Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (25)

25
Да яхнеш звяра

Една лъжа е също като огъня, както постепенно откриваше Фейт. В началото трябваше да се раздухва и подхранва, но внимателно и нежно. Леко подухване би разжарило новородените пламъци, но по-силно ще ги угаси. А после лъжите се разпалват и разпространяват, разрастват се и се нажежават, и вече няма нужда да им се добавят съчки. Но тогава вече не са твои лъжи. Имат си собствен живот и форма и вече не ги управляваш.

Някои лъжи прихващат по-лесно от други, разбира се, и няма по-благодатна искра от слуховете за съкровище.

На третата сутрин, докато се возеше в каретата на доктора, Фейт нямаше как да не забележи, че по протежение на празния път към разкопките вече има неколцина зяпачи, които се облягаха на вълнолома с ръце в джобовете или си приказваха в сянката на скалите. В тях се забелязваше лениво напрежение, все едно са чайки с апетит за огризки, които се събират покрай бурната следа на рибарската лодка.

При приближаването до разкопките каретата подмина купчина натрошени камъни от изкопа. Три местни дечица ровеха в строшените камъни с алчна страст.

И над самите разкопки витаеше напрежение. Лембант беше потънал в сериозен разговор с доктор Джеклърс и Бен Крок и след като ги забеляза, Фейт разпъна статива си на дискретно разстояние, удобно за подслушване.

— Някаква муха ги е ухапала — тъкмо казваше докторът — и докато не разберем що за муха е и къде бръмчи под шапките им, не можем се отърва…

— Питах ги какво имат предвид — обясни Крок. Както обикновено, стоеше леко приведен, за да не си съперничи по ръст с Лембант. — Разсърдиха ми се и се измъкнаха, без да дадат точен отговор. Единият ме нарече „псето на яслата“ и каза, че сигурно си „получавам порцията“.

— Порцията ти ли? — Докторът се намръщи. — Какво става, тези тук да не са решили да стават учени? Какъв интерес могат да имат тези профани към нашите вкаменелости и кости? Освен ако… Да не би някой да им предлага пари за образци?

— И по-лошо има, сър — намеси се Крок. — Навитата ми казаха, че снощи прогонили двама нашественици от разкопките.

— Бандити? — предположи доктор Джеклърс.

— Бандитите щяха да нахълтат за плячка в тунела — възрази бригадирът — или да ровят в шатрите за по-евтините находки. Тези типове били в горния край на шахтата и навивали миньорската кошница.

— Музеите ще са! — Лембант удари дланта си с юмрук. — Знаех си, че така ще стане! Някой музей несъмнено е надушил откритията ни. Знаете какви са, винаги готови да откраднат славата и образците от благородните учени! Сигурно си имат агенти на Вейн. Крадци на вкаменелости! Грабители на мамути!

— Навитата са разпознали единия — продължи Крок. — Казват, че бил Стоук.

Питър Стоук беше от двамата местни копачи, които работеха на разкопките.

— Стоук! — Лембант погледна към въпросния работник. — Сигурни ли са? Вярвате ли им?

— Сториха ми се сигурни, сър, и не си представям каква причина имат да лъжат.

— Ще ме извините ли, господа? — Лембант още по време на обяснението на бригадира бе започнал да кипи от раздразнение. — Струва ми се, че се налага да разменя някоя любезна дума със Стоук.

Той се упъти към двамата мъже от Вейн, които товареха камъни в количката си, за да поговори с тях. Както се оказа, репликата му не беше нито любезна, нито една. Посипаха се много думи, част от които отекваха в дефилето на оврага.

— … престъпници… ще ви вкарам в затвора, ако не изчезнете от очите ми веднага!

И двамата местни копачи си тръгнаха, но по време на оттеглянето си мятаха притеснени и недоволни погледи през рамо.

Лембант се върна обратно при приятелите си. Каза само:

— Крок, смятам, че ще се наложи да наемем още двамина от твоите приятели навита.

С това обаче въпросът не се изчерпа. Неприятностите изчакваха своя миг и се стовариха над разкопките в ранния следобед. Фейт тъкмо проучваше една от скиците си, когато случайно погледна нагоре от плиткия овраг към върха на съседния хребет.

— Какво е това? — попита тя в почуда.

„Това“ бяха просто човешка глава и рамене, очертани на фона на слънцето. Собственикът им надзърташе надолу в оврага.

Крок, който стоеше недалеч и чу девойката, също вдигна глава — тъкмо навреме да види силуета, преди той отново да изчезне от поглед. Не каза нищо, но се втурна и взе да се катери по стената на ждрелото, без да обръща внимание на криволичещата пътека.

Чу се тежко хрущене. На Фейт й се стори, че една скала на десетина ярда от нея внезапно подрипва във въздуха, а после падна и пак подскочи. После обаче момичето забеляза, че се е пукнала на две. Не беше подрипнала — беше хвърлена отвисоко.

Фейт скочи на крака и хукна към тунела. Брезентовите шатри може и да забавеха някоя хвърлена отгоре канара, но момичето щеше да е в по-голяма безопасност в тунела.

От върха на хребета се разнесоха неясни викове на няколко гласа. Единият принадлежеше на Крок. Последваха тупурдия от кратко сбиване, още крясъци, сетне — тишина.

След малко на входа на тунела се появи вуйчо Майлс.

— Фейт, боя се, че ще трябва да приключим работния ден. Възникнаха проблеми и може да се появят още. Неколцина от местните предизвикват безредици — разправят, че навитата отнемали работата им, бръщолевят и някакви щуротии за злато. Лембант ни посъветва да си тръгнем, да не би да се върнат.

— Има ли пострадали? — поинтересува се Фейт.

— Не и от нашата страна — отвърна вуйчо й. — И като стана дума — напомни ми никога да не тръгвам на бой срещу Бен Крок. Предпочитам да се боксирам с локомотив.

Стигаше толкова. Трябваше да е достатъчно. На Вейн имаше хора, които вярваха в златото на контрабандистите достатъчно, че да се промъкнат на разкопките, да ровят из камъните и да хвърлят цели канари за отмъщение. Беше време Фейт да навести Дървото на лъжите отново и да открие дали усилията й са дали плод.

Когато се здрачи, тя се измъкна през покривната градина, отново надянала траурната рокля от погребението. Този път носеше и наметалото, което мисис Велът й беше препоръчала. Икономката се оказа права — наистина беше много по-топло с него.

Гребането този път й се стори по-лесно. Мускулите на гърба й привикваха с усилието и мислите й бяха твърде претоварени, за да се паникьоса от влизането заднешком сред вълните. Морската пещера я засмука и лодката пристана на брега под съпровода на тътен и плисък.

Фейт се взе в ръце, зави фенера си и се изкачи в пещерата на Дървото на лъжите.

И от пръв поглед ставаше ясно, че тъмният масив на Дървото отново се е разраснал. Саксията вече не се виждаше, потънала в могила от черни листа. Филизите, които се бяха изсипали на каменния корниз, вече почти го скриваха и се протягаха надолу по бледите каменни стени. При приближаването си Фейт стъпи в нещо меко. Погледна в краката си и осъзна, че тъмни, вълнисти лози са се протегнали напред, все едно гигантски, многокрак паяк е залепнал за пода.

Фейт продължи да се приближава, като внимателно пристъпваше в пространството между лозите, понеже се притесняваше да не смачка плода по случайност. Отново чу какофонията от тихи въздишки във въздуха около себе си — неясни слова, несвързани отгласи.

— Защо растеш така заради моите лъжи? — попита тя. — Тези на баща ми бяха по-важни и в тях вярваха много повече хора.

Може би защото ме харесва… Мисълта беше идиотска, но Фейт не успя да я отблъсне напълно. Или понеже аз го харесвам…

Плода с дантелата от мъртви венчелистчета откри в големия централен сноп листа. Беше по-едър от предишния, почти един инч в диаметър. Този път си беше донесла килимче, което да си постели, възглавница да крепи главата и шията й, докато е в омая, както и манерка с вода.

Знам, че ще бъде неприятно, каза си девойката, докато разцепваше плода, но знам и че вероятно няма да ме убие.

Бързо натъпка месестата вътрешност на плода в устата си, задави се и с гримаса я преглътна с помощта на малко вода. Мракът я обгърна и я заблъска като барабан, докато светлината не изчезна напълно.

Дори застанала на моравата, Фейт знаеше, че надява стар спомен като обувка.

Беше на девет годинки и цялото семейство пристигна на гости в Лондон, а като специална награда бяха отишли да видят парк „Кристъл Палас“. Момиченцето остана омаяно от остъклените тераси на двореца и даже малко се уплаши от Големия лабиринт.

И после, разбира се, отидоха да видят динозаврите…

Грамадните зверове се намираха насред специално ограждение само за тях. В него изглеждаха у дома си — живи, сякаш човек ги е заварил просто в миг на застой. Бяха уловени да се припичат на слънце върху малки островчета, да крачат сред дърветата и да се къпят в личното си езеро.

Имаше звяр, приклекнал като жаба, с така широко зейнала уста, сякаш се хилеше. От езерото стърчеше елегантна плезиозавърска шия. Ихтиозавър се излежаваше, изпълзял наполовина на брега и с глава, вдигната във въздуха да щракне с острозъбите си челюсти, очите му — странно сегментирани като портокали. Грамадният, гърбав мегалозавър сякаш се бе наканил да завърти огромното си, рептилско туловище и да се отдалечи сред дърветата.

Фейт се държеше за ръката на бавачката, а Хау спеше в зелената си количка. Мама беше прелестна в синкавата сянка на слънчобрана си. Татко, който знаеше всичко, разправяше как са изработени моделите, и говореше за учените, които си устроили тържествена вечеря в единия игуанодон. Слънцето грееше и по небето се носеха бели, пухкави като гъши пера облаци. Посетителите се тълпяха, вдигаха гълчава и се смееха, и всички дами бяха красиви.

След това мегалозавърът полека примигна с мътното си, тъжно око, премести ниския център на тежестта си и се устреми напред.

Внезапно Фейт вече не държеше ничия ръка. Не беше и на девет годинки. Бавачката, татко й, майка й и Хау бяха изчезнали. Небето тежеше в сиво, а динозаврите напредваха, щрапаха и плуваха към зрителите.

Не беше възможно да се случва подобно нещо, така че никой не побягна, когато ихтиозавър сграбчи една от дамите за тясното кръстче и я завлече във водата. Два грамадни, подпухнали игуанодона отхапваха глави без злоба или възбуда. Крокодили със зъби като игли се гърчеха в тревата със заслепяваща скорост и се мятаха към децата.

Никой от зверовете не нападна Фейт. Само скачаха и се мятаха и от двете й страни. Тя протегна ръка и напипа кожестите, змийски люспи, които се плъзгаха покрай пръстите й. Когато грамадният мегалозавър спря пред нея и легна на земята, девойката се покатери по крака и по рамото, за да седне като в седло на буцестата му плешка.

Мегалозавърът се изправи отново на крака и тя се озова високо — достатъчно високо да види отсрещния край на парка и друг грамаден динозавър с шипове по гърба и кацнал на главата му самотен ездач. Пред очите на Фейт той разби оградата на парка, събаряйки с лекота перилата, все едно бяха колчета за крикет.

При вида на другия ездач момичето настръхна от странно усещане за близост — както става, когато мернеш движение в старо огледало.

Ето те и теб.

Не си спомняше кой е ездачът, но знаеше, че е също като нея. Знаеше и че й е враг. Беше й отнел нещо ценно и тя бе дошла, за да го преследва.

Доловил порива й, мегалозавърът се втурна по петите на негодника, промъкна се през строшената ограда и се втурна през парка, последван от стадо други динозаври. Фейт не отлепваше поглед от другия ездач, макар че игуанодоните преобръщаха омнибуси и ядяха коне. Каруци скърцаха и хрущяха под широките стъпала на мегалозавъра. Когато изрева, между зъбите му имаше заседнали спици от слънчобран.

Фейт догонваше целта си. Скоро щеше да може да види лицето на другия ездач. Скоро жребецът й щеше да се озове достатъчно близо да се хвърли върху задните бутове на другия динозавър…

Режещ врясък разкъса въздуха над девойката. Тя вдигна глава — точно навреме да види крилат силует да се спуска стремглаво от небесата, а ездачът на гърба му едва се забелязваше. Зейна зъбата човка. Последва мрак, потопен в безболезненото, разтърсващо до кости хрущене от счупването на врата на Фейт.