Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (22)

22
Длето в цепнатината

Скъпи доктор Джеклърс,

Много съжалявам, че се държах глупаво и ви обезпокоих с фантазиите си. Благодаря, че ме успокоихте. Ако посетите отново дома ни, много бих желала да ви се извиня лично.

Фейт присви очи срещу писмото и добави послепис.

П. С. Може би бихте пожелали и да измерите главата ми междувременно. Много бих желала да ви помогна да служите на науката.

Писмото бе доставено на следната сутрин и доктор Джеклърс се появи още същия ден. Прекара около час да си бъбри с Мъртъл, после доволно се присъедини към Фейт за чай в салона за гости.

— Мис Съндърли, каква превъзходна идея! — Ощастливеният поглед на доктора все се връщаше към темето на Фейт и най-вероятно той оценяваше черепа й на око. — За мен винаги е голяма радост да снемам мерки както му е редът! Малцина се осмеляват да се подложат на инструментите ми! А и вашият случай, мис Съндърли, е специален. Геният, както се казва, се предава в семейството, а баща ви притежаваше изумителен ум…

Фейт забеляза, че докторът е донесъл със себе си няколко кутии и куфари с масивни закопчалки. Очакваше да я премерят с шивашки метър и споменаването на „инструменти“ леко я притесни.

— Моля, не се стряскайте — заяви докторът енергично, бръкна в един от куфарите и започна да вади странни ремъци. — Това са само устройства за измерване и няма да ви заболи въобще. Честна дума — толкова малко възможности имам да ги използвам!

Пръв се появи лъскав дебеломер с рамене, достатъчно големи да обхванат пъпеш. Втора — четиристенна дървена рамка с винтове за затягане, очевидно предназначена да се поставя на главата.

Докато докторът ги вадеше, Фейт забеляза в куфарчето и малка рисунка. На нея се виждаха главата и раменете на елегантна чернокоса госпожа със светложълта рокля. Странно, но явно някой беше драскал по нея с мастило, отбелязвайки съотношенията на черепа, ъгъла на лицето и тъй нататък.

— Тази дама прилича на мис Хънтър — установи момичето веднага.

— Не представлява конкретна личност — отвърна докторът недоволно и доста кисело. — Просто стара снимка на неизвестна дама. Макар че да… също като мис Хънтър и тя има къс череп. А в късия череп могат да се открият множество лоши черти. Вятърничавост. Неспособност да разбира какво е в неин интерес…

Странно беше толкова отрова да се изсипва по адрес на горката непозната на рисунката. За първи път Фейт започна да подозира, че мис Хънтър неблагодарно, вятърничаво и погрешно е отказала да стане мисис Джеклърс.

— Къде бихте желали да седна? — попита девойката, нетърпелива да смени темата.

— Ами… Няма значение, стига облегалката да не е прекалено висока.

Фейт се спря на удобен стол и след малко върху нея се спусна дебеломерът — едното метално рамо застана на темето й, а другото се притисна към основата на челото, точно над носа.

— Долихоцефален^[1] череп, точно като на баща ви… — промърмори докторът с леко подобрено настроение.

Заключението му не изненада Фейт, но тя не пропусна да вникне и в смисъла му. Вече й беше хрумнало, че и бездруго натоварен със задълженията си на следовател, докторът вероятно се е вкопчил във възможността да измери главата на баща й. Стисна зъби и запази изражението си безлично като тебешир.

След дебеломера дойде ред на дървената рамка, която кацна върху главата на Фейт така, че центърът да се намира върху най-изпъкналата част на черепа й. Рамката имаше четири наклонени вертикални рамена и доктор Джеклърс си поигра с винтовете, докато не се притиснаха съответно отпред, отзад и отстрани на главата на момичето.

— Майка ми остана много доволна от воала — обади се Фейт мило. — И шалът беше прекрасен!

— Шал ли? — докторът се замисли. — Не е имало шал.

— Ами… — Девойката примигна. — О, моля да ме извините, обърках се — той беше от мистър Клей.

— Мистър Клей е подарил на майка ви шал? — попита докторът с гневен, подозрителен шепот.

Фейт беше наясно, че така най-вероятно създава враг на мистър Клей, но не можеше да си позволи сантименталност. Освен това всеки, хукнал с подаръци след наскоро овдовяла дама, си проси всичко, което му се стовари на гърба.

— Да — тя замълча за миг. — Пристигна вчера.

Последва продължителна пауза.

— Измерванията ми се струват нереално големи — промърмори докторът по някое време. — Да не стягате лицевите си мускули? Моля ви, опитайте се да не напрягате челото си.

Той затегна винтовете дотам, та Фейт си помисли, че не толкова измерва главата й, колкото се опитва да я смачка до правилния размер.

— Така ми се струва доста стегнато, доктор Джеклърс! — възкликна момичето, когато натискът стана болезнен. Чудеше се дали не е прибързала прекомерно да постави черепа си в неговите ръце. В крайна сметка нали той беше един от заподозрените…

— Опитвам се да получа достоверни измервания — изръмжа докторът с осезаемо недоволство. — Разбира се, най-добрият начин да се уверя във вместимостта на черепната кутия, е да я напълня със семена, както правя с празните черепи, но надали ще ми благодарите за това!

Точно когато девойката взе да се пита дали главата й няма да стане квадратна, докторът разхлаби винтовете и вдигна рамката. Старателно записа в тефтерчето си поредица цифри, докато Фейт предпазливо опипваше челото и слепоочията си. Бърз поглед към отворената страница разкри колонки, озаглавени „лицев ъгъл“, „краниален индекс“, „ширина“, „обиколка“ и „дължина“.

— Как се справих? — попита тя.

— Главата ви е по-дълга, отколкото очаквах — призна докторът. — Без съмнение дар от покойния ви баща… — Той се намръщи отново срещу числата си и Фейт го видя да закръгля няколко надолу.

— Доктор Джеклърс — попита тя плахо, — дали мога да помоля за съвета ви? — Извади скицника си и го разтвори пред доктора, като заразгръща страниците. — Исках да ви се отблагодаря — да съм ви полезна на вас и другите господа — и понеже знам, че чертожникът на мистър Лембант си е счупил китката… Смятате ли, че аз мога да го заместя?

Докторът позяпа прелистваните от Фейт скици на птици и сцени с еленови рога, след това вдигна длан да я спре. На страницата се виждаше разрез на хълм, спретнато нацепен на пластове с линии, надписани „счупени средновековни грънци“, „фрагменти от римска стена“, „глинеста почва“ и „хипопотам пигмей и кости от зубър“.

— Това рисунка на изкопа на разкопките ли е?

— Да — татко ме научи как да ги правя…

Голяма тлъста лъжа. Фейт беше виждала такива диаграми и преди и що-годе можеше да ги чете, но сутринта най-старателно прекопира тази рисунка от една от тетрадките на баща си.

— Дали мога да ви бъда от полза?

Докторът се съблазни от идеята, личеше му. Но след това вдигна очи и Фейт се видя отразена в погледа му — младо девойче, което не си е на мястото сред чакъл и кокаляци. Той понечи да поклати глава.

— В никой случай не бих искала да съм в тежест — добави хитро девойката и затвори скицника. — Знам, че сте наели мистър Клей да прави снимки, и парите навярно са му нужни. Не ми се иска да му изземам комисионата и да му създавам затруднения.

Малко злонамерено пламъче грейна в очите на доктор Джеклърс. Фейт предположи какво си мисли. Ако я вземеше да прави скици, на археолозите нямаше да са им нужни чак толкова много от снимките на Клей. Той щеше да изгуби важността си за тях и да печели по-малко пари, за да купува подаръци за хубави вдовички.

— Мис Съндърли, не се притеснявайте. Това е прекрасна идея! Сигурна ли сте, че майка ви ще ви пусне?

— Така предполагам — отвърна Фейт неуверено. — Честно казано, мисля, че и бездруго напоследък се пречкам на всички. Смятате ли, че мистър Лембант и мистър Клей няма да възразят?

Ролята й беше да изглежда разколебана, да се притеснява и да се остави да я убедят.

— Оставете на мен — заяви докторът мрачно.

В очакване на присъдата от групата археолози Фейт се усамоти в стаята си да проведе няколко научни опита.

Не беше забравила как се запали роклята й, нито странната случка с буркана с пробите, ето защо се реши на предпазливи експерименти, този път с кана вода подръка.

Първо взе на върха на ножа си малко късче от листо на Лъжовното дърво и го поднесе под тесен лъч слънчева светлина. То се запали незабавно — буен бял пламък го погълна за секунда. Крехката нишка сива пепел полетя надолу към пода. Същото се случи, когато Фейт повтори експеримента с мустачетата на лозата, с мехурчета смола или парчета от кората.

Значи беше вярно. Всички части на Лъжовното дърво избухваха в огън при допира на слънчева светлина. Вероятно по роклята на момичето бе имало малки остатъци от листенца и те се бяха възпламенили при напускането на пещерата.

С цената на няколко опарвания и лек опърлен перваз Фейт научи и малко повече. Ярката светлина от свещи и фенери само предизвикваше листата да се спаружват и да съхнат. Дневната светлина, отразена в повърхността на огледало, задействаше незабавно самовъзпламеняването, както и пряката такава. Обаче разсеяната, изглежда, нямаше ефект, стига да е достатъчно затъмнена и отслабена. Светлината от фенер, приглушена под няколко пласта воал, също бе безвредна за образците.

— Татко сигурно е прав — промърмори Фейт под нос. — Дървото несъмнено е пещерен обитател — среща се там, където слънцето никога не достига. Но защо изгаря? Въпрос на химически състав, предполагам — летливи масла. Може би това е причината и да мирише толкова силно. Но защо допуска да изгори?

Как би могло избухването в пламъци да представлява еволюционно предимство? Как изобщо би еволюирало дърво като това?

— Може да е защитна стратегия — каза Фейт на глас. Представи си тревопасни животни, които се щурат из разни пещери и хрупат месестите листа на Дървото. При излизането отвътре муцуните им са лепкави от сок и животните внезапно откриват, че физиономиите им парят и горят. Ще се научат да избягват вледеняващо студената миризма.

— Но това не е отговор на въпроса — промърмори девойката, докато записваше мислите си. — Летливите масла са съхранена енергия. Откъде черпи своята Дървото?

Баща й беше теоретизирал, че то се храни от физическата връзка с „разумен член на други видове“. Моливът й увисна над хартията. Ако Дървото на лъжите беше „свързано“ с някого в дадения момент, то това можеше да бъде само тя. И то несъмнено растеше. Но Фейт не чувстваше нещо да се изцежда от нея. Поумува над бележките си, но не — беше изпълнена с енергия и жизнена.

Ако успееше да разбере растението, то може би щеше да научи нещо и за дневната светлина, растителното царство, истината или дори човешката душа. Възхитата й от този представител на флората отстъпваше пред ненаситното любопитство.

Малко преди вечеря пристигна писмо за Мъртъл от доктор Джеклърс, който питаше дали през идните няколко дни би могла да заеме на археолозите младата Фейт във връзка с изработването на няколко скици.

Мъртъл се зарадва само малко повече, отколкото ако бяха предложили Фейт да скочи в дълбоката шахта. Да прати младо момиче на разкопки, пълни с отрудени мъже, надали беше разумна идея. Да я извлече от семейния скут точно след подобна загуба, бе необичайно. Но господата да очакват тя да помага на разкопките, след като са се отнесли така ужасно с баща й… беше направо странно.

Но тъй като именно доктор Джеклърс бе отправил молбата, Мъртъл прекара цялата вечеря в опити да се самоубеди, че е редно да я изпълни.

— Вуйчо Майлс ще бъде с теб, така че няма да е съвсем нередно — заключи тя. — А и вероятно поканата е нещо като извинение за начина, по който се отнесоха със семейството ни. Фейт — семейство Лембант ужасно ни затрудниха, но моля те, бъди толкова любезна с тях, колкото ти стигнат силите. Успеем ли да ги склоним да успокоят духовете, всички ще можем да забравим за това глупаво разследване…

Джийни сервира храната като сомнамбул. Под очите й имаше тъмни сенки и тя все забравяше какво е захванала, застанала с черпака. Вдигна салфетките една по една, предпазливо, сякаш очакваше да открие отдолу страховити неща. А когато слугинският звънец издрънка в кухнята, за малко да подскочи до тавана.

Разкопките в действителност не са търсене на прашни стари кокаляци. Организаторите им лъжат всички. Те търсят съкровището на контрабандистите и искат да го запазят цялото за себе си…

Това беше лъжата, която Фейт се задължи да посее в умовете на островитяните. Когато се прибра отново в стаята си, тя се захвана да сътвори първото семе.

Беше взела назаем лист от работната хартия на баща си и един от моливите му. Внимателно се зае да пише, надничайки от време на време в дневника на преподобния, за да се постарае да копира почерка му възможно най-добре.

17 май 1865 г.

Разкопки на 2ра пщр, разпределени както следва:

М-р А. Лембант 763

Преп. Т. Клей 763

Преп. Е. Съндърли 763

Всички други находки да се разделят поравно.

Фейт огледа бележката с истинска гордост. Изглеждаше размазана и надраскана набързо точно както я беше планирала. Нещо по-добро — беше неясна. Нямаше показател, по който да се съди какво означават посочените числа. Можеха да са паунди, гвинеи, дублони или мамутски зъби. От прочитането на тази бележка човек можеше да заключи единствено, че при разкопките са открити големи количества от нещо и то е разпределено между трима души… и че доктор Джеклърс не е бил включен.

Фейт беше научила, че е необходимо да осигуриш само част от лъжата. Можеш да разчиташ на въображението на другите хора да запълни дупките.

Тя подъвка устна в размисъл къде да остави бележката. Трябваше да бъде намерена, но да не изглежда така, сякаш е била оставена именно с тази цел. Откритието й следваше да се явява наелектризираща случайност.

Погледът й попадна върху стъклената купа на плочата на камината. Разбира се! Подобна имаше на всяка камина, пълна с усукани на фитил ненужни хартийки, така че господата да ги палят от огъня и да ги използват за лулите си или за свещите. Фейт внимателно усука своето листче така, че да прилича на боклуче. След това разви отново последните няколко инча, та стегнатата намотка да се разхлаби и първият ред на написаното да се вижда сравнително ясно.

Промъкна се в библиотеката и остави листчето сред другите в бронзовата купа на камината. Всеки, който намереше листчето, щеше да си помисли, че то стои там от дни и тъкмо е започнало да се развива. Фейт го огледа, загнездено сред другите хартийки, и се почувства като същинска майсторка.

Когато след няколко часа отново провери в библиотеката, новото листче беше изчезнало.