Луси Даймънд
Една нощ в Италия (3)

Глава 2
Arrivederci — Довиждане

Катрин Евънс погледна през прозореца, дъждът обстрелваше стъклото с малки капчици дъжд, и разбра, че това беше краят на една глава от живота й.

Матю и Емили бяха навън до колата, Майк им помагаше да натоварят багажа си, да натъпчат жизнено необходимите младежки вещи като пресата за коса и колонките на айпода.

Тя се беше върнала тук уж да прегледа стаите още веднъж, но в действителност просто трябваше да преглътне сълзите си насаме и да отложи неизбежния момент на раздялата.

Какво щеше да прави без тях?

Снощи си бяха поръчали вечеря от „Хонконг Гардън“ и бяха отворили бутилка испанско пенливо вино. После всички протегнаха ръце, за да се чукнат над масата, като колело с нетърпеливи, обтегнати спици. Тоест, всички, освен нея.

Катрин едва преглътна едва две хапки от храната, оризовите нудъли се плъзнаха като студени червеи по гърлото й, миризмата на алкохол и соев сос подразни стомаха й. Аз не искам те да си тръгват.

Майк вдигна тост („За Матю и Емили: щастието е пред вас. Слава богу, че сте наследили ума на баща си, а?“) и тя едва се удържа да не залости всички врати в къщата и да откаже да ги пусне да заминат.

Сякаш изтръгваха сърцето й. Струваше й се, че не й достига въздух. Аз не искам те да си тръгват.

— О, по дяволите, това е моето зарядно — възкликна възмутено момичешки глас. Емили, с ръце на кръста, с вдигната качулка на пухения елек, за да предпази дългата си коса от съсипващото въздействие на дъжда. — Знаех си, че ще се опиташ да ми го отмъкнеш, защото твоето е скапано.

— Да бе, сигурно — избоботи Матю. Той от малък беше упорит и последователен, за разлика от живия, непостоянен характер на Емили; двамата бяха като скала и фойерверк, като костенурката и заекът от онази басня. — Твоето зарядно е скапано. Ти го заля с кока-кола, което означава, че…

— Хайде да не спорим сега — това беше Майк, разперил ръце в привичния си жест. — Всъщност какво става с майка ви? Да не се е загубила на горния етаж?

— Сигурно е отишла да помирише възглавницата на Матю за последен път — обади се Емили, докато се опитваше да измъкне зарядното от ръцете на брат си.

— Не бъди жестока, Ем. За нея това е труден момент.

— Не съм жестока! Нали ти самият каза, че…

— Ето я, вижте на прозореца. Мамо! Ние сме готови да тръгваме!

С влажни очи Катрин се помъчи да се усмихне на трите лица, които я гледаха въпросително.

— Идвам! — извика тя.

Да мирише възглавницата на Матю! Глупости! Тя никога не правеше такива неща.

Приглади завивките върху леглото, преди да излезе от стаята; никой нямаше да заподозре това.

Децата постъпваха в университет — „много се гордеем“, хвалеше се Катрин на всички, засилваше с фалшива усмивка при всяко споменаване на тази тема — Матю отиваше в Манчестър, Емили в Ливърпул. Добре че от географска гледна точка те не бяха далеч от Шефилд, но нито една карта на земята не можеше да измери майчината тъга. За нея щеше да бъде същото, ако децата отиваха на Венера.

Тя беше очаквала този ден с ужас. През последните осемнайсет години децата бяха епицентърът на нейния свят. Те бяха нейният свят. И двамата пепеляворуси като Майк, със засмени сини очи и вирнати носове, а не червенокоси и луничави като нея, сега те бяха по-високи от майка си, сияеха от младост и красота, прекарваха часове в банята и още по-дълго време на телефона, изпълваха къщата с музика, стилизиращи продукти за коса и приятели с провиснали панталони. Но ето че я напускаха и това беше непоносимо.

— Катунът тръгва на път — извика тя, излизайки от къщата с най-хубавата и най-смелата си усмивка. — Готови ли сте? Някой има ли нужда да се отбие в тоалетната преди тръгване?

— О, мамо — въздъхна Емили, с поглед в небето.

— Съжалявам — каза Катрин, чувствайки се като идиот. Всеки момент щеше да се опита да им издуха носовете.

— Чао, татко — подвикна Матю.

Майк го тупна приятелски по гърба.

— Чао, сине — каза той.

— Върви и им покажи на какво си способен — за съжаление Майк нямаше да пътува с тях. Като старши общопрактикуващ лекар, напоследък му се бяха струпали много участия в разни конференции, а оттам и спешна документация, която трябваше да прегледа.

— Ела тук, Ем — каза той, прегърна дъщеря си и я целуна по главата. — Учи здраво и се забавлявай здраво, чу ли?

— Да, добре — подхвърли Емили и се отдръпна. — Естествено, че ще бъде така.

Катрин избърса очите си. Емили беше любимката на баща си.

Тя нямаше да развали момента, като каже на Майк за противозачатъчните хапчета, които беше намерила в чекмеджето с бельото на дъщеря им, или за малкото пликче трева, което случайно беше напипала в джоба на дънките й, и щеше да премълчи за онези вечери, когато Емили отнасяше тайно бутилка червено вино в стаята си, за да прави бог знае какво. Всеки път Катрин се беше справяла със ситуацията кротко и дипломатично, защото ако Майк откриеше колко лесно игнорираха неговите безкрайни лекции за наркотиците, алкохола и сексуалното здраве, щеше да се вдигне голяма олелия.

— До скоро — каза той на Катрин, когато тя зае мястото зад волана. — Шофирай внимателно, чу ли? Не натискай спирачките на всеки десет секунди, защото така изнервяш останалите шофьори — той направи многострадална физиономия, която разсмя Матю и Емили.

Катрин замълча, включи двигателя и обърна внимателно на алеята. Мъжът й маха след колата чак докато излязоха на главния път. После завиха надясно, за да поемат към магистралата, и той изчезна.

Един час по-късно стигнаха до първата спирка, общежитието на Матю.

— Ето, пристигнахме — промълви едва чуто Катрин, изключи двигателя и обгърна с поглед мрачния блок.

— Супер — каза Матю и изскочи пръв от колата. Нейното малко момче беше високо метър и осемдесет, с несресана, дълга до раменете коса, за голямо недоволство на Майк. Облечен в анорак за сноуборд, изтъркани дънки и любимите му кецове, той стоеше и оглеждаше жадно новото си местообитание. После вдигна ръце във въздуха и извика мощно:

— Аз съм тук, Манчестър! — сякаш се намираше на сцената на своя собствен концерт на стадиона.

Няколко глави се обърнаха. Две момичета с дълги коси и тесни дънки, които стояха наблизо, му се усмихнаха и се изкикотиха съзаклятнически. Някакъв баща, който разтоварваше едно старо, очукано волво в съседния ред коли, погледна Катрин с крива усмивка.

Тийнейджъри, казваха очите му. Те са на друга планета, нали?

За краткия отрязък от време, което й отне да разтовари кашоните с багажа на Матю от тойотата и да ги занесе до неговата семпла, доста утилитарна стая, той успя да поведе оживен разговор с един лондончанин с тениска с надпис „Магнит за мацки“ и един тип с раста плитки и пиърсинг на носа. Тримата вече се уговаряха да отскочат до близкия бар.

— Мисля, че ще ми върже с онези момичета долу — чу да казва синът й Катрин с някакъв нахакан, непознат за нея маниер.

Катрин се покашля зад гърба му.

— Ами — каза тя, — аз тогава да те оставям.

Тя си беше представяла този момент безброй пъти през последните няколко седмици, дори го беше сънувала. Сълзи, прегръдки, миг на признание и благодарност за всичко, което беше направила за него.

Може би долната устна на Матю щеше да затрепери…

— Хайде, чао, мамо — каза спокойно той.

Чао само… това ли беше? Той я отпращаше с едно презряно „чао“? Сигурно вече се разкайваше. Катрин го прегърна и го притисна към себе си, но синът й остана вдървен в прегръдката й. Вече поглеждаше над рамо, готов да се отдръпне.

О! Това беше. Катрин тръгна към колата разтреперена, сякаш я бяха пронизали е нож. Сърцето я болеше и тя вдигна ръка към гърдите си, опитвайки се да диша дълбоко.

— Следващата спирка е Ливърпул! — извика Емили, намести се на предната седалка, а телефонът й избръмча със стотния есемес от сутринта. Тя погледна дисплея и се засмя.

— От Матю ли е? — попита Катрин с надежда.

— Какво? Не. Фло се закача. Тръгваме ли?

— Тръгваме — отговори Катрин.

Дъщеря й щеше да постъпи различно, успокои се тя, докато шофираше през следващите деветдесет километра на запад към Ливърпул.

Момичетата бяха по-чувствителни в такива ситуации, нали? Емили щеше да я помоли да остане, за да пият кафе и да си поговорят; може би щяха да намерят някое уютно местенце за прощален обяд, само двете. Може би щеше да се прояви отново онази свенливост на дъщеря й от основното училище, когато Емили се вкопчваше в краката на Катрин, напъхала палец в устата си, без да смее да проговори с друг човек. Е, едва ли щеше да се стигне дотам, но нищо. Ем беше по-привързана към нея от Матю, от малка, завинаги.

Новият дом на Емили беше вонящ на белина апартамент с тежки метални врати, които се затръшваха зад гърба ти. Беше студен и гол, нищо общо с нейната удобна стая у дома с мек мокет и дебели завеси, и таван, по който нощем светеха стикерите със звезди и луна, спомен от детството й.

Катрин потисна импулса си да я прегърне през раменете и да я натика обратно в колата, а Емили вече бъбреше с някакво момиче, облечено в син суитчър и червени дънки.

— Ботушите ти са страшни — каза тя с подкупваща усмивка, обръщайки гръб на майка си.

Катрин пренесе вещите на дъщеря си, изкачи запъхтяна стълбите, натоварена с кутии с обувки и чували с дрехи. Когато багажникът се изпразни най-сетне, ако не броим чифт низвергнати оранжеви чехли (изхвърлен в последната минута като недостатъчно готин), тя се повъртя в кухнята на апартамента, докато Емили и нейните нови съквартирантки обсъждаха фестивалите и кошмарните възможности за работа през лятото, очаквайки да й предложат нещо за пиене и да я запознаят с момичетата.

— Някой иска ли чай? — попита тя накрая, когато загуби надежда.

Емили се обърна и я изгледа убийствено. Ти още ли си тук, попита я тя с поглед и побърза да дойде при нея.

— Мамо, излагаш ме — изсъска тя и я изстреля навън. — Ще ти звънна след няколко дни, става ли?

— О — отговори Катрин. — Разбира се, миличка. Не искаш ли да ти помогна да разопаковаме багажа, да подредя стаята ти, да я направя по-уютна? Може да извадим част от не…

— Не, честно, мамо, няма нужда. Ще го направя по-късно.

— Не забравяй да обличаш термобельото, когато стане студено, чу ли? Нали знаеш как настиваш през зимата. И си пиши редовно домашните. Не пропускай да…

— Мааамооо! — Емили погледна през рамо, сякаш се страхуваше да не ги подслушват. — Вече мога да се грижа сама за себе си!

Катрин отвори уста, после я затвори отново. Сякаш беше вчера, когато Емили плачеше и я търсеше нощем, изплашена от чудовището, което се спотайваше в тъмните ъгли на стаята й.

Мамо! Мамооо! Само че мама вече не беше необходима, това беше ясно.

— Добре тогава — каза накрая тя, отрезвяла. — Ами… тогава чао. Обичам те. Пази се.

— Чао, мамо.

Катрин се дотътри до колата и седна вътре, наранена и отхвърлена, с дълбока болка в гърдите й. Децата й нямаха търпение да се отърват от нея. Бяха я захвърлили като демодирана дреха от отминал сезон, нежелана като оранжевите чехли.

Очите й се напълниха със сълзи и тя поседя неподвижно няколко минути, заливана от вълни самосъжаление. Каква ирония, да се тревожи, че те щяха да се чувстват изоставени в новите си квартири, когато в действителност нея я изхвърлиха на студа и й затръшнаха вратата в лицето. Междувременно малките й пиленца бяха излетели от гнездото към нови хоризонти, без да се обръщат назад.

Ах, защо не ги беше придумала да си починат една година и да останат вкъщи още малко?

Две коли по-нататък седяха други родители като нея, печално вторачени в сенника на предното стъкло, несъмнено също толкова потресени от раздялата. Те също щяха да съберат отломките и да започнат нов, несвойствен живот без техните експанзивни, окупиращи банята, опустошаващи хладилника деца. По-тих и по-празен живот.

Катрин издуха носа си и се опита да се стегне. Беше време да се прибира. Нямаше смисъл да виси тук цял следобед.

Докато излизаше бавно на заден ход от паркинга, като хвърли един последен поглед на блока, където сега живееше Емили (довиждане, любов моя), й мина през ума, че трябваше да изпрати есемес на Майк, да му каже, че се прибира по-рано от очакваното. Беше му казала, че ще се прибере привечер, тъй като си представяше деня по съвсем друг начин.

Но зад нея вече имаше друга кола, с други съкрушени родители, които се разделяха с детето си с престорена смелост.

Нямаше да спира отново, реши Катрин; щеше да изненада приятно Майк, като се върне по-рано.

Ако знаеше каква изненада щеше да сервира на двама им с това ранно прибиране, тя сигурно щеше да седи на паркинга на ливърпулския университет още дълго. Всъщност може би изобщо нямаше да се върне вкъщи.

 

 

Движението не беше натоварено и Катрин скоро зави по тихата вътрешна уличка, на която живееха през последните десет години. Уедърстоун беше красиво селце в Южен Йоркшир с каменни къщи, сякаш излезли от пощенска картичка, потънало в добре поддържана зеленина и дружелюбна сплотена общност. Беше близо до Шефилд, където близнаците ходеха на училище, и недалеч от здравната клиника, където работеше Майк.

Катрин слезе от колата и погледна към стаята на дъщеря си, копнеейки Емили да беше още там, изтегната върху розовата кувертюра, заета да чати с приятелите си и да слуша музика.

Тъгата я преряза като нож и тя се подпря на колата за миг.

Стига, Катрин. Бъди позитивна. Отваряш нова страница. Освен това, сега тя и Майк също можеха да отворят нова страница в отношенията си.

Сега можеха да организират почивките си, без да се съобразяват с училищните ваканции, да се опитат да възстановят връзката си (мъжът й се беше дистанцирал напоследък). Можеха да разпалят отново романтиката, без да чуват коментари като „Уф, ама че гадост, поне се скрийте в спалнята и заключете вратата“. Защо не? Все още не бяха преминали тази възраст, нали?

Озарена от искра оптимизъм, Катрин отключи входната врата и влезе вътре.

— Прибрах се! — извика тя, остави чантата си на пейката в коридора и събу обувките си.

Майк сигурно беше в градината, помисли си тя, когато не чу отговор. Качи се на горния етаж, за да се измие и освежи, преди да си приготви чаша чай и да помисли какво да направи за вечеря. Боже, сега щеше да готви само за тях двамата, което щеше да бъде нещо ново. Пазарският списък щеше да се свие значително, защото нямаше да има мародерстващи тийнейджъри, които да опустошават хладилника. Можеха да си угаждат с пържола, без Емили да им чете лекция за ползите от вегетарианството, и да пият вино, без да се стараят да дават добър пример.

От спалнята се чуваше музика. О, чудесно. Мъжът й явно беше приключил с работата.

— Майк, ти… — започна тя и бутна вратата.

И се закова на място. И изпищя.

В леглото й имаше руса жена, която не носеше нищо друго, освен ярко червило и учудено изражение. Майк също беше чисто гол, наместен между бедрата на жената, седалищните му мускули стиснати, очите разширени от ужас. Не, помисли си Катрин, като отстъпи, залитайки назад, втрещена. Не.

Жената цъкна с език.

— Опа — подхвърли тя, дрезгаво и невъзмутимо. Изглеждаше преди всичко развеселена. Развеселена!

— По дяволите — извика Майк, като се откопчи от нея. Той взе захвърлените си боксерки и прикри интимните си части с престорена свенливост. — Кат, аз не те очаквах, аз…

Умът на Катрин все още не можеше да осмисли ставащото пред нея. Нямаше начин. Това просто не можеше да се случва.

— Катрин… — каза Майк, като тръгна към нея.

От гърлото й се изтръгна ридание и тя тръгна назад. После адреналинът заля тялото й и тя хукна надолу по стълбите, с разтуптяно сърце. Не. Нямаше начин. Не и Майк.

— Чакай! — извика Майк като луд. — Катрин!

За първи път от години тя не се подчини на мъжа си. Катрин излезе през входната врата и се качи в колата, ръцете й трепереха толкова силно, че успя да закопчае предпазния колан едва след третия опит. После тя включи двигателя, излетя на заден ход от алеята и отпраши по пътя.