Луси Даймънд
Една нощ в Италия (9)

Глава 8
La cucina — Кухнята

Беше студена, скрежно — мразовита декемврийска съботна сутрин и Анна наближаваше ресторантчето на Джовани за еднодневния курс по италианска кулинария. Тя се надяваше, че няма да изложи бащиния си род. Като се познаваше, нищо чудно да си отреже палеца насред някое амбициозно кълцане на чесън, или нещо по-лошо. Може би затова я беше изоставил баща й, помисли си тя, стиснала перилото на стълбището, изкачвайки се към помещението на втория етаж. Може би беше видял в очите й, още като мяукащо бебе, че от нея нямаше да излезе истинска дъщеря италианка. Може би той…

— Buongiorno — каза Джовани със сърдечна усмивка.

Анна се изчерви до корените на косата си.

— Buongiorno — отговори тя.

— Ти си Анна, нали? Добре дошла. Сега всички са тук и можем да започнем.

Групата се състоеше от дванайсет човека: най-различни хора, стари и млади, за облекчение на Анна никой не беше професионален готвач. След чаша кафе и представяне на участниците те измиха ръцете си, сложиха си престилки и се заловиха за работа. Първо разточиха тънки листове тесто за домашна паста с яйца (неочаквано лесно) и приготвиха с нея равиоли със спанак и рикота (фантастични). После се научиха да приготвят фокача (вкуснотия) и автентична италианска супа минестроне (тайната беше в силния пилешки бульон), преди да завършат с кадифена панакота, поднесена с горски плодове. Но най-хубавото беше, че когато привършиха с готвенето, всички седнаха заедно и изядоха лакомо ястията. Всяка хапка беше божествена.

— Харесва ли ти? — попита Джовани, виждайки блаженото изражение по лицето на Анна, която остъргваше последните следи от панакота в купичката си. Той беше висок и прехвърлил средна възраст, с прошарена коса и тъмни, блестящи очи.

— Харесва ми — отговори тя с усмивка. — Всъщност баща ми е италианец, така че…

Тя замълча, смутена от глупавия си изблик, но Джовани явно беше очарован.

— Твоят папа! Аха! Сега можеш да му приготвяш няколко италиански лакомства, а?

Неговият ентусиазъм беше заразителен.

— С удоволствие — призна искрено Анна.

Курсът беше толкова интересен и забавен, че в неделя следобед тя изпече още една фокача вкъщи, този път с розмарин и чесън. Вярно, не беше толкова прекрасна като онази, която тя омеси и изпече под вещото око на Джовани, но целият апартамент се изпълни с прекрасно ухание и Анна се почувства толкова доволна от себе си, че занесе половината в службата, за да почерпи колегите си.

— Това е просто епично — възкликна Джо и налапа две парчета едновременно. После облиза пръсти и се засмя. — Да знаеш, че сега повече приличаш на италианка.

— О, какъв късмет имаш ти — въздъхна Марла, която пишеше анотации за ресторанти и тематични материали. Тя беше сексбомбата в офиса, с нейните изкуствени кичури и лакирани нокти, днес беше облечена с къса розова рокля, тънък чорапогащник и обувки на убийствено високи токчета, въпреки че навън беше минус два градуса и валеше сняг. — Задето можеш да ядеш въглехидрати, имам предвид. Не ти личи, защото и без това имаш пищни извивки, но хората с по-тънка фигура като мен… — тя нацупи устни и кимна към несъществуващия си корем. — Аз по-добре да откажа.

Анна трепна от недотам деликатната обида, но Джо вече беше взел думата.

— Дебел ли ме наричаш? Нахална крава — каза той с престорено възмущение и напъха още един залък хляб в устата си.

— Не, аз… — започна Марла, смутена. Оставаше само да каже, „Не, аз не говорех за теб, заяждах се с Анна“.

— Аз си харесвам извивките, много благодаря — продължи той, като сложи ръка на кръста си и запърха с мигли.

Анна се изкикоти дискретно. Джо нямаше нито грам тлъстина по тялото си; той беше строен и стегнат и отлично знаеше накъде бие Марла. Целият офис знаеше накъде бие Марла.

Тя стисна устни и се зае да пише усърдно, а Джо се усмихна на Анна.

— Както казах, адски вкусно е — каза високо той.

Дори начумереният Колин призна нейния триумф.

— Отлична работа — каза той. — Можем ли да се надяваме на още от същото?

— Да, кога е следващият курс по кулинария? — попита Джо. — Още ли не си се записала? Следващият път можеш да ни приготвиш вечеря. Марла ще се задоволи с чиния сурови зеленчуци…

— Чувам те, Джо — обади се Марла.

— … но ние предпочитаме паста. Или ризото. Ти обичаш ли ризото, Кол? Нали не си вегетарианец и не се лишаваш от основни групи храни?

— Обичам ризото — отговори Колин. — Макар че предпочитам пържола, честно казано.

— Значи имаме едно ризото, една пържола, един морков за Марла и каквото искаш за теб.

— Не се стеснявай, поръчвай — засмя се Анна, но засия от задоволство. Тя не им каза, че вече беше потърсила ново предизвикателство в мрежата и откри фантастична кулинарна школа в Тоскана, която предлагаше едноседмични курсове. Може би когато започнеше да говори езика, обеща си тя.

— Какво е това? Някой е донесъл домашно приготвени печива?

Лицето на Анна замръзна, когато Имоджен се понесе с потропващи токчета към тях. Днес беше облечена с вталено лилаво сако и обувки в същия цвят, вследствие на което приличаше на пакетче виолетки.

— Само малко хляб — изтърси глупаво Анна, а Джо се отдалечи. — Заповядай.

— О, боже, фокача, моят bête noire^[1] — възкликна Имоджен, посягайки към най-малкото парче. Тя беше висока и елегантна с фризирана сребристобяла коса и имаше шесто чувство по отношение на: а) журналистически издънки и б) безплатна храна в офиса.

— По дяволите, не се брои, когато ядеш прав, нали? — каза тя.

— Каза актрисата на епископа — прошепна Колин.

— Един миг в устата, цял живот на… Ммм — очите на Имоджен се разшириха, когато тя вкуси хляба. — Ооо, да. Това е превъзходно, Анна. Супер. Не те мислех за добра домакиня, ако не възразяваш.

Анна сви рамене.

— Аз също не мислех, че нося талант за домакиня, честно казано — призна тя. — Тази история с печивата е един вид пътешествие към самата себе си.

— Ммм — каза Имоджен отново, оглеждайки леко намръщено Анна. После тя кимна и се отдалечи. — Интересно — подхвърли тя, сякаш на себе си.

Анна се изчерви, без да знае как да го приеме. Марла вдигна поглед от екрана и завъртя очи.

— Интересно — повтори тя саркастично зад лилавия гръб на шефката им.

* * *

Анна скоро откри причината за необяснимата замисленост на Имоджен.

Още на другия ден я повикаха в кабинета на шефката за „кратък разговор“ — две думи, които будеха страх в душата на всеки служител.

Кабинетът на Имоджен приличаше на вехтошарски магазин. Две картонени фигури в цял ръст на Джес Енис и Шон Бийн бяха подпрени рамо до рамо върху канцеларските шкафове, а рафтовете бяха отрупани със снимки с автографи на такива местни знаменитости като Дейвид Блънкет и Джарвис Кокър.

— Искала си да ме видиш? — попита учтиво Анна, като заобиколи един куп рекламни календари на вестника за следващата година, струпани на пода.

— Да, искам да поемеш кулинарната рубрика във вестника — заяви Имоджен без предисловие и погледна Анна над очилата си от „Армани“.

— Искаш аз да… какво? — малко беше да се каже, че Анна се учуди. През последните дванайсет години кулинарната рубрика се списваше от Жан Партингтън, бивш главен готвач, която навремето беше имала свой собствен ресторант в Шефилд. Всеки знаеше, че Жан, която беше прехвърлила шейсетте, искаше да свали престилката и да се отдаде на заслужена почивка, но подобно на всички останали Анна смяташе, че Имоджен щеше да свали рубриката или да я възложи на външен човек, както правеха повечето други местни вестници.

— Искам ти да я списваш — повтори Имоджен, а усмивката й застина.

— Но… ами, аз не разбирам почти нищо от кулинария — каза Анна с цялата си любезност. — Искам да кажа, фокачата беше експеримент. Аз обикновено не…

Гласът й изтъня, когато върху лицето на шефката й се изписа неодобрение. Днес Имоджен беше облечена в бежов костюм и приличаше на ядосан карамелен бонбон.

— Няма да ти отнеме повече от десет минути — отсече тя. — Просто се разрови в Гугъл за дузина рецепти. Всеки идиот може да го направи. Ти нали каза, че печенето на хляб е било пътуване към самата теб? Това ми хареса. Сподели го с читателите. Поведи ги заедно с теб, през всички грешки и попадения. Ти си очевидният избор.

Точно така. Очевидният неудачник, по-точно.

— Това беше курс по италианска кулинария — измънка Анна. — При Джовани.

— Още по-добре! Можеш да напишеш материал за твоите преживявания там, да поискаш позволение да използваш някои от рецептите. Нищо чудно Джовани да ти напълни една торба с вкуснотии от заведението за безплатната реклама. Хайде, Анна! Не ме карай да ти обяснявам като на слабоумна какво да правиш.

— Добре — каза Анна и тръгна към вратата. Явно нямаше смисъл да спори повече. — Не се тревожи.

Тя се върна на бюрото си замаяна. Какво всъщност се беше случило?

— Всичко наред ли е? — любопитно попита Марла, когато Анна седна.

— Ами, да — отговори Анна. — Тя иска да поема кулинарната рубрика на Жан.

Идеално оформените вежди на Марла се изстреляха високо на челото й.

— Какво! Твоя собствена рубрика? Как така? — тя разтегна тънките си червени устни в някакво подобие на усмивка. — Тоест… страхотно.

Анна игнорира неискреността в гласа й. С всяка изминала секунда я обземаше все по-ведро чувство. Нейната собствена рубрика.

Да! За първи път името й щеше да се появи под заглавието на материала. Вярно, това все още не беше истинска кулинарна рубрика, а само малко прозорче в средата на вестника, но все пак… Нейна собствена рубрика! За храна! Чакай да каже на Джовани. Чакай да каже на баща си!

— Това означава ли, че ще носиш още хляб и други вкусни неща, за да ги опитваме? — попита Шарлот, една от секретарките. — В случай че имаш нужда от дегустатори…

Анна се засмя.

— Ти ще си първата в списъка — обеща тя.

После, леко замаяна, тя потърси телефона на Джовани и му се обади.

 

 

Първата статия в рубриката излезе следващата седмица. Анна и Джеф, един от щатните фотографи, отидоха в италианския ресторант и заснеха няколко кадъра в кухнята на Джовани: Анна с престилка и шапка на готвач, засмяна до ушите, пред отрупан плот с храна. Джовани я увери, че ще бъде много щастлив, ако тя използваше рецептата за неговата фокача, при условие че споменеше първоизточника, и предложи да даде на вестника изключително намаление от пет лири за всяка покупка на стойност от 25 лири. И така, с рецептата, ваучера, снимката и кратък материал за еднодневния курс по италианска кулинария, рубриката на Анна зае една трета от страницата, много повече, отколкото някога беше покривала Жан.

Ще бъда честна с вас, започна тя, аз не мога да се меря с уменията на Жан. Но имам твърдото намерение да уча ново нещо всяка седмица и се надявам вие да тръгнете с мен на това пътешествие, като опитвате рецептите заедно с мен.

Щом мога аз, всеки може да го направи!

Имоджен заяви, че е „развълнувана“ от резултатите.

— Великолепно — каза тя. — Много хубаво. Точно каквото търсех, Анна.

Насърчена от този отклик, Анна се зае да изследва още рецепти за следващата рубрика. Да пишеш за храна, скоро установи тя, беше много по-интересно, отколкото да пишеш за плановете на градския съвет да рециклира отпадъците.

Аз неотдавна научих, че имам италиански корени, написа тя, спокойна в увереността, че майка й никога нямаше да прочете материала, така че какъв по-добър повод да изпробвам точността на ръката си с този класически италиански десерт, тирамису.

В моя стремеж да открия перфектната рецепта изпробвах два варианта, но този тук определено е по-вкусният, по мое мнение. Надявам се, че ще ви хареса — споделете с мен какво мислите!

— Това е добро — каза Имоджен, когато прочете материала, и закима толкова енергично, че косата й се разлюля. — Мило и дружелюбно. Харесва ми, че ни разказваш история с тази рубрика. Продължавай в този дух!

Когато вестникът се гмурна в коледната тема, Анна чинно предложи рецепта за плодов пай^[2], с няколко нетрадиционни идеи. Аз опитах да добавя червени боровинки в моите малки пайове, сподели тя с читателите. Това им добави леко кисел вкус. Плюс това плодовете ме насърчиха да използвам пълномаслено мляко и много захар. Убедена съм, че един такъв пай е чудесно допълнение към следобедната чаша чай… всъщност те са толкова вкусни, че човек може да изяде пет парчета наведнъж!

Не след дълго тя започна да получава писма и имейли от читателите — отначало слаба струйка, която постепенно се превърна в поток. Обикновено хората просто я информираха какво са постигнали с нейните рецепти, но понякога читателите споделяха своите предложения.

Аз правя капачетата на моите плодови пайове от хилядолистно тесто, писа една дама. Това по някакъв начин им придава по-празничен вид.

Опитайте да добавите малко настъргана лимонова или портокалова кора в плънката, предложи друга читателка. Наистина ще усетите разликата.

Майка ми винаги слага малко баварски крем под плънката, съветваше трета читателка в своя имейл. Фантастично е — истински пудинг.

— Това е невероятно — шепнеше Анна, очарована от желанието на хората да споделят своя сладкарски опит. По-рано единствените читателски отзиви, които получаваше, се свеждаха до някой заядлив коментар на уебсайта на вестника, в който се казваше, че лицето й не изглежда добре на снимките, или оплакване, че не беше изписала правилно нечие име. Анна си отбеляза да изброи най-добрите съвети за плодовия пай в материала за следващата седмица и да благодари на всички, които й изпращаха писма. Моля ви, пишете ми дали ви харесва рецептата идната седмица, завърши тя, защото аз наистина се радвам да получавам писма от вас. Посетете нашия уебсайт, където можете да намерите подбрани коментари и съвети. Всички отзиви бяха много полезни!

Окрилена от първоначалния си успех, Анна се зае да планира вкусни италиански гозби и сладки изкушения за зимните месеци и може би дори нещо специално за Деня на свети Валентин — храната на любовта и така нататък. За първи път от месеци — от години! — тя изпитваше искрен ентусиазъм към работата си. Вече не бързаше да си тръгне с облекчение в пет и половина. Сега тя се носеше замечтано към дома, без да забелязва заледения паваж, защото умът й беше пълен с ефирни тарталети и ароматни супи.

— Пощата от твоите фенове пристигна — каза Джо на Бъдни вечер, влачейки огромен чувал с поща през офиса.

— Не може да бъде — ахна Анна, удивена. — Ти сериозно ли говориш?

Той се засмя.

— Не, разбира се — отговори и тъмните му очи проблеснаха шеговито. — Закачам те. Това са желаещите да участват в надпреварата за билети за футболната купа.

Тя сбърчи нос.

— Много смешно.

— Тези са за теб — добави той и остави един колет и няколко писма на бюрото й.

— Ти да не работиш допълнително като куриер или пощальон? — подкачи го тя. — Не ми казвай, че ти е омръзнало да играеш футбол в дъждовните съботни следобеди?

— Никога — каза Джо. — Просто реших да помогна. Видях, че има няколко неща за теб, и ми хрумна да ти ги донеса — той се засмя. — Умирам да видя какво има тук — призна той и вдигна пакет със странна форма. — Подранил коледен подарък?

Анна взе пакета и го отвори. Върху бюрото й се изсипа набор от кухненски принадлежности: яркозелена шпатула, тюркоазена тел за разбиване на яйца, красиво ренде и…

— Какво е това, по дяволите? Някаква секс играчка? — възкликна Джо и взе последната джаджа.

Анна го изгледа присмехулно.

— Мисля, че е свредел за изстискване на лимони.

— Ти така ли му казваш? — той завъртя продълговатия инструмент между пръстите си с многозначително изражение.

Анна се засмя и взе придружителната бележка.

— Подарък от Китчън Шоп в Мидоухол — прочете тя. — Харесват рубриката и се питат дали бих искала да използвам новите им уреди. О, боже. Безплатни мостри, Джо. Аз получавам безплатни мостри!

— Браво — поздрави я той. — На мен никога не са ми изпращали безплатна шпатула.

— Трябва да си професионален анотатор като мен — обади се Марла от бюрото си. — Постоянно ме обстрелват с безплатни мостри. Честно казано, тръпката преминава след известно време. Искам да кажа, безплатни билети за театър и ваучер за храна всяка вечер… каква скука.

Джо и Анна се спогледаха, после Джо преметна чувала с пощата на рамо като някакъв млад, привлекателен Дядо Коледа.

— Майка ми направи твоето панетоне — добави той, преди да се отдалечи. — Не дава никой да го опита преди Коледа, но изглежда страхотно. Браво.

— О, това е странно — невинно подметна Марла и Анна се подготви за удар. Марла беше антипод на невинността. — Нямаше да го спомена, но майка ми каза, че и тя е изпробвала тази рецепта. Питаше се дали не си объркала мерките? Нейното се е получило много странно, някаква пълна гадост. Накрая го дала на кучето и дори то не искало да го яде.

— На кучетата не бива да им се дават сладки неща — каза Анна, отказвайки да лапне въдицата. — Както и да е, добър апетит, Джо. Радвам се, че във вестника на твоята майка мерките са били верни — не се сдържа да добави тя. — И весела Коледа, ако не се видим скоро.

— На теб също, Анна. Надявам се да е вкусна.

Тя му се усмихна и подреди новите домакински прибори в единия край на бюрото си. Безплатни мостри от Китчън Шоп! Това беше голяма похвала. Може би трябваше да предложи на Имоджен колонка с обзор на кухненски уреди, където да изпробва различни неща…

Анна започна да пише с нов прилив на енергия. Тя благодари наум на Жан Партингтън за навременното решение да се пенсионира. Това беше най-хубавото нещо, което се беше случвало в кариерата й. После благодари и на майката на Джо, задето беше изпробвала нейната рецепта.

Колко други хора, питаше се Анна, бяха прочели материала й и сами си бяха приготвили панетоне за празниците? Харесваше й да си представя металните кутии с пухкави сладкиши в графството, прибрани в шкафовете, в очакване на големия ден. Баща й сигурно щеше да се гордее, ако знаеше, че тя внася в Йоркшир едно малко парче от Италия.