Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (2)

2
Вейн

Измамник и мошеник

Думите бръмчаха в главата на Фейт, която продължи разходката си по мократа палуба и разсеяно се взираше в островите, покрай които минаваше корабчето. Как би могъл някой да заподозре нейния баща в измама? Крайната му и страховита честност беше чумата и гордостта на семейството. Човек винаги знаеше каква позиция заема спрямо него, пък дори и да се намира във вихрушката на неодобрението му. Пък и въобще какво имаше предвид вуйчо Майлс с това „измамник“?

По времето, когато девойката се прибра под навеса на кърмата, вуйчо Майлс и баща й се бяха върнали на местата си. Фейт седна отново на сандъка със змията, неспособна да погледне другите в очите.

Вуйчо Майлс се взираше през пенснето си в лекьосан от дъжда алманах и току вдигаше поглед към околните острови — държеше се точно така, сякаш семейството наистина е тръгнало на почивка.

— Ето! — посочи той. — Това е Вейн.

Приближаващият се остров в началото й се стори твърде малък, но Фейт скоро осъзна, че захождат към него откъм тясната част — все едно е кораб с източен нос. Едва когато пощенският ферибот зави покрай острова и заплава по протежение на дългата му страна, девойката видя колко по-голям е от останалите скалички. Грамадни черни вълни се разбиваха в тъмнокафяви канари и вдигаха цели ветрила пяна.

Тук не живее никой, беше първата й мисъл. Човек не би дошъл тук по свой собствен избор. Сигурно тук се свират само изгнаници. Престъпници като каторжниците в Австралия. И бегълци като нас.

Ние сме изгнаници. Може би ще се наложи да останем тук завинаги.

Подминаха осеяни с пещери носове и дълбоки заливи със сгушени по протежението на брега самотни постройки. После фериботът намали скорост и тромаво се завъртя сред плисък на вода, за да навлезе в дълбок залив с пристанище, обкръжено от висок вълнолом, а отвъд него — с възходящи пръстени от къщи със слепи прозорци и настлани с плочи, хлъзгави от дъжда покриви. Покрай кея се люлееха и подскачаха дузини малки риболовни лодки, а преплетените им хаотично въжета се белееха призрачно в мъглата. Чайките крещяха оглушително, с пълно гърло и с еднакъв, писклив тембър. Пътниците на борда на кораба се раздвижиха — в един глас изпуснаха затаения си дъх и взеха да си стягат багажа.

Дъждът отново заплющя точно когато фериботът застана на кея. Надигна се гълчава, моряците хвърлиха въжетата и занаместваха траповете, а вуйчо Майлс пусна монети в няколко шепи и така багажът на Съндърли се озова на брега.

— Преподобният Еразмус Съндърли и семейство?

На кея стоеше мокър до кости, слабичък мъж. От широката периферия на шапката му се лееше вода. Беше гладко избръснат, с открито лице, макар и видимо притеснен, а в момента — и леко посинял от студа.

— Мистър Антъни Лембант праща комплиментите си — той се поклони официално и подаде доста овлажняло писмо. При това движение Фейт забеляза плътно пристегнатата към гърлото му бяла якичка и осъзна, че е свещеник като баща й.

Преподобният Съндърли прочете писмото, сетне кимна одобрително и протегна ръка:

— Мистър… Тибериъс Клей?

— Самият аз, сър — Клей уважително се ръкува с него. — Аз съм кюрето на Вейн.

Фейт знаеше, че „кюре“ е нещо като нископоставен свещеник, нает да помага на пастор или викарий с твърде много енории или прекалено много работа.

— Мистър Лембант ме помоли да се извиня от негово име. Желаеше да ви посрещне лично, но внезапният дъжд… — Клей сбърчи чело срещу оловносивите облаци. — Новата шахта е под заплаха от напълване с вода, така че той се мъчи да покрие всичко навреме. Ако обичате, сър, ще позволите ли да доведа няколко души да помагат за багажа? Мистър Лембант изпрати каретата си да заведе вас и семейството ви заедно с багажа до Бул Коув.

Преподобният не се усмихна, но съгласието му не беше лишено от топлота. Официалното държание на кюрето очевидно бе спечелило одобрението му.

Семейството привличаше погледи, Фейт беше сигурна. Дали мистериозният скандал беше стигнал вече до Вейн? Надали — навярно ги зяпаха просто защото са непознати, помъкнали абсурдни количества багаж. Тя дочуваше приглушения шепот наоколо, но не успяваше да отдели думите. Репликите й се струваха същинска супа от звуци без членоразделен смисъл.

С известни затруднения помощниците успяха да подредят семейния багаж в крива и притеснително висока кула на покрива на голямата, но доста износена карета и го вързаха здраво. Остана място само колкото кюрето да се намъкне вътре заедно със семейство Съндърли. Каретата потегли и зъбите на Фейт завибрираха от подскоците й по паважа.

— Вие естествоизпитател ли сте, мистър Клей? — поинтересува се Мъртъл, умело пренебрегвайки тропота на колелата.

— В компания като тази мога да се обявя само за любител — Клей се поклони леко на преподобния и поръси капки вода. — Но все пак преподавателите ми в Кеймбридж успяха да набият в дебелия ми череп по малко геология и естествена история.

Фейт не се изненада да чуе подобно изказване. Много от приятелите на баща й бяха църковници, стигнали по същия път и до естествените науки. Синовете на благородници, на които предстоеше кариера в Църквата, биваха изпращани в добри университети, където получаваха достойно, джентълменско образование — класика, гръцки и латински език, една-две щипки от различните науки. Понякога и толкова малко стигаше да лапнат кукичката.

— Главният ми принос за разкопките е в ролята на фотограф — това ми е хоби… — Кюрето се ободри при споменаването на любимото си занимание. — Понеже художникът на мистър Лембант имаше нещастието да си счупи китката още първия ден, ние със сина ми освидетелстваме всички открития с фотоапарат.

Каретата се насочи към изхода от малкото „градче“, което в очите на Фейт изглеждаше по-скоро като селце, и взе да катери неравен, криволичещ път. При всеки подскок по неравностите Мъртъл се хващаше притеснено за рамката на прозорчето и стряскаше всички останали.

— Онази постройка на носа е телеграфната кула — обясни Клей. Фейт едва-едва различи масивен, овехтял кафяв цилиндър. Не след дълго преминаха покрай малка църква с остър шпил. — Там отзад е домът на енорийския свещеник. Надявам се, ще ми окажете честта да наминете за чай, докато сте на Вейн.

Каретата очевидно се затрудняваше със стръмния склон — скърцаше и дрънчеше толкова силно, че Фейт очакваше да й падне някое колело. Най-сетне, с последен тласък, спря там, където пътят се разклоняваше под остър ъгъл.

— Извинете — Клей отвори вратата и излезе навън. Над купето начена оживен разговор на смес от английски и френски, който неопитното ухо на Фейт не успя да преведе.

Клей отново се спусна на вратата с изопнато от притеснение и загриженост лице.

— Искрените ми извинения. Изглежда, имаме дилема. Къщата, която сте наели, е в Бул Коув, докъдето може да се стигне или по долния път, който следва крайбрежието, или по горната пътека, която минава над хребета и се спуска от другата страна. Току-що научих, че брегът е наводнен. Има вълнолом, но когато приливът е висок, и вълнението е силно… — Той сбръчка чело и хвърли извинителен поглед към надвисналото ниско небе.

— Предполагам, че по горния път ни очаква по-дълго и по-изтощително пътуване? — попита остро Мъртъл, без да откъсва поглед от намусения Хауърд.

Клей се намръщи измъчено.

— Ами… пътят е много стръмен. Всъщност кочияшът ми съобщи, че конете няма да се справят с него с тази карета с, хм, настоящото й натоварване.

— Да не искате да кажете, че трябва да слезем и да ходим пеша? — втрещи се Мъртъл и вирна малката си, красива брадичка.

— Майко — прошепна Фейт, доловила патовото положение, — аз си нося чадъра и нямам против да повървя малко.

— Не! — отряза Мъртъл достатъчно високо, та дъщеря й да се изчерви цялата. — Ако ще ставам господарка на ново домакинство, първата ми поява там в никой случай няма да бъде под формата на удавена мишка. Нито пък твоята!

Стомахът на Фейт се сви под напора на надигналата се вълна разочарование и гняв. Искаше да изкрещи: „Какво значение има? Вестниците и бездруго ни валят в калта — да не смяташ, че хората ще ни презират още повече, ако сме мокри?“.

Кюрето съвсем се притесни.

— Тогава, боя се, каретата ще трябва да направи два прехода. Наблизо има стара колиба — наблюдателница за следене на пасажите сардини. Можем ли да оставим там багажа ви, докато кочияшът се върне за него? С радост ще остана да бдя над вещите ви.

Лицето на Мъртъл се озари от благодарност, но преподобният я прекъсна безцеремонно:

— Неприемливо е. Моля да ме извините, но някои от тези сандъци съдържат незаменими представители на флората и фауната, които непременно трябва да се погрижа да настаня в къщата колкото се може по-бързо, иначе ще загинат.

— Е, аз с голямо удоволствие ще изчакам в тази колиба и ще спестя на коня моята тежест — заяви вуйчо Майлс.

Те двамата с Клей слязоха и разтовариха един по един личните денкове и куфари на семейството, докато на покрива не останаха само сандъците и кутиите с образците. Дори и така кочияшът се втренчи в грохналата карета, гримасничеше и жестикулираше да покаже, че въпреки това е клекнала прекалено ниско.

Бащата на Фейт не направи опит да слезе и да се присъедини към другите мъже.

— Еразмус… — поде вуйчо Майлс.

— Трябва да остана с образците си — сопна му се преподобният.

— Дали не бихме могли да оставим поне един от сандъците ви? — поинтересува се Клей. — Ето например този с надписа „Разнообразни дреболии“, който е доста по-тежък от другите.

— Не, мистър Клей — отвърна незабавно и леденостудено бащата на Фейт. — Този сандък е от особена важност.

Преподобният обърна към семейството си безразличен и дистанциран поглед. Прецени Мъртъл и Хауърд, след това се спря на Фейт. Тя се изчерви, наясно, че я оценяват по тежест и важност. Стомахът й стремително се спусна в петите, сякаш я бяха поставили на огромна везна.

Призля й. Не беше в състояние да изчака унижението от решението на баща си.

Не погледна родителите си, докато се изправяше тромаво. Този път Мъртъл не продума и не я спря. Също като Фейт и тя бе проумяла безмълвното решение на преподобния и се бе подчинила покорно като кукла на конци.

— Мис Съндърли? — Клей очевидно остана изненадан да види Фейт да слиза от каретата. Ботушките й цопнаха в локвата отдолу.

— Имам чадър — обясни тя припряно — и се надявах да подишам малко въздух!

Леката лъжа й остави поне капка достойнство.

Кочияшът огледа отново нивото на возилото си и този път кимна. Докато каретата се отдалечаваше с трополене, Фейт избягваше да поглежда спътниците си, а въпреки студения вятър бузите й горяха от унижение. Наясно беше, че струва по-малко от Хауърд, скъпия син. Сега вече знаеше, че я ценят по-малко и от „Разнообразни дреболии“.

Колибата се намираше на склона на възвишението и гледаше към морето. Беше изградена от тъмни, лъскави местни камъни и имаше наклонен, покрит с плочи покрив и малки, неостъклени прозорци. Локвите на пода вътре бяха с цвят на пръст. Над главите на новодошлите барабаненето отслабваше.

Вуйчо Майлс и Клей примъкнаха един по един семейните сандъци и куфари, а Фейт, вцепенена и безполезна, си изтърси мокрото боне. Сърцето й се разтуптя едва когато касата на баща й тупна тежко в краката й. Ключът беше оставен в ключалката.

Вътре се съхраняваха личните книжа на преподобния. Там бяха неговите дневници, научните бележки и кореспонденцията му. Може би вътре щеше да намери и някакви намеци за загадъчния скандал, който ги беше довел тук?

Фейт си прочисти гърлото.

— Вуйчо… мистър Клей… моята… шапка и дрехи са много мокри. Дали може да ми отделите пет минутки да… — тя замлъкна с ръка, вдигната към просмуканата си с вода яка.

— О… разбира се! — Клей видимо се смути, както често се случва с джентълмените, когато разговорът засегне теми, свързани с дамското облекло.

— Изглежда, дъждът отново отслабва — заяви вуйчо Майлс. — Мистър Клей, дали да не отидем да се качим горе на скалите и там да ми разкажете повече за разкопките?

Двамата господа излязоха навън и след малко гласовете им заглъхнаха.

Фейт бързо коленичи до касата. Кожената тапицерия се пързаляше под пръстите й и тя се зачуди дали да не смъкне мокрите си, прилепнали детски ръкавици, но беше наясно, че това ще отнеме твърде дълго време. Катарамите на касата бяха стегнати, но поддадоха под припряното й дърпане. Ключът се завъртя. Капакът се отвори и тя видя кремави листове, изписани с различни почерци. Вече не й беше студено. Лицето й гореше и усещаше гъдел в пръстите.

Започна да отваря писмата — измъкваше ги от пликовете за ъглите, така че да не ги оцапа или смачка. Известия от научни списания. Писма от издателя на памфлетите на баща й. Покани от музеи.

Преравянето на касата беше бавна, трудоемка задача и девойката изгуби представа за времето. Най-сетне се натъкна на писмо, чийто стил на писане привлече вниманието й.

… подлагат на съмнение автентичността не на един, а на всички фосили, които сте представили пред научната общественост и на които се основава репутацията ви. Те твърдят, че в най-добрия случай образците са преднамерено преправени, а в най-лошия са пълни фалшификати. Находката от Ню Фалтън е, както се твърди, умело съчетание от два отделни фосила и на ставите на крилата дори се виждат следи от лепило…

На вратата се почука и момичето подскочи.

— Фейт! — Гласът принадлежеше на вуйчо й. — Каретата се върна!

— Момент! — викна тя в отговор и припряно сгъна писмото.

В този момент осъзна, че на мократа й бяла ръкавица има голямо синьо петно. С ужас откри, че е размазала писмото и е оставила отпечатък с форма на палец.