на Агата. Или пък да свърши като обедняла стара мома, чиято единствена компания са коралите от колекцията й.

А може би в по-късни времена друго момиче ще се порови в бащината си библиотека, ще се натъкне на бележка в академично списание и ще прочете името на Фейт Съндърли. Фейт ли? — ще си помисли то. — Това е женско име. А това е дело на жена. Ако е така… тогава и аз мога! И малката искрица надежда, вяра в себе си и целеустременост ще се разгори в ново сърце.

— Уморих се от лъжи — призна Фейт. — Не искам да се крия, както правеше Агата.

— Тогава какво искаш? — попита Мъртъл.

— Искам да подпомогна еволюцията.

Еволюцията не изпълваше Фейт със същия ужас, какъвто бе изпитвал баща й. Защо й беше да плаче, щом чуе, че битието не е запечатано за вечни времена в скрижали? Всичко се променяше. Всичко се подобряваше — инч по инч — но толкова бавно, че тя не го виждаше. Вдъхваше й сили обаче самата мисъл за това.

— Скъпо мое момиче, нямам ни най-малка идея за какво говориш.

Фейт се замисли за най-добрия начин да перифразира решението си.

— Искам да бъда лош пример — каза тя.

— Ясно — Мъртъл се размърда, готова да продължи разходката по палубата. — Е, скъпа моя, мисля, че вече положи силно начало!