Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (4)

4
Подводната пещера

В два следобед пред къщата спря карета. Няма и минута по-късно в салона за гости бе въведен якичък господин на средна възраст, червенобузест, с черни мустаци и здрави бели зъби. Представи се като доктор Джеклърс и се ръкува с преподобния с поредица напрегнати леки подръпвания, сякаш се опитваше да му откачи рамото.

— Преподобни! За мен е чест да се запознаем… чел съм статиите ви в „Роял съсайъти джърнъл“!

Докторът разтърси ръката на вуйчо Майлс малко по-несигурно въпреки твърденията на последния, че и той си пробва силите в естествените науки и вероятно добрият доктор е чувал за малкия му памфлет за вкаменените черупчести. Мъртъл прекъсна брат си с покашляне.

Когато представиха Фейт, в първия момент гостът им се стресна.

— Фейт… ами че аз помня случката! Мислех, че… — той замлъкна, протегнал ръка точно на височина, колкото да потупа по главата въображаемо малко дете. — Толкова време ли е минало? Та днес вие сте прекрасна млада дама!

Фейт му благодари с леко неудобство. Знаеше точно кое събитие има предвид докторът — ставаше дума за ден, който тя си спомняше със смес от щастие, наслада и вълнение.

Тогава беше на седем години и за първи път баща й сам беше предложил да се разходят заедно по плажа. Фейт припкаше до него, опиянена от радост, че преподобният желае да прекарва време с нея. Поне веднъж се държеше с дъщеря си открито и мило. От време на време се навеждаше да събира камъчета и дори беше спрял да й покаже няколко. Подбираше такива, които са бели, с малки вдлъбнатинки и изпъкналостите по тях образуваха вълнообразни шарки.

— Смяташ ли, че можеш и ти да намериш подобни камъни? — попита я той.

Ощастливена, Фейт се втурна и му донесе всички онези, за които се надяваше да се окажат специални, макар че повечето просто лъскаха от морската вода и след изсъхване помътняваха в ръката на баща й. По едно време той се отклони надалече от водата и я поведе към основата на една канара.

— Постарай се да потърсиш тук, Фейт.

Баща й остана, загледан в морето, а тя старателно се завираше между канарите. И накрая го видя — плоско парче камък със спирала от вдлъбнатини. Донесе го на баща си — държеше го внимателно с две ръце и направо трепереше от надежда и съмнения.

— Добра работа, Фейт! — Преподобният беше приклекнал до нея. — Това е фосил — и то много красив. Запомни този миг. Запомни как си намерила първия си фосил!

Много по-късно Фейт беше чела статии във вестниците за находката си. Малката дъщеричка, безцелно играеща си на плажа, донесла на баща си камък, който счела за красив и в който той веднага разпознал фосил с безпрецедентна стойност. Журналистите бяха обикнали тази история, говореха за „чистотата на детето“ и „ненакърнената невинност, отворила дверите към чудесата на Природата“.

Винаги, когато преподобният представяше дъщеря си на събратя ентусиасти по естествена история, тези, които си спомняха случката, очакваха да видят малко, ококорено въплъщение на невинността. Повечето не знаеха как да реагират, изправени пред тромава представителка на недозрялата женственост. Фейт се беше изтърколила от безопасния, защитен бряг на детството и сега се намираше в ничия земя — нито в единия свят, нито в другия, също като русалките. Щеше да представлява трън в очите, докато не изпълзи на безопасната скала на брака.

— Така значи, млада госпожице, а други фосили да сте намирали? — несръчно се пробва с игрива шегичка доктор Джеклърс.

Фейт поклати глава. Въпросът му беше като сол, посипана в рана. Първият й фосил си остана единствен. Баща й никога повече не я изведе на лов за вкаменелости.

Все едно в онзи слънчев ден на брега бе отворил за нея врата, която след това хлопна отново. Фейт се опитваше да си каже, че не е затворена завинаги, че дистанцираността е просто в природата му. Той й позволяваше да чете книги от библиотеката му, да преписва на белова бележките му и й диктуваше — и това тя приемаше като признаци, че преподобният все още желае да споделя с нея личния си свят и че вратата може отново да се отвори широко.

Погледът на доктор Джеклърс се отклони от Фейт. Тя разбираше защо. И нейният блясък в очите му изсъхваше също като мокрите камъчета.

Радостта на Хауърд от семейния излет се изпари веднага щом научи, че няма да се впускат сред вълните.

— Но ние намерихме една лодка на брега и Фейт каза, че ще проучим морските пещери!

— Тя се е шегувала, скъпи — Мъртъл измери дъщеря си с изключително недоволство. — Морските течения са прекалено силни. Хауърд, нима не искаш да видиш как работи баща ти?

Момчето нервно погледна преподобния и стисна ръката на Фейт.

Семейство Съндърли измарширува през двора и Фейт силно се изчерви под прицела на престорено безизразните погледи на прислугата. Ботушките я правеха тромава, а яката й беше прекалено стегната.

След затварянето на входната врата Фейт дочу тихо кикотене. С извънредно изострените инстинкти на самотниците тя позна, че прислугата вече се е надсмивала над паническото й завръщане в къщата по-рано същия ден. До момента родителите й бяха развили цяла кампания по отчуждаване на всички в къщата, а сега и тя се беше превърнала в прицел за неприятни подигравки.

Морето се беше укротило, така че беше възможно да се мине по долния път покрай брега. От едната страна на пътя се издигаше неравна скала, а от другата минаваше вълноломът — широка стена с височина около пет фута. Фейт се чудеше колко ли свирепо трябва да е вълнението, за да застраши пътя, и при тази мисъл я обзе възбуда.

— Какво казахте, че сте открили досега? — поинтересува се бащата на Фейт.

— Вадим ръчно издялани кремъчни инструменти, преподобни, и кости от хипопотам пигмей, намерихме и зъб, който лично според мен принадлежи на мамут… — Докторът потри ръце. — Надявах се да намерим човешки останки — може би дори череп. Аз си падам по черепите, преподобни. Но… да си кажа честно, много се радвам, че сте тук, за да ни напътствате! — Той хвърли прикрит поглед към бащата на Фейт. — Боя се, че тези, които сме въвлечени в разкопките, започваме да си вадим очите един на друг. Лембант е любител и му липсва търпение. Едва успяваме на всяка крачка да го спрем да не гръмне скалата на парчета. Но пещерата е на негова земя, така че не можем да се справим без участието му. Да не забравяме и доброто ни кюре…

— Мистър Клей изглежда много мил човек — отбеляза Мъртъл. Успя да придаде на твърдението си въпросително звучене.

— О, такъв си е! Има обаче някои странни, старомодни възгледи за човек на неговите години… — докторът се усмихваше много, но усмивките му бяха предимно със стиснати зъби. — Не можем обаче да го държим настрани, защото пещерата е негово откритие. Или по-скоро на кучето му. Горкото животинче падна в скрита шахта и си счупи едното краче — и доста се затруднихме, докато го извадим оттам. Самият аз пък съм чел най-новите разработки по провеждане на разкопки, на които другарите ми не са попадали, така че не могат и без мен. — Джеклърс се ухили невесело.

Фейт се размърда с неудобство. Баща й беше повикан в ролята на експерт, но по описанието й се стори, че местните просто искат някой да уреди дрязгите помежду им.

Пътят зави навътре в сушата, изкачи се леко и след това излезе на равното. Каретата спря. Фейт слезе заедно с останалите членове на семейството си.

Земята около тях беше напукана и неравна. Намираха се сред увенчани с каменни чела хребети, между които се виеха тесни оврази и пресъхнали потоци. Откъм морето склонът преминаваше в чутовна смес от равни тераси и каменни прагове, все едно гигант е направил неентусиазиран опит да издълбае стъпала в брега на острова.

Доктор Джеклърс поведе семейство Съндърли по посипана със стърготини пътека и не след дълго надзърнаха по протежение на най-близкия овраг. Под тях на склона Фейт видя скупчени платнени шатри. С нарастваща възбуда осъзна, че те обграждат устието на тунел, изкопан в склона на хълма между две големи канари. Тунелът беше укрепен с миньорски талпи и тя различаваше дори потъналите в мрак дървени подпори вътре.

Тунел към миналото, помисли си девойката.

При приветствения призив на доктора петима господа в покрити с пръст работнически дрехи преустановиха заниманията си и се изправиха любезно.

Шести — издокаран като джентълмен — погледна към гостите и заслони очи, а след това се упъти нагоре по криволичещата пътека да ги посрещне.

— Мистър Антъни Лембант — успя да го представи докторът, преди домакинът им да ги връхлети.

Лембант се оказа над шест фута на ръст и изглеждаше още по-висок, понеже се понесе към семейство Съндърли като русокос ураган. Фейт предположи, че най-вероятно е превалил трийсетте, но крачките му още пружинираха с дързостта на младостта. Зеленото му палто беше пооцапано с кал, а възелът на яркожълтото шалче — накривен.

— Преподобни! — нададе боен вик той и се нахвърли на ръката на преподобния. Бащата на Фейт се отдръпна леко и в първия момент дори се накани да се защити с помощта на бастунчето си. Лембант едва позволи на доктора да довърши представянето, преди да помъкне всички надолу по хълма.

— Хайде, нека поразгледаме!

Около него витаеше напрегната и обезпокоителна аура — като у кон, който има навика да рита.

Мъртъл пристъпваше предпазливо надолу по пътеката с напрегната гримаса и Фейт я последва със същото внимание. Маршрутът беше труден за хора, които не си виждат краката. По някое време Лембант забеляза колко е изпреварил гостите си и се върна обратно.

— Простете — извини се той, — аз съм безнадеждно непоправим тип — налага се да съм постоянно в движение.

— Това не затруднява ли съня ви? — поинтересува се Мъртъл.

— О, така е — години наред спях едва по два часа на нощ въпреки усилията на всевъзможните доктори. Ще призная, че съм бил принуден да разчитам на лауданума. За щастие, вече имам милата си съпруга, която притежава удивително успокояващо влияние върху мен. Започвам да се прозявам веднага щом Агата заговори.

Фейт се съмняваше, че „милата му съпруга“ ще е благодарна за комплимента.

Когато стигнаха подножието на възвишението, Лембант забеляза дървената пушка на Хауърд.

— Здрасти! — той се наведе и приближи лице до братчето на Фейт. — Какво си имаме тук? Войник? Или ловец? Да не би да сте на лов за едър дивеч, сър?

Хауърд се смрази, втренчи се в голямото, мустакато лице на Лембант и кимна неуверено.

— Страхотно! — възкликна домакинът им. — По каква плячка стреляте, сър?

Момченцето отвори уста и така си и остана. Ококори очи от паника и напрежение. От гърлото му излизаше само тихо скимтене. Не бяха дори части от думи.

— Лъ… ъ… лъ…

Фейт разпознаваше признаците и знаеше, че срамежливостта и страхът запушват гърлото на Хауърд. Колкото повече го зяпаха останалите, толкова повече се влошаваше положението. Тя припряно се приближи и положи успокоително ръка на рамото му.

— Лъвове — отсече решително. — Хауърд стреля по лъвове.

Лембант отметна глава и се разсмя оглушително.

— Страхотно момче! Струва ми се, че си готов да обикаляш света с баща си, а?

Хауърд примигна притеснено, втренчен в русата грива на Лембант, който междувременно подвикна:

— Крок!

Русоляв и широкоплещест младеж ги приближи и допря юмрук до челото си. Беше висок почти колкото Лембант, но държеше главата си леко сведена, за да не изглежда така заплашително длъгнест. Движеше се с пресилената предпазливост на едър човек в крехък свят.

— Това е бригадирът ми, Бен Крок. Крок, моля те, погрижи се за дамите, докато покажа на господата разкопките! — Лембант се усмихна и смигна, за да се разбере, че страхотното момче Хауърд е включено сред „господата“.

И с това се приключи. Донесоха лампа, в която имаше стеаринова свещ, и Лембант поведе посетителите в тунела, следван от преподобния, вуйчо Майлс и дори малкия Хауърд, който се беше впил в ръкава на вуйчо си. Дамите останаха отвън, където да се погрижат за тях. Фейт имаше чувството, че са й хлопнали врата в лицето.

Сред практичните платнени шатри се отличаваше дървено скеле, драпирано в пищни, оцветени в червено завеси — приличаше малко на бедуинска шатра с открити страници. Вътре се намираха диван, малка масичка и няколко стола, два от които работниците забърсаха набързо, за да могат да седнат Фейт и Мъртъл. Инч кехлибарен чай се спотайваше на дъното на забравена на масата чаша от костен порцелан — реликва от друг гост. Очевидно тук прибираха гостуващите дами.

Фейт обаче още не беше готова да седне кротко. Най-сетне се беше озовала на разкопки! Истински, научни разкопки! Огледа се, очарована от всичко — дори от количките, пълни с пръст.

В другия край на ждрелото забеляза Клей да намества фотоапарат на триножник, който момче на възрастта на Фейт придържаше стабилно. Спомни си кюрето да споменава, че има син.

В съседната шатра пък се виждаше дълга маса, покрита с плитки дървени кутии.

— Мистър Крок, мога ли да погледна? — Фейт посочи шатрата — бе твърде нетърпелива, за да бъде срамежлива.

— Скъпа, не трябва да тормозиш мистър Крок! — Мъртъл й отправи призоваващ към мълчание поглед, но точно в момента Фейт не възнамеряваше да позволи да й затворят устата.

— Моля ви!

— Не виждам защо не — Крок се усмихна мило и на двете и повдигна чергилото на шатрата, за да влязат. Когато пристъпи по-близо до масата, Фейт откри, че на кутиите са изрисувани загадъчни поредици числа и в тях има мръснокафяви буци и парчета, които й заприличаха на кости.

— По-добре не ги докосвайте, мис — посъветва я тихо Крок. — Ще ви изцапат ръкавиците. Все още са мокри от…

— … петмеза? — довърши Фейт автоматично и погледна към него. — Сварени конски копита и рога за предпазване от оронване на древните кости, когато изсъхнат… — беше прочела за петмеза в бащините си книги, но сега за първи път го подушваше и виждаше лепкавото вещество, намазано по кости, по-стари от пирамидите.

— Да, мис — Бен Крок примигна. Търпеливите му кафяви очи не промениха изражението си, но Фейт забеляза, че едва забележимо променя отношението си.

Девойката разгледа парчетата вкаменелости и забеляза, че едно е отделено от останалите. Не можа да сдържи тихото си възклицание. В единия си край то се стесняваше до остър връх. В по-широкия беше пробита съвършено обла дупка.

— Мистър Крок! Това игла ли е?

— Точно така, мис — отвърна веднага бригадирът. — Издялана от еленов рог с помощта на каменен инструмент, така смятат господата.

— От ледниковата епоха?

— Доктор Джеклърс така каза.

Фейт се усмихна широко. Истинско облекчение, което усещаше и физически, беше да й отговарят простичко и без превземки.

Представи си как иглата е била издялана в далечната епоха на безкрайния лед, когато еленовите копита са тъпкали снеговете в Британия. Много й се искаше да я пипне. Щеше да е все едно докосва звезда.

Едва на излизане от шатрата Мъртъл се залепи за нея и изсъска:

— Фейт, трябва ли да се излагаш така абсурдно?

Не след дълго Лембант изскочи от тунела с „господата“. Хауърд беше напрашен и смутен.

— Така че тунелът още не е стигнал до същинската пещера — обясни Лембант, — но това не е проблем, нерешим с помощта на буре с барут. Нека ви покажа как се спускаме в пещерата отгоре…

Мъртъл остана в бедуинската шатра, а Лембант поведе останалите членове на рода Съндърли нагоре по далеч по-дълга криволичеща пътека. На хребета Фейт откри, че се взира във вълнисто, затревено плато, обрасло с ниски храсталаци.

— Гледайте си в краката! — посъветва ги весело Лембант, — тук псето на кюрето откри неочакван отвор и може да има и други!

Пред тях, в най-голямата земна гънка, имаше прясно скована дървена платформа. Фейт забеляза, че в средата й зее продълговата дупка. Над нея беше монтирана здрава рамка, която крепеше голяма макара с дебела верига на нея — приличаше донякъде на механизъм за спускане на кофа в кладенец. Само че вместо кофа там висеше нещо като клетка без покрив, с квадратна метална основа и страници с височина по три фута.

— Накарах да преместят този стар механизъм от изоставена мина на другия край на острова — обясни Лембант. — С навиването сам се справя ето този герой! — той посочи едър и здрав на вид кон, към чийто хамут беше прикрепен свободният край на веригата. — Нуждаехме се от нещо подобно — спускането е към трийсет фута.

Стиснал ръката на Фейт, Хауърд се изправи на пръсти да надникне през горния ръб на шахтата.

— Ах! — възкликна Лембант. — Нашият малък ловец оглежда кошницата! Ще желаете ли да се повозите в нея, сър? — той погледна преподобния. — Какво мислите, драги господине? Дали ще пожелае синът ви да бъде един от първите хора, видели тези пещери след каменната епоха? Можем да го смъкнем на дузина фута с някого от мъжете и фенер само колкото да надзърне надолу в изкопа…

Ярко пламъче блесна в очите на преподобния. Той погледна към Хауърд и Фейт разбра, че идеята се загнездва в ума му. Неговият син да види древна пещера, все още пълна с всичките си загадки! Щеше да бъде един вид кръщене. Той едва забележимо кимна в съгласие и Фейт потрепери от мъка и ревност.

Смътно осъзнаваше, че намръщеният Бен Крок шепне в ухото на Лембант. Долови думите „дете“ и „риск“. Но каквито и да бяха доводите му, не намериха благодатна почва.

Лембант повика момчето, но Хауърд здраво се беше вкопчил в ръкава на сестра си. Отново мърдаше устни, а личицето му се беше зачервило от разочарование заради собствените му попаднали в капан слова.

— Той ще слезе само ако сляза и аз — импулсивно прошепна Фейт на баща си. Не успя да устои. Разбира се, би предпочела преподобният Съндърли да се обърне към нея и да каже: „Фейт, желая да видиш това, искам да станеш част от него“. Но щом имаше начин да се хване за пешовете на брат си, пак беше по-добре от нищо.

При това преподобният не я възнагради със сърдит поглед. Може да беше забелязал, че страхът на Хауърд видимо е намалял след идеята Фейт да слезе с него.

Еразмус Съндърли кимна. Девойката се изчерви от вълнение, а работниците приготвиха кошницата и окачиха маслен фенер на една кука на рамката. По настояване на Бен Крок вързаха и въжета от двете страни — да не се усуква и за по-лесно маневриране.

Една от стените на клетката кошница беше на панти като врата и копачите я задържаха отворена, за да влязат вътре Фейт и Хауърд.

— Седнете, така ще е по-безопасно! — подвикна им Крок и те го послушаха. При вида на смръщените му вежди коремът на Фейт изкурка от страх, но възбудата й надделя.

Тя прегърна здраво Хауърд, веригата се завъртя и кошницата им започна да се спуска. Подминаха дървената рамка и след миг бяха обградени от червено-кафяв камък, неравен и надупчен. Очите на Хауърд грееха на светлината на фенера.

— Това е нашето приключение, миличък! — прошепна Фейт. — Връщаме се назад във времето! Много, много назад, когато тук е бил върхът на планина, а не остров. Нямало е море, само суша, покрита със сняг, по-дълбок от покривите на къщите ни. Наоколо се скитали мамути, които карали земята да трепери. Големи стада елени клатели рога. Имало рошави носорози, големи като товарни коне. Саблезъби котки…

Миналото беше навсякъде около нея. Можеше да го подуши. Не й се струваше мъртво. Беше си съвсем живо и проявяваше към нея такова любопитство, каквото и тя към него.

Шахтата се разширяваше, сякаш се спускаха през гърлото на бутилка. Светлината от фенера озаряваше релефа на назъбените стени, а отдолу цареше мрак.

Металната верига се скъса с къртещо зъби дран-дран-дран, което отекна чак до дъното на шахтата. Насред монотонната й музика се чу слабо щрак и после шумно, измъчено прас.

Кошницата пропадна.

Последва миг на пълна безтегловност и съвършена в олекването си безизходица. След това кошницата се блъсна в каменната стена и Хауърд се разпищя. Чистият и първичен ужас се стовари върху Фейт като тухла.

Кошницата внезапно спря с дръпване, което я наклони. Хауърд залитна напред, но сестра му го прегърна с една ръка и сграбчи с другата преградната мрежа. Нещо тежко с метално дрънчене я удари силно в гърба. Беше свободният край на парчето верига, прикрепена за кошницата. Помощните въжета се бяха опънали, осъзна Фейт, и припукваха при полюляването на убежището им, наклонено над тъмната бездна. Двете въжета бяха спрели падането. Над главите на двете деца се разнасяха викове, но ехото размазваше думите.

Мъчително, на тласъци кошницата започна да се издига отново. Щом погледнеше нагоре, Фейт виждаше само цепнатина небе с очертани на фона му глави. Кошницата се люлееше и момичето забеляза как тънките въжета стържат по шахтата и се разбридат полека.

— Тихо Хауърд… тихо Хауърд… тихо Хауърд…

Все едно редеше заклинание. Риданията на Хауърд бяха единственото истинско нещо в целия свят.

Цепнатината се приближаваше. Към кошницата се протягаха ръце. Момичето сграбчи брат си под мишниците и го вдигна колкото се може по-високо. Ръцете я боляха и поддаваха под тежестта му, но след миг работниците снеха товара от нея. По време на издигането му краката на Хауърд се люлееха свободно и за малко да ритнат Фейт в главата.

След това кошницата се заиздига малко по-бързо, надолу отново посегнаха ръце и този път уловиха девойката под мишниците и за раменете. Държаха я. Изтеглиха я нагоре и навън и най-накрая Фейт се озова седнала на тревата, неспособна да повярва, че е оцеляла.

Последва страхотен скандал особено от страна на Лембант, който беше слисан от случката и неутешим. Той беше мировият съдия и прояви готовност да подведе под отговорност когото му попадне под ръка, но скоро стана ясно, че явно това няма да е никой от присъстващите. Основен фокус на гнева му стана предприемачът, който му беше продал старото миньорско оборудване.

Хауърд виеше неутешимо. За да се успокои, се наложи да бъде огледан за наранявания, избърсан с кърпички, помилван, утешен и да получи бонбони. Преподобният кипеше от леден гняв, но постепенно се разтопи под пороя извинения. В крайна сметка кой би могъл да очаква толкова дебела верига да се скъса? А и благодарение на помощните въжета не бе имало истинска опасност.

Все още с омекнали колене, Фейт се упъти към седналия на тревата и постепенно успокояващ дишането си Бен Крок. Въжето беше охлузило до кръв и двете му ръце.

— Благодаря — каза му девойката тихо, като хвърли многозначителен поглед към дланите му.

— Никоя дама не бива да преживява такъв ужас, когато аз съм на пост — отвърна бригадирът простичко. — Надявам се, ще можете да ми простите, мис.