Франсис Хардинг
Дървото на лъжите (16)

16
Гневен дух

Горе-долу в осем икономката донесе в стаята на Фейт подноса с вечерята. Тя й благодари, обяви, че ще си легне рано, и отказа грейката. Мисис Велът се оттегли и девойката бе оставена на спокойствие за цяла нощ.

Тя изгълта набързо храната, после тихо надяна отново увредените си от дъжда траурни одежди. Всички вече ги бяха видели кални и мокри, така че вероятно нямаше да предизвикат коментари, ако нощес станат още по-кални и мокри. Запали фенер, който да вземе със себе си, но намали пламъка и го покри с кърпа точно както баща й направи предишната вечер.

Измъкна се през тайната си врата в градината на покрива, която още се отреждаше и лъщеше след скорошния дъжд. Небето над главата на момичето все още беше мрачно сиво. Докато се измъкваше през портичката и надолу по стъпалата, Фейт чуваше усърдното тракане на посуда и гласове в кухнята. Заобиколи отдалеч през градината и се промъкна зад пристройките, така че да бъде по-трудно забележима. Фейт забърза по пътеката към брега с надеждата, че правилно е запомнила графика на приливите. Когато стигна до плажа, с облекчение откри, че отливът е в разгара си и морето е спокойно точно както се беше надявала. Ако беше права, водата щеше да отстъпва още около час, а после да започне да приижда. Очакваше вълнението да е по-слабо, а теченията щяха да са на нейна страна.

Чувстваше се твърде видима и огледа върховете на канарите, но не зърна потайни наблюдатели. Полусухите шушулки на косата й я биеха през лицето.

Трудно беше да извлече самичка лодката, но най-сетне успя да я пребори във водата. Покатери се в нея и използва едно от веслата да се оттласне от брега.

Никога досега не беше гребала и скоро откри, че това занимание е по-трудно, отколкото баща й го правеше да изглежда. В началото се опита да гребе с лице напред, за да вижда накъде отива, като тласкаше греблата през водата, вместо да ги върти, но те пляскаха вяло и все изпадаха от гнездата си. Справи се доста по-добре, когато започна да гребе гърбом, както беше постъпил баща й. Много скоро остана без дъх и мускулите на ръцете и раменете я заболяха. Много се зарадва, че беше разхлабила тренировъчния си корсет, преди да излезе.

Всеки път, когато се обърнеше на мястото си, за да погледне напред, имаше чувството, че се насочва или към открито море, или след миг ще се натъкне на скрита скала. За щастие, подмолите по-лесно се забелязваха в здрача, отколкото нощно време.

Ето че на сивкавата светлина се появи и морската пещера, същинска тъмна готическа арка. Отворената й паст поглъщаше всяка вълна и плюеше обратно пяна.

Фейт наблегна здравата на веслата и докара лодката плътно до отвора. И този път вълна я понесе в пастта на пещерата, но не така свирепо като преди, а лодката стигна брега много по-близо до входа.

Момичето се покатери по хлъзгавите камъни, оглушало от тътена на прибоя, и завърза лодката на същата колона като преди. Взе фенера, сбра полите си и се покатери на каменната платформа над лодката, а после се пропъхна през неравна, триъгълна дупка и стъпи в просторната пещера отвъд. Тук светлината беше съвсем слаба, едва се процеждаше през входа зад гърба й. Спомнила си предупреждението на баща си за силната реакция на растението към светлината, Фейт държеше фенера си почти напълно покрит, като позволи само тънък лъч да озари света около нея.

Пещерата беше с неравен свод, цепнатини и процепи чертаеха по тавана й причудлива карта. Тук-там се забелязваха тъмни отвори и входове, водещи към други подземни кухини.

На отвъдната страна на пещерата, на щръкнал продълговат каменен корниз се намираше завит с плат предмет — глинената саксия едва се забелязваше отдолу.

Имаше нещо особено в екота в сводестата пещера. Ревът на недалечното море беше приглушен и изкривен, тъй че наоколо сякаш звучаха въздишки. Фейт непрестанно се озърташе през рамо с чувството, че някой току-що е изпуснал продължително дъха си право зад гърба й. Хладният мирис бе гъст и горчеше, и от него очите й пареха.

Фейт полека си проправи път нагоре по каменния склон. Спря до неравния корниз, пресегна се нагоре и полека смъкна покривалото. Усети съпротива, опън като при закачане на тръни, а после промазаната кожа се отдели и разкри черен, невидим гъсталак, който се изсипваше през ръбовете на саксията — напластяване на сенки върху мрак.

Шумовете в пещерата се усилиха още повече, сякаш дишането се приближи. Фейт колебливо вдигна фенера и позволи на един лъч да озари растението.

Светлината заблестя по тънки, синкаво-черни листа, дълги тръни, матови златни перли смола, блестящи по черни възлести стъбла… и после девойката стана свидетел как осветените листа трепкат, спаружват се и се свиват, съскайки с гневното недоволство на обезпокоен звяр.

Тя припряно отклони отново лъча на фенера, така че растението се стопи до мастилена, неясна могила. Дори когато съскането стихна, не посмя да го освети отново. Вместо това се пресегна и нежно прокара пръсти през листата, за да ги опознае чрез допир.

За нейно облекчение светлината май не беше нанесла особени щети. Листата се оказаха студени и леко лепкави и оставяха по пръстите й лепкава като мед влага. Фейт не откри плод.

Въображаеми мравки се разхождаха под строй по гърба й. Нямаше начин да сбърка формата на листата, които се раздвояваха и стесняваха до две остри връхчета. Беше видяла съвсем същите щателно нарисувани в дневника на баща си. Стоеше пред Лъжовното дърво — най-голямата тайна на Еразмус Съндърли, негово съкровище и участ Дървото на лъжите. Сега беше нейно и пътешествието, което баща й не беше завършил, се разгръщаше пред дъщеря му.

Фейт сведе глава така, че почти да допре листата с устни. Ароматът се беше превърнал в снежен студ за очите й и болка в слепоочията й.

— Татко вече не може да те посещава — прошепна тя. — Мъртъв е и лежи в църковната крипта. Искам да открия кой го уби. Ще ми помогнеш ли?

Не последва отговор. Разбира се, че нямаше да има.

— Искаш ли лъжа? — попита Фейт, която имаше чувството, че предлага бисквитка на опасно животно. Почти очакваше растението пак да настръхне като гладен вълк.

Избери лъжа, на която другите ще искат да повярват, беше писал баща й.

Тя си спомни разговора край гроба и предложението на Том баща й да бъде намушкан с кол, „за да приковат духа му в гроба“. Сети се за суеверния ужас на Хауърд, спрените часовници и покритите огледала.

— Приготвила съм ти лъжа… — Фейт затвори очи и прошепна: — Призракът на баща ми скита по света и търси отмъщение от онези, които са му сторили зло.

Нещо много нежно погали лицето й и девойката се дръпна и отвори очи. Сред лъскавите листа на растението не се забелязваше и следа от движение.

Докато полека се оттегляше през централната пещера обаче, на замаяните й уши им се причуваше, че ехото е добило нов тон. Струваше й се, че долавя как във въздуха се вихрят и разгръщат смътни повторения от собствените й думи.

Кол през сърцето на кръстопътя, та мъртвият да не може да намери пътя към дома…

Когато се промъкна отново в тъмната къща със съдраната си черна рокля, Фейт се чувстваше малко като завръщаща се изгубена душа. Поспря да се ослуша, но долови само пълна тишина. Всички си бяха легнали. Къщата беше на нейно разположение.

Е, какво да стори най-напред? Откъде да започне?

Девойката присви очи и се усмихна в тъмното, осенена от вдъхновение. Промъкна се в кухнята, където беше сигурна, че е виждала… да!

Внимателно насочен лъч от фенера й показа дъската със звънчета на стената, малко над човешки бой. Бяха общо седем, всяко провесено в долния край на спираловидна къдрица от метал, на свой ред свързана с някоя от седемте жици, които минаваха хоризонтално по стената. Всяко звънче имаше различен етикет — „Основна спалня“, „Втора спалня“, „Трета спалня“, „Салон за гости“, „Библиотека“, „Детска стая“, „Трапезария“. Дърпането на шнур във всяка от стаите опъваше скрита жица, която минаваше невидима по етажите и стените и разклащаше съответното звънче в кухнята.

Присвила очи на слабата светлина, Фейт се захвана да размени жиците за „Основна спалня“ и „Трета спалня“.

Промъкна се в библиотеката и откри табакерата на баща си на бюрото. Взе си щипка и я пъхна в пламъка на свещта, където тя зацвърча и почерня, бълвайки ароматизирана, синкава струйка дим. След това с ножа за писма девойката проби дупка в покриващия огледалото креп, така че през плата да се вижда сребърна цепнатина като полуотворено око.

И последна отбивка. Фейт се промъкна на горния етаж, заслуша се отново за признаци на движение в спалните, после се вмъкна в стаята на баща си, като внимателно затвори вратата, преди да открие фенера.

Стаята още беше пълна с вази с вехнещи цветя. На леглото, където бяха почивали останките на преподобния, имаше дълга вдлъбнатина, но вещите му бяха прибрани по сандъци и кутии. Семейната библия лежеше затворена на масичката до възглавницата.

Хиляди гневни идеи кипяха в мислите на Фейт, но тя се въздържа да ги изпълни. Твърде много прояви наведнъж биха могли да я издадат. Разгърна библията и припряно я прелисти, докато намери „Второзаконие“ 32:35.

На Мене принадлежи възмездието и Аз ще сторя въздаяние;

кракът им с време ще се подхлъзне;

защото е близо денят на гибелта им

и приготвеното за тях наближава.

Тя остави книгата отворена на тази страница с единствено цветно листче, подчертаващо отмъстителния цитат.

Шнурът за звънчето до леглото на баща й представляваше червено плетено въженце с пискюл. Фейт се покатери на едно кресло и използва татковия си бръснач да го пререже доста високо, така че да е на косъм от скъсване. Едва тогава напусна стаята.

Щом искат призрак, ще го имат.