Луси Даймънд
Една нощ в Италия (18)

Глава 17
Il foglio di calcolo — Таблицата

— Ти нямаш нищо против, нали? Само за няколко седмици.

Анна имаше нещо против. Тя имаше много против това, че Пит си беше наумил да използва апартамента й като складова площ за десетките кашони с глупави вещи, докато си намери изгодна квартира.

— Не — каза тя през стиснати зъби, когато той тръсна един кашон с фентъзи романи с яркоцветни корици на леглото.

— Супер. Коте, я сложи чайника на котлона. Умирам от жажда.

Защо не опиташ да умреш по-бързо, прииска й се да отвърне, но се спря в последния миг. С препъване в нестабилна кула от кашони и щайги — защо от едната стърчеше бумеранг? Кога изобщо Пит беше доближавал южното полукълбо? — тя изруга тихичко и влезе в кухнята. Тази вечер Анна изпробваше различни видове джинджифилов кейк за следващата статия и беше оставила две тъмни, благоуханни лепкави красавици да се охлаждат на решетката, само че Пит беше тръснал на плота кашон с надпис „Кухненски неща“, посипвайки сладкишите с прахоляк и бог знае още какво.

Това беше ужасна грешка. Откакто му позволи да домъкне проклетите си дискове с мачове по футбол и научна фантастика в апартамента й, тя се плъзгаше по наклонена плоскост. Беше успяла да отложи съжителството за момента, но за колко дълго? Тя трябваше да тропне с крак, да скъса категорично, да се отърве от Пит и от всичките му неща. Иначе годините щяха да се изнижат неусетно и тя щеше да се събуди като стара жена, все още тук с него.

Тя щеше да се мрази за това.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя.

— Трябва какво, съкровище? Да ми покажеш малко цици? — Ето го, надзърташе в кухнята с противната си мазна усмивка. — Маце, страшна си. И си ми опекла сладкиш. Два сладкиша! Кога ще стане готов чаят?

Анна вдиша дълбоко. Сега или никога.

Колкото и да се страхуваше да остане самотна, пресъхнала стара мома, алтернативата — това тук — й се виждаше по-лоша с всяка минута.

— Пит — каза тя, мъчейки се да говори с неутрален и спокоен глас. Тя остави бутилката с мляко и скръсти ръце. — Слушай… напоследък мислих много.

— Леле! — той се престори, че пада по гръб. Много смешно. — Браво, коте, но аз дойдох да кажа, че отивам да преместя колата. Паркирах така, че запуших съседа ти, а той иска да излезе — посочи към нея с палец и показалец като мазен водещ на телевизионна игра. — Така че задръж тази мисъл, миличко. Не я изпускай. Веднага се връщам.

Каза мъжът с такъв брой мозъчни клетки, че човек можеше да ги запомни по име, помисли си Анна, когато вратата се затръшна. Тя уж без да иска доля прекалено много мляко в чая му, за да го подразни, после погледна снимката от Римини, която беше залепила на хладилника, и въздъхна, мечтаейки си да беше сега там. Далеч на юг, топлото слънце щеше да гали голата й кожа, щеше да носи слънчеви очила и чехли и да разговаря с баща си. Вместо това тя се бореше с пристъпите на клаустрофобия, докато вещите на Пит превземаха жилището й.

Срещата с баща й в Италия щеше да се състои, реши тя.

Другите хора в курса по италиански я бяха изгледали така, сякаш беше някаква откачалка онази вечер, когато им призна своя план в пъба. Те сигурно си мислеха, че тя говореше празни приказки, планираше да тръгне да го търси само с една снимка в джоба. Тя обаче нямаше да се откаже. Нямаше начин. Щеше да съжалява до края на живота си, ако оставеше тази следа неразследвана.

Телефонът й избръмча.

Като съм в колата, ще отида да взема още неща, гласеше есемесът от Пит. Връщам се след един час х.

Още неща? Всъщност колко неща имаше Пит? Не й бяха изглеждали толкова многобройни, когато лежаха разхвърляни в жилището му, но през последните две седмици той се беше превърнал в мъжкия еквивалент на Имелда Маркос с огромната си колекция вещи.

Скоро нямаше да остане място за нея.

И като се намръщи на напрашените джинджифилови кейкове, тя си отразя парче от коледния сладкиш (навлизаха в средата на януари, а вкусът все още беше приказен), наля си чай и отиде в хола, за да навакса с имейлите в отсъствието на Пит.

Още с първата крачка стана ясно, че Пит беше успял да обсади компютъра й на малката ъглова маса с блокада от кашони и един куфар. Обзе я раздразнение. Прекрасно. Как щеше да работи сега?

С яростни ругатни Анна се намести на малкото останало свободно място на дивана и включи телевизора, докато изяде сладкиша. Нищо интересно. После погледът й попадна върху чантата с лаптопа на Пит, оставена върху един кашон. Добре, тя щеше да използва него. Той й дължеше поне тази услуга.

Тя го включи и отгатна паролата (Остриетата: бинго. Футболът и сексът оглавяваха приоритетите на Пит; паролата винаги се въртеше около тези две теми), влезе в интернет и започна да отговаря на последните коментари и имейли от нейните читатели. Последната й рецепта беше апетитна вегетарианска яхния за сгряване в студените зимни вечери. Продуктите бяха тиква, нахут, домашно приготвена печена паста от смлени домати и различни други зеленчуци и зелени подправки и беше просто великолепна, нищо че го казваше тя. Съдейки по десетките получени имейли, читателите също я бяха харесали, освен няколко жилави месолюбци, които й бяха изпратили коментари, че манджата щеше да стане още по-вкусна с малко панчета^[1] или пилешко месо. Винаги имаше хора, които смятаха, че могат да се справят по-добре, но Анна не се поддаваше на подобни атаки. Тя никога не се беше представяла за нещо повече от аматьор.

Много благодаря на всички, написа тя. Вашите коментари винаги са добре дошли, а предложенията ви са безценни. Междувременно, в моята кухня се охлаждат две разновидности на джинджифилов кейк… ще ви дам рецептата на по-вкусния по-късно тази седмица. Не спирайте да готвите.

Времето минаваше толкова приятно, че Анна съвсем забрави за него. Когато погледна отново часовника над камината, тя осъзна, че: а) беше й се схванал вратът от взиране с наведена глава в екрана на лаптопа и б) минаваше десет часът и Пит още не се беше върнал.

Сякаш четейки мислите й, телефонът й изписука с поредния есемес. Реших да остана при мама. Ще се видим утре, нали? П. х

Добре, до скоро. Лека х, отговори тя. Лошо ли беше, че първата й реакция беше на облекчение, че ще спи сама в леглото си тази вечер? Да, виновно реши тя. Добрата приятелка не се радва на отсъствието на нейния приятел.

Анна се канеше да затвори лаптопа на Пит, когато си спомни с потресение онази зловеща таблица, на която се беше натъкнала — „Секс с Анна“ — и оценките от 2 до 10, които й беше дал. Дали той я актуализираше, запита се тя. Нямаше да е трудно да провери…

Таблици. Актуални. „Секс с Анна“. Да, ето я, между графика на излизанията през месеца и картотеката на колекцията от научнофантастични и фентъзи книги.

Уютно местенце, наистина. Гузно, тя отвори таблицата, за да прегледа последните забележки.

Тя пак каза, че я боли главата — 5

А беше обута в страстоубийки, за малко да ми увисне оная работа. Определено е качила няколко кила по Коледа — 6

Скука. Трябваше да затворя очи и да мисля за оная стегнатата в центъра — 5

Какво беше това, по дяволите…? Анна проследи списъка от оплаквания с разширени очи: епопея на лошия секс и загиващата романтика. Най-добрата оценка през последните три месеца беше една самотна седмица през декември. Седмица!

Междувременно Пит критикуваше гърдите й, обиколката на бедрата й, целувките й… това не беше нормално. Всички качват по няколко кила по Коледа, това беше закон! И какво от това? Няколко килца тук или там не бяха от съществено значение. Той самият не беше атлет, с тресящото се меко шкембе. Вместо шест плочки на корема той можеше да се похвали единствено със способността да изпие шест бири. Кой беше той, за да я съди?

Анна затвори лаптопа с разтуптяно сърце, тъй като не искаше да чете повече. Защо не я беше зарязал, щом я намираше за толкова непривлекателна? Защо си губеха времето?

Тя облегна глава в ръцете си, осъзнавайки собственото си лицемерие, тъй като трябваше да зададе същия този въпрос на самата себе си.

Връзката им креташе на доизживяване през последните шест месеца; те бяха заедно по навик, по взаимно удобство. Е, вече не. Анна щеше да скъса с него при първа възможност.

Убийство от милост.

Телефонът й избръмча отново и я стресна. Тя отвори есемеса и видя ново съобщение от Пит. Това обаче беше по-необичайно.

Дългият пита за теб. Искаш ли го? ;-0

Отдолу имаше снимка на еректиралия му розов пенис.

Анна го зяпна слисана с ококорени очи. О, боже. Какво беше това? Така ли възнамеряваше да възроди страстта Пит? Като й изпраща порно есемеси от свободната стая у майка му?

Тя облиза устни, питайки се как да му отговори. Дали изобщо трябваше да му отговори? Може би тя трябваше да се престори, че вече е била заспала, когато е дошъл есемесът, да измисли някакво извинение на сутринта.

Но какво щеше да впише той в таблицата? Фригидна крава, не поиска да ме поглези дори с една чекия по телефона.

Тя изплези език срещу лаптопа. И какво толкова? Да пише каквото иска, тя и без това щеше да го зареже до края на седмицата, а после той можеше да я критикува на воля.

Въпреки това Анна се измъчваше от някакво необяснимо любопитство. Тя и Пит никога не бяха правили телефонен секс.

Като се замислеше, тя с никого не беше правила телефонен секс.

Какво точно се очакваше? Дали трябваше да опише някоя мръсна фантазия в есемес? Или да напъха телефона в гащите си и да му изпрати ответна снимка? (По-добре не, отдолу положението беше рунтаво. Той можеше да си помисли, че му изпраща снимка от джунглата в Борнео.)

Може би тя трябваше да опита като един вид социален експеримент. Можеше да публикува материал за случката в някое лъскаво списание — те винаги публикуваха подобни глупости.

Изминаха три минути, а тя все още не беше отговорила.

На Пит или му беше „увиснала оная работа“ или вече мастурбираше с мисълта за „оная стегнатата в центъра“. Дали Анна беше изпуснала момента?

Подмокрих се при мисълта за теб, написа тя, донякъде развълнувана, донякъде втрещена от собствената си дързост. Дай ми Дългия, накажи ме.

Пръстът й се поколеба върху бутона „изпрати“.

О, боже, помисли си тя, гледайки текста, сбърчила нос. Беше такова клише, нали? Като реплика от нискобюджетен порнофилм. Дай ми Дългия, накажи ме, наистина. Толкова плоско.

По-лоша от липсата на оригиналност беше увереността, че Пит пазеше всички компрометиращи есемеси в СИМ картата на телефона си и ги показваше на приятелите си. Анна веднъж беше чула приятеля на Пит Анди Гордън (Флаш, както му казваха) да се хвали в кръчмата как неговата приятелка Кърсти „го поела в задния двор“, със съответните гадни подробности.

Анна в никакъв случай не искаше да даде повод за подобен вид разговор. Тя си представи как се засича с Пит някоя вечер и вижда многозначителните погледи и подигравателните усмивки на неговите приятелчета. Ъ, не, благодаря.

Трий, трий, трий. Тя написа „ЯКО!“ вместо това, с емотикона с намигване. Кое беше за предпочитане, клишето или смотаняшкият хумор? В момента тя беше прекалено объркана, за да може да прецени. Анна изпрати есемеса и почака със затаен дъх някакъв отговор.

Когато не получи такъв, тя реши, че явно беше изпуснала момента. Като познаваше Пит, той сигурно беше заспал и вече хъркаше със задоволена усмивка под овехтелите синтетични завивки в свободната стая при майка си, напълнил кошчето за отпадъци с подгизнали салфетки. Обзета от странна смесица от разочарование и облекчение, Анна си облече пижамата и си легна.

 

 

— Е, какво опекохме тази седмица? — попита Марла в четвъртък. — Моля те, не прави повече онези вегетариански манджи — добави ведро тя с толкова озъбена и ослепителна усмивка, че почти успя да заблуди Анна. — Аз не мога да вирея на заешка храна, нали разбираш? Как преживяват хората на такъв треволяк?

— Кейк — отговори лаконично Анна, вдигайки глава от компютъра.

Тя пишеше рецептата на по-хубавия джинджифилов кейк, уверена, че читателите щяха да го харесат. След като изряза напрашените корички, кейкът се беше оказал ароматен, мек и с всеки изминал ден ставаше все по-вкусен.

— Аха — каза Марла с известно съмнение. — Хммм.

— Какво искаш да кажеш с това аха, хммм?

Марла наклони глава на една страна с ококорени очи.

— Ами, аз не искам да критикувам, естествено, но дали е разумно? Защото вече е средата на януари? И всички се грижат за фигурата си, дали са обещания за Новата година и така нататък? — Някой наивен човек би помислил, че Марла беше дълбоко загрижена за доброто на Анна.

За щастие Анна не беше наивна.

— Не всички са на диета — отбеляза тя и започна да пише още по-бързо, въпреки че допускаше правописни грешки.

— О, знам! Искам да кажа — аз никога не пазя диета, слава богу! Бих умряла, ако съм дебела, честно, направо ще се застрелям. Но знам, че не всички са благословени с моя атлетичен метаболизъм — тя се засмя звънко. — Не казвам, че ти трябва да пазиш диета, Анна.

Тоест, тя казваше, че Анна имаше нужда от диета.

— Боже опази някой да си помисли това, Марла — каза Анна с достойна за уважение сдържаност и продължи да пише с нечовешка бързина. Семсете баршонто с кабпулвера, гласеше вторият ред от рецептата.

— Хората винаги казват, когато се запознават с мен, „Няма начин ти да си оценител на ресторанти! Толкова си слаба! Ти ядеш ли изобщо храната, или само я преценяваш на външен вид и на миризма?“. Толкова е забавно! # Хаштаг смешно!

# Хаштаг лъжа, помисли си Анна и продължи да препуска по клавиатурата.

Разбийте йятаца и ги разбъркайте в семтса. Тя тъкмо се чудеше как щеше да отвори стиснатата си челюст и да отговори, когато чу познатото почукване на могъщи токчета зад гърба си.

— Добро утро, дами — каза Имоджен, обвита в облак от парфюм на Диор. Костюмът днес беше в погребално черно, защото се очакваше посещение от собственика на вестника Дик Бригс (или Големия Дик, както го наричаха всички). — Марла, Анна, имате ли една минута? Хрумна ми една от моите блестящи идеи, така да се каже.

— Супер! — възхити се Марла и запърха с дългите си мигли ласкателно.

— Ти излизаш в отпуск другата седмица, нали? — попита я Имоджен.

— Да, не искам да ви дразня, но заминавам за Малайзия за малко слънце през зимата — съобщи Марла на всеослушание в офиса, сякаш някой го интересуваше. — Обещавам, че няма да говоря много за това, но все пак ще спомена петзвезден хотел, много благодаря, и един от онези безкрайни басейни и…

Имоджен прекъсна хвалбите.

— Смятам, че докато теб те няма, Анна може да поеме твоята рубрика — каза тя. — Анна, ти нали нямаш нищо против? Мисля, че ще бъде идеалната следваща крачка за теб, след като вече си кулинарен експерт.

Настъпилата тишина беше толкова абсолютна, че човек би чул падането на водна капка в някой от онези безкрайни басейни.

— О — възкликна учудено Анна. — Наистина ли? Това е страхотно.

— Не! — възмути се Марла, без да прикрива яда си. Тя се помъчи да се съвземе, но усмивката й беше опъната като баретата на Биг Деди. — Тоест… За съжаление аз не смятам, че Анна е съвсем подходяща — каза тя. — Защото човек трябва да има опит, за да пише анотации за ресторанти. Без да се обиждаш, Анна, но за тази работа се иска талант и…

Имоджен присви очите си.

— Мисля, че тя ще се справи много добре — каза тя с най-нетърпящия възражения глас в репертоара си. — Марла, ще бъде добре, ако дадеш някои указания на Анна и готови шаблони за отзивите, преди да заминеш…

— Но…

— Благодаря, Марла. Благодаря, Анна. Очаквам с нетърпение да видя как ще се справиш.

— Чудесно!

Марла я проследи с нескрито презрение.

— На читателите това няма да им хареса — каза кисело тя, после се обърна към Анна, стискайки устни. — Не ме разбирай погрешно, Анна, ти си добра в дребната журналистика…

Добра в дребната журналистика! Превзета крава. Анна работеше във вестника много по-дълго от Марла.

— И пишеш добре за старомодното готвене…

Прозвуча така, сякаш Анна пишеше на тема кучешки изпражнения.

— Но, виж, моите читатели обожават стила ми на писане. Той е остроумен и забавен…

За първи път чувам това, помисли си мрачно Анна.

— Е, без да се обиждаш, но…

Анна чу достатъчно.

— Говорим за анотация за ресторант от петстотин думи, Марла, а не за политически обзор за страниците на „Гардиън“. Смятам, че ще се справя.

Марла ахна вбесена.

— Е, щом гледаш на задачата толкова несериозно, може би трябва да ме замести някой друг — тросна се тя. — Неприятно ми е да чуя, че омаловажаваш основният акцент в рубриката за развлечения.

— Хайде стига! — изрева Колин като мечок, пробуден от зимен сън. Той удари с юмрук по бюрото си. — Може ли да млъкнеш най-после? Някои от нас се опитват да работят.

Марла седна зад бюрото си и атакува клавиатурата със злост, стиснала устни като котешко дупе. Анна не можа да се сдържи и се усмихна тайничко. Талантлив ресторантьорски критик, а? Имоджен я беше нарекла „нашият кулинарен експерт“. Ето това се казваше резултат.