Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (29)

29
Мъртъл

Гневът от оскверняването на книгите на баща й надделя над страха на Фейт. Тя се изправи, натисна дръжката и отвори рязко вратата.

— Вуйчо Майлс! Какво правиш?

Той се стресна. Светлината от самотната свещ се лееше по лицето му.

— Точна инвентаризация… собствеността на баща ти… отдавна належаща. Всички кражби…

Фейт огледа помещението. Възглавниците бяха нацепени, а пълнежът им — изваден. Всички чекмеджета — изхвърлени на пода. Бяха изкъртени дори няколко дъски.

— Майка знае ли, че правиш това?

— Фейт! — Вуйчо Майлс снижи глас до шепот. — Двамата с теб се договорихме — майка ти е притеснена, най-добре да не я тревожим с такива неща!

Фейт се взираше в кожата и книжата, разпилени в краката на вуйчо й — безценните, ранени книги на баща й.

— Майко! — извика тя.

Втренчи се злостно във вуйчо Майлс, докато над главите им пукаха дъски. По стълбите затупкаха стъпки и след това влезе Мъртъл, обкръжена от шумолящ креп.

— Боже мили, какъв беше този писък! Да не е пострадал Хауърд? — Тя застана до Фейт на вратата и се ококори. — Майлс! — взираше се шокирана в брат си.

— Трябваше да взема проблема в свои ръце — оправда се той изчервен.

— Проблем ли? — Мъртъл пристъпи в стаята. — Това не е твой проблем, че да го взимаш, Майлс! Нямаш право! Тези вещи принадлежат на съпруга ми! На семейството ми! На мен!

— Дойде време положението да се промени — отвърна вуйчо Майлс. Отстъпи една крачка — но само една. — Мъртъл, говорих с Лембант на разкопките. Той ми сподели, че делото е насрочено за утре следобед. Нямаме повече време.

Раменете на Мъртъл провиснаха съвсем леко и тя отново заизглежда по-възрастна и уморена от обикновено.

— Вярно ли е? — Фейт се извърна към майка си. — Това ли пишеше в писмото на доктор Джеклърс?

Мъртъл се поколеба, сетне кимна.

— И смяташ ли, че добрият доктор е тъй омаян, че ще подкрепи версията ти? — Вуйчо Майлс се изсмя тихо и тъжно, докато гледаше сестра си. — Според мен, ако имаше достатъчно време, може би щеше да го склониш, но времето изтече.

— Не бъди така сигурен — съпротивата на Мъртъл бе лишена от почва. — Той е силно привързан към мен.

— Несъмнено, но искаш твърде много от него! Искаш той да наруши клетвата си — или почти същото. И не забравяй, че Лембант — като съдия — решава дали следователят ще получи заплащане и вероятно няма да му плати, ако решението му е съмнително. Не, скъпа моя, мисля, че умен и хладнокръвен бизнесмен като доктор Джеклърс ще избере двете гвинеи в ръката пред красивата, но непредсказуема вдовица в гората.

— Ако се наложи да свидетелствам и аз… — Мъртъл изправи гръб.

— Ако свидетелстваш, ще си спечелиш клюки и нищо повече — вуйчо Майлс вече не се държеше като престъпник, хванат насред обир. — Всички и бездруго говорят как продължаваш да приемаш посетители след смъртта на съпруга си. Да не смяташ, че заседателите ще те погледнат мило, ако отидеш да даваш показания храбро като моряк? Ами другите свидетели по случая? Знам, че Прайт няма да излъже заради теб — бях там, когато го потвърди.

— Майко, нека свидетелствам! — примоли се Фейт. Доктор Джеклърс не я беше изслушал, когато му спомена за убийството, но може би заседателите биха склонили? Твърде добра възможност за похабяване.

— Не! — отряза Мъртъл. Изглеждаше ядосана и ужасена. — Ти дори не си получила първо причастие — имаш чиста, нова душа, Фейт, не я почерняй!

— Тогава нека кажа истината! — възкликна девойката под напора на разочарованието. — Никой не вярва във версията ни, понеже е лъжа! Трябваше да кажем истината от самото начало!

— Фейт, върви си в стаята — нареди Мъртъл с почервеняло лице.

— Не — отвърна Фейт.

Двамата възрастни я зяпнаха. За първи път и тя се запита дали в разговора не участват трима възрастни.

— Не можехме да кажем истината, не можем и сега! — възмути се Мъртъл. Беше се задъхала и се бореше за въздух с корсета си. Ококорените й очи грееха страховито. — Истината е, че баща ти ни изостави — напусна ни, без да помисли как ще ни засегне това и как ще оцеляваме подир него. Стори онова, което е правил винаги. Следваше собствения си студен курс и остави всички други да страдат!

Фейт стисна юмруци, а очите я засмъдяха и си пожела майка й да е мъртва, мъртва, мъртва.

— И ти ще страдаш — намеси се вуйчо Майлс, преди Фейт да успее да отговори, — освен ако не ме послушаш, Мъртъл, от сега нататък всичко ще е наопаки. Ти се нуждаеш от мен. Ако ще се грижа за всички ви, трябва да ми позволиш да поръчвам музиката. Искам само да…

— Всичко искаш — отсече Мъртъл горчиво. — Искаш всичко, което имаме…

— Намерих начин да ни спечеля доста пари — продължи вуйчо Майлс, без да изслуша сестра си. — Уважавана личност тук на острова ще плати щедро за книжата и живите образци, които съпругът ти е донесъл. Ако ще изхранвам семейството ти, ще се нуждая от средства!

— Кой? — поиска да научи Фейт. — Коя е тази уважавана личност?

Вуйчо й незабавно се намръщи недоволно, хитро и пресметливо.

Нямаше смисъл, осъзна момичето. Самоличността на купувача беше един от козовете на Майлс. Не желаеше Мъртъл да хукне и да продаде самата тя вещите.

— Всъщност нямаш избор — подкани вуйчо Майлс настоятелно и Фейт видя майка си леко да поддава.

— Майко, имаме избор! — възрази момичето. Някак трябваше да убеди вуйчо Майлс да спре да разбива къщата. — Имаме скътани пари у дома и в банката — помня, че татко казваше така! Има пари, заделени за училището и университета на Хауърд и зестра за мен! Никога няма да се омъжа, така че можем да живеем от зестрата!

Мъртъл я зяпна, ококорила сините си очи. По бузата й се плъзна самотна сълза и тя инстинктивно я избърса с ръка и подсуши долния си клепач. Сведе поглед и раменете й провиснаха — предаваше се.

— Фейт — каза тя, — иди донеси книжата на баща си.

— В теб ли са били през цялото време? — втренчи се обвинително в нея вуйчо Майлс.

— Остави детето на мира — уморено каза Мъртъл. — Казах й да ги скрие и да ги пази в тайна. Печелиш, Майлс. Това не ти ли стига?

— Не — каза Фейт. Това не беше бунтовно заявление както отказа й да напусне стаята. Беше тихо и студено твърдение, което се търколи в коша на мълчанието като чакълче.

— Фейт… — в гласа на Мъртъл отекна предупредителна нотка.

— Не! — Фейт отстъпи няколко крачки назад и поклати глава. За миг си бе помислила дали да не се съгласи, да изтича долу и да се върне с всички книжа на баща си, като изключим скиците на виденията и дневника. Но вуйчо й вероятно щеше да я последва. Освен това тя бе успяла само да прегледа набързо другите документи и не можеше да е сигурна, че не съдържат някоя жизненоважна тайна на Дървото.

— Фейт, прави както казва майка ти! — пристъпи напред вуйчо Майлс с обло лице, което вече не беше нито мило, нито утешително.

— Майко, той трябва да ни каже кой му е предложил пари! — настоя Фейт. — Вуйчо Майлс ни излъга — доведе ни тук, защото искаше да се присъедини към разкопките на Вейн! Казали са му, че това е възможно само ако убеди татко да дойде. Било е подкуп…

Фейт не успя да продължи, понеже вуйчо Майлс я стисна за рамото. Болеше и тя се стресна от осъзнаването, че целта е именно да я заболи.

— Млъкни! — вуйчо й Майлс се държеше по-строго, отколкото го беше виждала някога. — Къде са документите? — Той разтърси силно Фейт и я дръпна за врата като пиле. Тя се опита да откопчи пръстите му, но той стегна хватката и я извлече от стаята. — Покажи ми ги.

— Майлс, спри! — извика Мъртъл някъде зад тях.

Фейт не беше силна и досега не се беше случвало да я насилват физически. Но вече знаеше, че заплахата е съществувала винаги, криела се е във всяка усмивка, всеки поклон, всяка отстъпка, направена заради пола й. Воалът беше паднал и ето ви я истината в цялата й грозота. Обувките й се пързаляха по пода. В подножието на стълбите се препъна в полата си и падна болезнено на стъпалата.

Без колебание вуйчо Майлс я дръпна да се изправи, а Фейт се обърна и го удари с всичката сила, която успя да събере. Изражението му се промени — гневът образуваше по лицето му меки, грозни буци като в купа с каша. Момичето осъзна, че той ще я удари в отговор. Щеше да й счупи лицето като белтъчена целувка.

— Пусни дъщеря ми!

Чу се удар и вуйчо Майлс изкрещя, залепи свободната си ръка за врата си и погледна през рамо. Зад него Фейт видя Мъртъл, вдигнала високо ръжена и готова за втори удар.

— Сестро, да не си се побъркала?

— Веднага я пусни, Майлс, или, Бог ми е свидетел, ще те пребия и ще накарам слугите да те изхвърлят! — Мъртъл повишаваше глас с всяка дума и краят на изречението отекна в цялата къща.

Вуйчо Майлс нервно се огледа, сякаш очакваше Прайт да изхвърчи от някоя от стаите и да го събори. Преглътна. Последва продължителна пауза.

— Това ли е решението ти? — попита той.

Мъртъл не продума, но не отстъпи и продължи да държи ръжена пред себе си като шпага на фехтовчик.

— Тогава си измивам ръцете от прелестната каша на семейството ти! — заяви кисело вуйчо Майлс и пусна Фейт. Отстъпи към стълбите, но ръженът в ръката на Мъртъл се залюля, така че той смени курса, юрна се по коридора и грабна палтото и шапката си от закачалката. Отвори и изчезна в нощта, като остави вратата да зее подире му.

Мъртъл отпусна безсилно ръжена към пода. Отиде до входната врата, затвори я и полека се упъти обратно към гостната. Фейт я последва, все още слисана и разтреперана.

Майка й пусна ръжена сред останалите железни прибори за камината. Спря с гръб към Фейт и скри лицето си в ръце. Раменете й се разтресоха. Девойката намери кърпичка и пристъпи напред, като положи колебливо длан на лакътя на майка си.

— Майко…

Мъртъл трепна при докосването й, обърна се и удари шамар на Фейт. Не беше силен, но я заболя.

— Защо не пожела да му дадеш книжата? — извика с пресекващ глас. — Имаме нужда от него! Сега… Сега не знам какво бих могла да сторя.

— Той предаде татко! — болката и шокът на Фейт отстъпиха отново пред гнева й. — И не се нуждаем от него. Имаме…

— Нищо нямаме, Фейт! — извика Мъртъл. — Нищо! Нищо! Живеехме в енорийския дом, предназначен за свещеника! След смъртта на баща ти в него ще се засели следващият на този пост. Нямаме къща, няма да имаме и доходи… — Мъртъл си пое въздух и изпусна накъсан дъх. С измъчена гримаса добави: — Ти каза, че можем да живеем от зестрата ти. Няма да има зестра, Фейт, нито пари за образованието на Хауърд, нито дори пари за храна. Ако баща ти беше умрял по естествен път, щяхме да получим спестяванията му… но самоубийството е престъпление. Веднага щом делото намери за виновен баща ти в самоубийство, то всичко, което притежава, ще бъде конфискувано от Короната.

Фейт я зяпна с отворена уста. Най-сетне започваше да разбира защо майка й толкова настояваше да излъже за мястото, където е намерено тялото, и загадъчните забележки на вуйчо й за поемане на контрол над вещите на баща й, та да не бъдат изгубени.

— Но… защо да наказват нас? Това е жестоко и безсмислено!

— Светът е жесток и безсмислен — отвърна горчиво Мъртъл. — Всяко самоубийство бива осъждано, като изключим тези на лудите. Мисля, че е вече твърде късно да променя версията си и да твърдя, че баща ти е бил луд. Освен това ще навредя на бъдещето ви, ако хората си мислят, че във вените ви тече кръв на умопобъркан.

— Никога не си ми споменавала за това — Фейт се пипна за насинената буза. Истината бе останала скрита от нея и я бяха шамаросали, задето не я знае.

— Имаше предостатъчно тежест да носиш и без да се налага да ти казвам какво ни е причинил безценният ти баща.

— Как смееш да говориш така за него? — Фейт усети искрите на гнева в гърдите си. — Никога не ни е изоставял! Беше повален! Беше убит!

— Какви ги говориш? — попита Мъртъл равно и уморено.

— Опитах се да ти кажа, но ти не искаше и да чуеш! Бил е убит в оврага. Ударили са го изотзад. Закарали са го с ръчна количка до скалите и са го прекатурили през ръба.

— Какво? Кой? — Мъртъл се намръщи, все още с недоверие.

— Какво ти пука? — извика Фейт. Беше стигнала твърде далеч и от тук насетне можеше само да продължава напред. — Татко е мъртъв, а ти се интересуваш само от рокли и бижута, и флиртуване! Дори не изчака да го погребат! Видях те! Видях те с доктор Джеклърс, когато татко лежеше мъртъв на килима!

— Как смееш! — гласът на Мъртъл вече не звучеше момичешки. Беше силен и твърд, също като на гневна котка. — Да не мислиш, че го правя от суетност? Борех се за оцеляването на семейството си и красотата е единственото оръжие, с което разполагам! Имах нужда доктор Джеклърс да обяви смъртта на баща ти за нещастен случай! Имах нужда мистър Клей да подправи снимката, та да я използваме да разсеем слуховете у дома в Англия. Тъй че изиграх богатата, хубава вдовица, която разчита на джентълмените и може да прояви достатъчно благодарност да се омъжи за тях някой ден. Това е бойно поле, Фейт! Жените излизат на бойното поле също като мъжете. Не са ни дадени оръжия и не бива да ни виждат в бой. Но трябва да се сражаваме или ще загинем!

Фейт беше почервеняла. За първи път чуваше гласа на майка си ясно, лишен от лукава хитрост. Беше твърд, суров и силен.

— Отвращаваш ме — заяви Фейт. Гласът й потрепери. Искаше думите й да са верни, а не бяха.

За момент Мъртъл й се стори наранена като малко дете, после гневът й се върна.

— А аз не мога да те позная! — майката на Фейт се взря в нея, пламнала цялата. — Откъде идва всичкият този гняв? Толкова се старах да работя върху теб, Фейт, но от теб нищо свястно не излезе! Все едно говорех на сомнамбул…

— Винаги съм била будна! — прекъсна я Фейт. — И винаги съм се гневяла!

— Ти ме изключи от живота си! — устните на Мъртъл трепереха, и то не само от гняв. — Ти си досущ като баща си…

— Да! — извика Фейт. — Да! Като него съм и не приличам изобщо на теб! Цялата на него съм се метнала и не съм взела нищо от теб!

С тези думи тя се извърна и избяга от стаята, като й се искаше да остави зад гърба си и спомена за майчините слова.