Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (34)

34
Вдовицата

— Вашето Дърво ли?

Фейт най-сетне бе осенена от прозрение. Твърде късно разбра източника на човъркащото я притеснение.

Почеркът. Почеркът на Лембант на разрешителното на следователя беше с едри букви, пищен и недисциплиниран. Краткото писъмце на мисис Лембант до Мъртъл в деня на погребението бе сурово и прецизно с малките си буквички. Малките, спретнати надписи на етикетите по музейната сбирка…

— Музеят! На етикетите е бил вашият почерк! Всички тези експонати по естествена история — те никога не са принадлежали на съпруга ви. Били са ваши.

През цялото време доказателствата бяха стояли пред очите й, осъзна Фейт. Спомни си препарираната змия, душеща мангуста. Агата сигурно бе събрала образците по време на престоя в Китай.

— Имам отличен вкус за съпрузи — обясни Агата, — но за съжаление, те са любители в областта.

Вече беше овладяла дишането си, а в погледа й светеше стомана. Фейт се почуди как ли е успяла да си въобрази, че точно тя е слабото звено.

— Направих същата грешка като всички останали — почуди се момичето на глас. — През цялото време вие сте били истинският учен естествоизпитател. Уинтърборн не ви е взел със себе си в търсене на Дървото — било е точно обратното. А мистър Лембант…

— … е мил и благороден — довърши Агата благочестиво, — и готов да се вслушва в добри съвети.

Представата на Фейт за господстващия съпруг с лоялната, но крехка съпруга избледня. Вместо това видя импулсивен, ентусиазиран съпруг, воден за носа от хитра и отмъстителна жена.

— Убедила си съпруга си да покани баща ми на Вейн — Фейт си представи как Лембант се вкопчва в идеята като кученце и си я присвоява. — Наредила си му да наеме и Бен Крок.

Най-сетне тя схвана и защо Агата прекарва толкова много време на разкопките, както и защо Крок постоянно танцува около нея. Докато Лембант се въртеше наоколо и позираше в шалвари, съпругата му тихомълком управляваше разкопките.

И при тази мисъл Фейт усети странна смес от възхищение, разочарование и тъга. Ето го митичния звяр, за който всички й разправяха, че не би могъл да съществува: жена естествоизпитател.

— Можехме да сме приятелки — възкликна момичето.

— Както виждаш, не съм останала без приятели — отвърна самодоволно Агата и посочи безмълвните навита. — Приятелството ни се зароди в Китай, където машинациите на баща ти за малко да ни оставят всички да изгнием в затвора.

— Но това е лудост! — Фейт все още се мъчеше да осъзнае размерите на случващото се бедствие. — Какво планирате да сторите? Изчезналите в шахтата ще бъдат издирвани! Ще издирват и мен! Все някой ще дойде да разследва! — погледът й все се връщаше на шахтата. — Ако извадите доктор Джеклърс на момента, може би няма да умре. Инак става дума за убийство и всички, които ви познават, ще носят отговорност!

— Бяхме нападнати — отвърна Агата, без да трепне — от онези негодници от града, които преди това ни замерваха с камъни. Изненадаха ни, бутнаха горкия доктор в шахтата и ни създадоха известни затруднения, преди да ги прогоним и да успеем отново да извадим приятелите си. В зависимост колко досадна избереш да бъдеш, може да си избягала по време на сблъсъка и да си паднала така, че да си счупиш врата.

Фейт погледна към Крок. Ти ме харесваше, помисли си тя. Беше ти жал за мен.

Истината обаче я шамароса със силата на бич. Бил си мил към мен само от вина. Убил си баща ми.

— Съжалявам, мис — обади се Крок. — Надявах се да ви опазя в безопасност.

Наум девойката вече го виждаше да стърже веригата на миньорската кошница и след това да добавя панически направляващите въжета, когато вместо мишената му се качиха двете деца.

— Но дължа на мисис Лембант живота си — продължи той, — понеже бях бригадир на мистър Уинтърборн и ме хвърлиха в същия затвор. Щях да умра там, ако мисис Лембант ме беше изоставила. Тя остана в проклетото градче, докато най-сетне успя да убеди властите да ме пуснат… но по това време вече беше прихванала малария… — Очите му и днес бяха като небе на открито, само че през зимата.

— Дървото, мис Съндърли — напомни Агата. — Спечелихме си това Дърво. То е ключът към благоденствието, който тъй дълго ни беше отказван. Наше е по право.

Колкото и болезнено да беше за Фейт признанието, Агата имаше право. Семейство Уинтърборн не бяха притежавали Дървото, но бяха отдали години от живота си в преследване на слухове само за да им го отмъкнат, преди най-сетне да успеят да се докопат до него. Те са убийци, прошепна мъката на Фейт. Но преподобният беше предизвикал смъртта на съпруга на Агата. Момичето разбираше пресметливото й, леденостудено отмъщение.

Всъщност дори би могла да изпита симпатия към враговете си, стига да не беше видяла преди малко доктор Джеклърс да полита в шахтата.

— Моля ви, мис — усмивката на Крок не беше недружелюбна, но не беше лишена и от заплаха.

— Аз… — Фейт провеси глава. — Наистина скрих едно растение. Аз… мога да ви покажа листата му, а вие да ми кажете дали е това, което търсите.

Агата освободи китките й, а Крок застана на стража зад нея така, че девойката да не може да избяга. Фейт бръкна в джоба си. Пръстите й бръснаха торбичката, в която се намираше пистолетът, и тя се поколеба за момент. Обаче, ако извадеше оръжието с вдигнат предпазител, нямаше да може да пребори опита на Крок да й го вземе. Ако пък дръпнеше предпазителя, преди да го извади, враговете й щяха да чуят щракването.

Вместо това извади табакерата на баща си. Протегна я, но не пристъпи напред.

— Листата вътре ли са? — Агата нетърпеливо се пресегна да я вземе. Точно както Фейт се беше надявала, това я изведе на пряка слънчева светлина.

— Вижте сама — девойката отвори кутийката и изсипа съдържанието й върху съпругата на съдията.

Парченца от листа обсипаха роклята на по-възрастната дама и щом слънцето ги докосна, се запалиха. С пращене и цвърчене от памука и тафтата бликнаха малки яростни пламъчета. Крок грабна едно килимче и го хвърли върху роклята на Агата, за да угаси пламъците.

Фейт побягна. Преди навитата да успеят да реагират, вече се бе втурнала към пасящия кон, отвърза юздите му и стъпи в едното стреме.

След това се чуха крясъци и земята затрепери под стъпките на преследвачите. Хълбокът на коня потрепери и той затанцува нервно настрани. Фейт отчаяно се надигна с надежда, че така ще успее да го възседне. Вместо това се оказа просната върху седлото като чувал с картофи, а конят подплашено хукна.

Девойката стискаше с все сили срещуположната страна на седлото в отчаянието си, а конят се понесе в ужасяващ кариер и седлото я блъскаше в гърдите при всяко полюляване. Всяка крачка заплашваше да разхлаби хватката й и да я метне право на земята. Освен това чуваше как се късат и шевовете на рамото й.

Колко се радвам, че майка така и не ме облече в пълен корсет, помисли си Фейт.

Копитата вече трополяха по пътя, а не по пожълтялата трева. Все още се чуваха викове зад гърба й, но те отслабваха.

Момичето продължи да се подрусва по този недостоен начин няколко минути, преди да се изтърве и да тупне болезнено на прашния път. Конят забави ход и спря, а юздите се влачеха подире му. Фейт се надигна нестабилно, с одрано под полите коляно, и закуцука зад него. Няколкото й опита да се качи отново на седлото бяха неуспешни, понеже жребецът беше оседлан за мъж. Девойката имаше твърде много фусти, за да седне разкрачена, и когато се опита да язди странично, неизменно се плъзгаше надолу. Нямаше друг избор, освен да продължи пеша.

Нямаше обаче и време за губене. Единственото предимство на Фейт беше преднината й. Преследвачите й, от друга страна, не бяха насинени и изтощени, не страдаха от последиците от халюциногенния плод, нито пък се бореха с три пласта фусти.

Нещо повече, враговете й знаеха накъде се е запътила. Знаеха къде живее.

По времето, когато Фейт стигна склона към къщата в Бул Коув, кръвта от коляното й вече течеше на струйка и залепваше за най-долната фуста.

Мисис Велът й отвори вратата и зяпна потресена при вида на разрошената и прашна девойка. Миг по-късно зад икономката изникна Мъртъл.

— Фейт, къде си ходила? Къде…? О, богове, какво ти се е случило? — Тя издърпа дъщеря си навътре и в салона за гости. Докато мисис Велът изтича до медицинския шкаф, Мъртъл се взираше в дъщеря си и колебливо приглаждаше с пръсти косата й, докосваше раната на едното й ухо, разкъсаните й дрехи.

— Скъпа… о, скъпа… какво ти се е случило? Нима… нима някой…

На Фейт й трябваха няколко секунди да осъзнае какво си мисли майка й.

— Не — тя стисна ръце и се постара да се успокои. — Не, не съм обезчестена. Просто съм насинена и се ударих, и… доста бягах. Група убийци идват насам, майко! Трябва да се махаме всички веднага, инак ще ни убият!

— Убийци ли? Фейт, какви ги говориш?

— Татко е сторил ужасни неща в Китай — избълва Фейт. — Предизвикал е смъртта на човек и е откраднал ценен експонат, и сега хората, на които е навредил, ни преследват за отмъщение. Мисис Лембант, Бен Крок, навитата… Майко, нямаме време да обяснявам подробно — просто трябва да бягаме! Моля те, моля те, повярвай ми поне веднъж!

Икономката пристигна точно в този момент с бутилка бренди за лечебни цели. Мъртъл постоя нерешително с щръкнало между устните връхче на езика, смръщена срещу Фейт.

— Мисис Велът — каза накрая, — моля да доведете Хауърд. Трябва да тръгнем веднага, пеша. Някакви страшни злодеи се канят да ни нападнат.

— Прайт има ли пушка? — попита обнадеждено Фейт.

— Прайт напусна вчера следобед — отвърна Мъртъл разсеяно.

— Но… — девойката си спомни как снощи майка й заплашваше, че ще накара прислугата да изхвърли вуйчо Майлс от къщата. Мъртъл забеляза колебанието й и се усмихна.

— Да, скъпа — отвърна тихо. — Блъфирах.

Мисис Велът се върна след малко с Хауърд.

— Горният път или долният? — шепнеше си настойчиво под нос Мъртъл. — Ако тръгнем по долния, няма къде да се скрием и накъде да бягаме. По горния поне ще можем да минем напряко през поляните или да се скрием зад шубрака.

— Мадам… — мисис Велът се изкашля. — Ние… трябва да тръгнем по долния път.

— И защо? — Мъртъл я погледна изненадана при този непоискан съвет.

Икономката сви устни, издаде брадичка напред и сведе притеснено очи. Ако бе в състояние да скрие глава в яката си като костенурка, Фейт предполагаше, че щеше да го стори.

— Ако тръгнем по долния път, ще се срещнем с карета — призна накрая. — Един човек идва… да се срещне с мен.

Долният път и морето винаги бяха флиртували взаимно и днес бяха особено страстни любовници. Имаше прилив и се чуваше как огромни вълни се разбиват в брега. Освежаващият вятър изпълваше въздуха с пяна и разгъваше дъги над него.

Мисис Велът търпеливо водеше Хауърд за ръката, докато Мъртъл крачеше редом в безупречната си черна рокля с плътен воал, който се издуваше и спадаше при всяко нейно вдишване. Не носеха багаж, не бяха взели дори ветрило. Фейт умираше от болки след падането, коляното й беше започнало да се подува и недоспиването бе започнало да й отмъщава. От време на време пухкава умора обвиваше ума й като покривало лампа.

Не можеше да се сдържи да не поглежда назад. Все очакваше тичешком да ги връхлетят преследвачи.

Първият тътен определено я изненада. Беше твърде уморена и замаяна от слънцето, за да се досети откъде идва. След това нещо изтрещя силно на няколко фута от тях на пътя и тя се извърна да види как червеникавокафяви парчета камък блъвват нагоре и се пръсват.

— На скалите над нас са и ни замерват с камъни! — Фейт се премести по-плътно до вътрешната страна на пътя. — Бързо, насам! Под корниза!

Другите последваха примера й и скоро напредваха в припряна колона по един под тясната сянка на укритието си.

— Сигурно са си помислили — оф — че ще тръгнем по — оф — горния път… — пъшкаше Мъртъл, докато се бореше да не изостава.

— Вече знаят къде сме — отбеляза Фейт. — Несъмнено някои от тях ще се върнат и ще се спуснат по пътя зад нас.

Друга, по-голяма скала се удари в пътя съвсем близо до бегълците. Част от шрапнелите й се разлетяха и удариха Хауърд, който писна от болка и объркване. Ревът му разкъса сърцето на Фейт и я изпълни с горещ прилив на защитен гняв.

Малко по-нататък пътят рязко се спускаше надолу и след това се изравняваше на много по-ниско ниво. Тук единствен вълноломът защитаваше коловоза от свирепото и капризно море. Тътенът беше оглушителен. Всяка втора вълна пръсваше сияйна арка от бяла пяна над ръба на преградната стена, плисваше тежко върху пътя и обливаше скалата с тъмни пръски.

Една от кипналите бели арки ги заля целите и ги задави. Пътят беше хлъзгав заради големите, солени локви. Разтреперана, Фейт си спомни как беше опасно наводнен в деня на пристигането им. Не си спомняше таблицата с разписанието на приливите и не беше сигурна, че нивото няма да се вдигне още.

И което беше по-лошо, когато надзърна през рамо, през омарата на озарените от слънцето пръски различи смътно далечни силуети.

— Идват! — викна тя.

— Къде е каретата? — изплака Мъртъл.

— Чуйте! — извика мисис Велът.

Вярно, чуваше се тропот на копита, но беше почти недоловим. Постепенно стана по-силен и по-ясен, докато накрая зад далечния завой не изникнаха пони и двуколка и не се приближиха с тропот на копита и подрънкващи звънчета.

В двуколката имаше само един кочияш с виненочервено палто за езда и с боне; караше нетърпеливо и дръзко като мъж. Щом двуколката се приближи, Фейт различи черна коса и дебела превръзка на челото. Беше мис Хънтър.

Като забеляза групата, която приближаваше бежешком, изражението на управителката на пощата се промени от щастливо очакване в изненада и съмнение.

— Джейн! — извика тя. — И семейството ли си довела?

— Отчаяни времена, Леда — отвърна мисис Велът, която забърза напред с Хауърд в обятията си. — Нападнаха ги — трябваше да им помогна да избягат… — Очите й блестяха и тя изглеждаше по-млада от обикновено.

— Разбира се — усмивката на Леда Хънтър бе натежала от тъгата, която върви ръка за ръка с истинската привързаност.

— Можете ли да обърнете двуколката на този път? — още докато Фейт го казваше, поредният камък се стовари на пътя и обсипа колелата на каретата с чакъл.

— Не трябваше да излизаш с тази контузия! — прошепна укорително мисис Велът, докато предаваше Хауърд горе на капрата. Двете жени си обмениха леки и свенливи усмивки. И именно това бе достатъчно на Фейт да разбере, че мисис Велът не е сухарка, а мис Хънтър не е студена, и да долови споделения миг на съпричастие, в който те двете зазвъняха като ноти в синхрон — миниатюрен отрязък от мелодия, която момичето не разбираше.

— Бързо! — извика Мъртъл.

Мъжете в далечината се приближаваха с всяка секунда. Бяха стигнали стръмния склон на пътя и тичаха с цялата бързина, която имаха, а краката им се пързаляха по окъпания от пяната път. Единият носеше буренце с размер на голяма кутия за шапки.

Мис Хънтър приключи с маневрата. Качиха Мъртъл на капрата, до Хауърд. Мисис Велът се покатери горе и се намести до тях, а малката двуколка пукаше и протестираше срещу необичайния товар.

— Фейт, качвай се!

Девойката хвърли поглед зад гърба си и се вцепени. Мъжете не ги преследваха. Спрели бяха в подножието на хълма и правеха нещо. Бяха опрели варела на вълнолома и припряно го затрупваха с камъни. Ето че хукнаха обратно нагоре колкото се може по-бързо…

Варелът беше на двайсет ярда. Фейт се втурна към него въпреки подутото си коляно и тежестта на мокрите си поли. Спринтираше към зловещата самоделна бомба, наясно, че ако е права, тя може да я разкъса на парчета всеки миг.

Сигурно беше дело на Крок — носеше белезите на безмилостния му ум и хладнокръвие. Нямаше да има нужда да ловят и убиват петима бегълци в каретата, ако бяха в състояние да пробият дупка във вълнолома и да оставят морето да свърши мръсната работа.

Фейт стигна купчината камъни с разтуптяно сърце и очакването всеки миг плътта й да бъде издухана от костите. Виждаше вече дървените дъски и обръчите на заровеното буре с барут. Вниманието й привлече тихо цвърчене. Между камъните стърчеше около фут дебело, промазано въже. Цветче от яркооранжев пламък се люлееше на свободния му край и бързо го гризеше.

Фейт сграбчи фитила точно над пламъчето и го дръпна встрани от бурето. Въжето се отдели с лекота и тя го метна през пътя, където то цопна в една локва и засъска. Девойката разрита камъните, за да се пресегне и да сграбчи бурето. Беше тежко, но тя го вдигна на рамо и след това го метна през вълнолома.

— Фейт! — изпищя Мъртъл.

По склона към девойката търчаха стъпки. Тя се обърна да се втурне към двуколката, но осъзна, че е закъсняла. Знаеше го още докато спринтираше към бурето.

Някой я сграбчи за яката и след това я стисна през кръста с ръка, която й смаза вътрешностите и я вдигна във въздуха.

Мъртъл пищеше и крещеше името на дъщеря си, а останалите мъже претичаха покрай Фейт на път към двуколката. Чуха се крясъци и тропот от поредната доза падащи камъни, после цвилене на уплашен кон. Двуколката потегли — направо се изстреля в полет, люлееше се бясно, но набираше скорост и изчезна зад завоя на пътя.

— Върнете се! — провикна се познат глас. Спринтиращите навита забавиха ход, обърнаха се и полека се върнаха. — Хванахме онази, която ни трябваше — заяви Бен Крок и постави отново Фейт на крака.