Луси Даймънд
Една нощ в Италия (21)

Глава 20
Cosa stai facendo — Какво правиш

ФЕЙСБУК СТАТУС: Софи Фрост

Аз съм…

 

Беше сряда вечер и Софи беше в леглото с лаптопа си, а умът й се въртеше като колело за хамстер, опитвайки се да измисли някакъв що-годе интересен статус.

Не ме свърта на едно място.

Тя го изтри. Беше вярно, но звучеше прекалено негативно и мрънкащо. Никой не обичаше депресарите във Фейсбук.

Планирам следващия си ход.

Тя сбърчи нос. Това също беше вярно, но после някой щеше да коментира Къде отиваш, Соф?, и тя щеше да е принудена да признае, че дори тя самата не знаеше.

Затова изтри и това.

Струва ми се, че животът е спрял.

Определено, не. И това беше хленч. Хайде. Стегни се. Бъди позитивна.

Щастлива съм, защото баща ми се възстановява. Давай, Джим!

Това звучеше малко по-добре, макар че изобщо не беше в неин стил. Откакто си беше направила профил във Фейсбук, постовете й приличаха на магическо пътуване в тайнството — един ден тук, после там, по целия свят, подплатено със съответните снимки.

Изгрев в Байрън Бей, Австралия!

Дегустирам коктейли с Дан в Дарлинг Харбър, Сидни. Знам, че вие искате същото!

Днес плувах с делфини в Кайкура, Нова Зеландия. ИЗУМИТЕЛНО.

Бонджорно, амичи^[1]! Сега съм в Рим, работя като екскурзовод — прекрасно е.

Гледката от моя балкон… Не ме мразете :)

Сега това й се струваше като друг живот, живот, който тя беше напуснала ненадейно. С какво можеше да се похвали днес, в края на краищата?

Още една блестяща смяна в кафенето. Направих около 9000 латета и получих масивен бакшиш от 2.75 лири. ЛЕЛЕ!

Закарах татко на лекар. Купонът продължава!

Гледах сериал заедно с родителите ми. Това е то, живот на ръба.

Гледката от моята стая… обзалагам се, че харесвате предградията.

Струваше й се, че нейният свят се беше свил до орехче само за няколко месеца: от океани, планини, плажове и тропически джунгли до измеренията на една уединена къща в предградията, смотано кафене на две преки от дома и пътуване с автобус до колежа веднъж седмично. Тя си се представяше като дигитална карта, върху която някой се беше фокусирал до три улици, така че останалата планета вече не се виждаше.

Далечните хоризонти и приключенията сега й се струваха недостижими като затопляне през януари.

Въпреки че Софи се наслаждаваше на компанията на родителите си, съжителството под един покрив ставаше изтощително. Независимостта й липсваше — не само чергарският начин на живот, но и дребните неща: да излиза, когато й се прииска, без да трябва да обяснява по кое време ще се прибере, да готви, когато й се дояде, вместо да се съобразява с часовете, в които се хранеха родителите й, да не пита, преди да смени канала на телевизора… не беше лесно да живееш при мама и татко, дори когато те настояваха да поемат всички домакински задачи. Плюс любезните разговори и домакинството:

Някой виждал ли ми е очилата?

Чаят е готов!

Облечи нещо прилично, миличка, баба ти ще дойде след няколко минути.

Колко време ще стоиш под душа?

Липсваха й вълнуващите събития, които да поства от време на време във Фейсбук.

Софи Фрост… е позеленяла от завист по вашите приключения.

Софи Фрост… скоро ще трябва да бърше праха от паспорта си.

Софи Фрост… няма какво да каже.

Най-лошото беше, че нямаше никакви изгледи за промяна. Откровено казано, тя нямаше пукнат грош. Дори да знаеше къде искаше да отиде (а тя не знаеше), Софи нямаше средства за самолетен билет, нито можеше да си позволи да си наеме жилище. Освен това беше подписала договор, според който трябваше да преподава италиански до Великден най-рано, и вече не можеше да клинчи.

Може би това означаваше да пораснеш, това беше истинският живот. Може би просто трябваше да кротува и да търпи. Тя прегледа със завист статусите на приятелите си във Фейсбук. Всички други имаха с какво да се похвалят:

Мат Хауърд: Уча се да се гмуркам. Велико!

Нел Шепърд: Отново станах горда леля. Джоси и Роб вчера се сдобиха с бебе номер две. Момченце! Другата седмица летя при тях.

Ела Фрейзър: Заминавам за Маракеш след две седмици. Кой иска да се видим там!

Дан Колинс…

Софи прикова поглед в екрана, когато се появи актуализацията. Дан Колинс? Вълна от адреналин премина през тялото й само при появяването на името му. Тя не можа да сподави възклицанието си, когато прочете неговите думи.

Дан Колинс: Върнах се в Манчестър. Липсвах ли ви?

Софи дишаше учестено, преглътна и усети остра болка в гърдите, докато гледаше аватара му, негова снимка с чаша бира в някакъв бар някъде по света. После тя затвори лаптопа, преди да е написала нещо, за което после щеше да съжалява (КОГА МОГА ДА ТЕ ВИДЯ отново???) и отиде да си приготви чаша чай. Всичко изглеждаше нереално, сякаш гледаше през вода; подът на кухнята играеше под краката й, думите още отекваха в ума й.

Дан Колинс: Върнах се в Манчестър. Липсвах ли ви?

Дан Колинс: Манчестър. Липсвах ли ви? Липсвах ли ви? Липсвах ли ви!

О, боже! Последно го беше видяла през порой от сълзи на летището в Сидни преди три години, когато той напусна живота й. Да, Дан, липсваше ми, разбира се, мислеше си тя. Никога не си спирал да ми липсваш, идиот такъв.

Не искам да тръгваш, ридаеше тя, когато се прегърнаха за последен път.

Ще се срещнем отново, беше промълвил той в косата й. Чувствам го.

Сигурно го казваше на всички жени. После беше успял да се откопчи от нея и да отлети за Оукланд. Благодаря и довиждане; беше забавно, но сега аз продължавам нататък.

Забавно. Беше повече от забавно. Бяха най-хубавите седем месеца в живота на Софи, да обикаля Австралия с него.

Те се бяха подкрепяли взаимно по време на ужасни временни работи (нейната най-лоша: бананова плантация в Куинсленд, където змиите и хлебарките бяха редовни посетители; неговата най-лоша: амбулантен продавач в Бризбейн, когато трябваше да носи костюм на ягода и да се пази да не го пребият). Наеха си кола и обиколиха Блу Маунтинс, Фрейзър Айлънд и Нуса; отнесоха се с лоши магически гъби в Нимбин и купонясваха по цели нощи в Сидни. Къпаха се голи в Куджи Бийч на Нова година. За първи път в живота си Софи каза „Обичам те“, защото го чувстваше.

После, един ведър съботен следобед, той й каза, че заминава. Австралийската му виза изтичаше и той трябваше да се качи на самолета. Беше удар, но…

— Мога да дойда с теб — изтърси Софи, само миг по-късно. Бяха стигнали до Глиб маркет и въздухът беше наситен с удари на барабани и мирис на пържен лук. Сергиите наоколо предлагаха гледане на карти таро, дънки „Ливайс“ втора ръка, масаж на главата и сладолед от соево мляко.

— Не е нужно да правиш това — каза той.

Някакъв жонгльор размахваше запалени факли на няколко метра от тях, наоколо се беше струпала тълпа, която ръкопляскаше от възторг.

— Знам — каза тя.

Той се обърна да я погледне, лицето му беше тъжно.

— Може би трябва просто да… — каза той и сви рамене.

Една стара китайка хвана Софи за ръката.

— Хей, мис, искаш масаж? — попита тя, сочейки към съседната сергия.

Софи я игнорира.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… аз не тръгнах да пътувам, за да създам връзка. И беше страхотно, разбери ме правилно, харесваше ми да бъда с теб, но…

— Искаш масаж?

— Не! — Софи почти изкрещя на жената и се отскубна от нея. Трепереше, пазарът играеше и се мержелееше пред очите й като парченца в калейдоскоп. — Не е нужно да имаме връзка — каза тя, засрамена от отчаянието в гласа си. — Можем просто да… движим заедно.

— Мистър? Хей, мистър. Искаш масаж?

— Не, благодаря — той хвана Софи за ръка и двамата влязоха още по-навътре в пазара. — Виж, ти си много готина. Ти си страхотна и забавна, и красива. И ако сега бяхме в Англия и водехме обикновен живот, аз сигурно бих искал… не знам… да се оженя за теб или нещо такова. Но…

Тя затвори очите си. Защо трябваше да има, но?

— Но това пътуване беше посветено на мен. Разбираш ли? Аз, Дан, да обиколя света сам. И аз искам да бъде така.

Те стояха до един открит урок по барабани и от звуците всички кости в тялото й вибрираха. Дан трябваше да вика, за да може тя да го чуе. Софи го гледаше, мъчеше се да не заплаче, питаше се къде и какво се беше объркало.

— Но аз мислех… — успя да каже тя, преди да преглътне. От непрестанното барабанене й се зави свят и тя повиши глас. — Но аз мислех, че НИЕ СЕ ОБИЧАМЕ!

Точно когато тя крещеше тези думи, барабаните онемяха. Обърнаха се десетки глави и всички зяпнаха зачервената, крещяща жена, която се разплака и побягна през пазара, без да вижда накъде тича.

Ох. Нещастни времена. Въпреки сърцераздирателния плач, цупенето, а след това, когато Софи захвърли последните остатъци от достойнство, молбите и увещанията, той замина седмица по-късно с една незадоволителна прегръдка и толкова.

Тя остана ограбена и объркана, любовната мъка беше толкова силна, че й пречеше да мисли нормално, да се храни, да спи или дори да говори свързано. Беше толкова неправилно! Беше толкова несправедливо!

Дан на практика беше казал, че ще се ожени за нея, ако бяха във Великобритания, нали? Тя го беше чула със собствените си уши. Как беше възможно някой да каже това, а после да отлети за някъде? Нямаше логика.

Накрая тя наруши всичките си правила и си купи самолетен билет за Оукланд, пристигна там десет дни след него с надеждата, че ще може да го намери.

За съжаление по онова време той беше изчезнал, беше потънал в Нова Зеландия без следа. Колкото и съобщения да му оставяше, колкото и да се унижаваше, разпитвайки в хостелите за бакпакери и показвайки снимката му на всеки срещнат (Виждали ли сте този мъж?), Софи получаваше само мълчание от него и отрицателни отговори и изпълнени със съжаление погледи от всички други.

Той си беше отишъл. Завинаги. И тя повече никога нямаше да го види, макар че винаги се оглеждаше за неговото луничаво лице и широка усмивка, наострила уши за онзи характерен висок смях. Те все още бяха приятели във Фейсбук, но това не означаваше нищо; той почти не актуализираше статуса си и имаше над 600 „приятели“ последният път.

Веднъж пияната Софи беше прехвърлила всичките тези приятели един по един, изтезавайки се с въпроса с колко от тези жени Дан беше спал. Дали си имаше по един страстен флирт на всеки континент? Той не изглеждаше такъв човек, но може би просто тя беше наивна.

— Всичко наред ли е, миличка? — попита майка й, когато влезе и я видя да стои неподвижно на плота, с празна чаша, ако не се брои сухото пакетче чай.

— Ъм… да — отговори разсеяно Софи, изгубена в хватката на слънчеви спомени.

Дан Колинс беше в същата страна като нея. На шейсет и пет километра, точно от другата страна на Пийк Дистрикт^[2]. Тя трябваше да го види отново.

— Мамо, може ли да си отворя бутилка вино? — попита тя, внезапно почувствала нуждата да замаже ръбовете на този мощен шок. Чаят нямаше да свърши работа.

— Разбира се — каза Триш. — Отвори си — тя се поколеба. — Сигурна ли си, че си добре?

Софи я погледна с решителна усмивка.

— Всичко е наред — каза тя.

 

 

На другия ден работата беше по-кошмарна от всякога. Валеше като из ведро и всички клиенти бяха в ужасно настроение. Грант, шефът й, трябваше да пътува извън града, за да зареди стока, но Софи беше сигурна, че го видя да влиза в пъба по-нагоре по улицата преди около половин час. Междувременно тя трябваше да върши всичко сама. Вече беше успяла да се опари на кафемашината два пъти, след това един пощръклял малчуган се спъна в една маса, удари си главата и разля напитките.

Малката стрелка на часовника се влачеше бавно, проточваше всяка досадна, безсмислена минута. Софи все поглеждаше към вратата, копнеейки Дан да влезе и да я отведе далеч от всичко това.

Аз направих ужасна грешка, щеше да каже той. Пребродих света да те търся. Хайде да избягаме заедно и да заживеем щастливо завинаги!

В този момент вратата се отвори и Софи се обърна с безумен изблик на оптимизъм, но за нейно разочарование не влезе Дан, нито Грант, а една червенокоса жена, която внесе мокрия си чадър и мразовит полъх отвън.

После Софи осъзна, че това беше Катрин, от вечерния курс.

— О, здравей — каза тя. — Как си?

Катрин сви чадъра си и го остави зад вратата.

— Здравей! — възкликна учудено тя. — Не знаех, че работиш тук.

— Да, за съжаление — изропта Софи, преди да може да се сдържи. — Значи ти живееш наблизо? Не съм те виждала досега.

— Живея в Уедърстоун, но поемам по две смени в Центъра за онкологични изследвания малко по-надолу — каза Катрин, развивайки шала си. — Току-що изпуснах автобуса, а навън е ужасно, затова реших да се почерпя с едно кафе, докато чакам.

— Браво — каза Софи. — Ти седни, аз ще го донеса. Искаш ли нещо друго? Торта? Кроасан?

Катрин погледна сладкишите на витрината, после поклати глава.

— По-добре, не — каза тя. — Броя си стотинките. Все още не мога да си намеря работа.

Софи понижи глас.

— Всъщност днес са на промоция. Без пари за хората от моя курс по италиански език. Ела и си избери каквото искаш.

— Сигурна ли си? Да не загазиш?

— Не. Шефът ми е в кръчмата и няма да забележи разликата, когато се върне. Избери си.

Софи приготви две кафета, докато Катрин съзерцаваше тортите и накрая си избра парче шоколадова торта.

— Добър избор — отбеляза Софи и го постави в чиния. — Нещо против да седна при теб? От сутринта не съм подвивала крак.

— Заповядай — усмихна се Катрин.

Те седнаха близо до барплота, така че Софи да може да стане и да обслужи новодошлите клиенти, ако се наложеше, но дъждът явно беше обезлюдил главната улица.

Катрин отряза едно парче торта и го пъхна в устата си.

— Ммм — каза тя. — От колко време работиш тук? Едва ли отдавна, толкова си слаба. Ако аз трябваше да сервирам такива торти по цял ден, за една седмица щях да съм станала като слон.

— След известно време спират да те впечатляват — призна Софи. — Започнах работа тук точно преди Коледа. През последните две години живях в Италия.

— Спомням си, че спомена. В Соренто, нали? Работеше ли там, или учеше, или просто се наслаждаваше на прекрасна дълга ваканция?

— Работех. В барове и кафенета — отговори Софи. — Нищо вълнуващо — но става, когато живееш в чужбина, ако ме разбираш.

— О, да. Аз самата работех на доста гадни места, когато обикалях Европа с влак. Като камериерка, чистачка, сервитьорка… кучето скача според тоягата, нали така?

— Точно така. Пък и кой го е грижа, когато след работа можеш да отидеш на плажа? — тя погледна през прозореца към плътната завеса от дъжд. — Странно, но същата тази работа в мразовития Шефилд през зимата няма същото очарование.

— Но ти преподаваш италиански — напомни й Катрин. — Всички сме много доволни от нашия курс. Аз със сигурност.

Софи й се усмихна.

— Благодаря. Да, на мен също ми е приятно да преподавам, но това е временна работа, по няколко часа седмично. Когато този ангажимент свърши, знам какво ще правя — тя завъртя чаената лъжичка в ръката си. — Първоначално мислех да спестя пари и отново да тръгна да пътувам, но…

— Но… — подкани я Катрин, когато Софи замълча по средата на изречението.

— Но сега ми харесва да съм в тази страна. О, не знам.

— Тогава какво те спира да останеш? — попита Катрин с любопитство. — Вярно, времето сега не е много хубаво, мисля, че всички се изкушават да отлетят за някое слънчево крайбрежие. Но нима част от теб не копнее да… да се установи на едно място?

Софи сбърчи нос и се опита да събере мислите си в смислени изречения.

— Това, което ме плаши в установяването, е, че трябва да бъдеш честен — каза тя на пресекулки. — Казваш, ето това съм аз. Това умея да правя. Аз съм учителка или аз съм лекар, или аз съм омъжена с пет деца. Това е.

Катрин се намръщи, без да разбира.

— А когато пътуваш, няма нищо установено. Докато обикаляш света, ти имаш потенциала да не умееш нищо, да бъдеш нищо. Едва когато спреш и се опиташ да направиш тези неща, откриваш на какво си способен. Така мисля.

Боже! Това се превръщаше в много задълбочено и смислено пиене на кафе. Всъщност Софи никога не беше артикулирала тази мисъл на глас — или дори наум.

— Но това е добре, нали? — каза Катрин. — Рано или късно всеки трябва да реши какво ще прави. Дори аз.

— Ами ако не мога да направя никое от тези неща? Това ме плаши. Докато бях в чужбина, нямаше значение, че бях най-обикновена сервитьорка, вместо да се посветя на някоя по-отговорна професия, защото си казвах, ами, да, несъмнено аз мога да имам страхотна работа във Великобритания, ако искам, но аз избрах да пътувам и да видя света. И това беше окей.

Катрин кимна.

— И ти се тревожиш, че след като си във Великобритания, хората ще започнат да те осъждат, ако не правиш нещо удивително; ще приемат, че работиш като сервитьорка, защото не умееш нищо друго — тя отпи замислено глътка кафе. — Аз съм в същото положение. Никога не съм имала истинска работа, защото съпругът ми винаги… Е, това е дълга история. Но сега трябва да си потърся работа и се оказва, че не умея да върша почти нищо. Наличието или липсата на работа се оказват определящ фактор в живота.

— Да. Точно така е. И работата тук… — Софи махна с ръка напосоки — ме дефинира като неудачник.

— Кой казва? Никой в курса не мисли така, Софи. Ние всички смятаме, че си невероятна.

Софи й се усмихна признателно.

— Много си мила, но аз нямам квалификация, нито дори опит. Просто поредната авантюра на Софи Фрост — тя потисна една въздишка. — Струва ми се, че ако съм пределно честна, тревожа се какво си мислят за мен родителите ми. Те не го казват на глас, но аз знам, че искат да се занимавам с нещо по-впечатляващо.

— Софи, чуй ме. Като майка, единственото, което искам, е децата ми да са щастливи. Това е моето главно желание за тях. И съм готова да се обзаложа, на каквото кажеш, че твоите родители са на същото мнение.

— Да, но… — една позната фигура се зададе от „Заека и хрътките“, с леко олюляване на паважа. — О, да му се не види, шефът ми идва. Трябва да ставам — тя се наведе и целуна Катрин по бузата, преди да стане от столчето. — Благодаря ти. Ти си първият човек, с когото разговарям за това. Олекна ми, след като си излях душата.

— Добре — каза Катрин. — Все пак искам да знаеш, че ти не си неудачник. Нищо подобно. За мен твоят клас е светлият лъч в седмицата. Говоря сериозно.

Софи се трогна.

— Благодаря. Радвам се да го чуя.

— Ами, вярно е. Ти си прекрасна — тя погледна часовника си. — Аз също трябва да тръгвам, автобусът ще дойде всеки момент. Но ти не се тревожи, чу ли? Скоро ще откриеш призванието си, сигурна съм. Благодаря за тортата!

— За теб винаги — Софи видя Грант да наближава, затова разчисти бързо чашите и чинията, надявайки се с цялото си сърце, че Катрин имаше право.