Луси Даймънд
Една нощ в Италия (16)

Глава 15
Il bar — Барът

— Благодаря ви, справихте се блестящо — Софи събра листовете с упражненията и се усмихна на учениците си. Бяха изминали само две седмици и тя беше много доволна от своя курс по италиански за начинаещи, въпреки моментното непокорство на Катрин тази вечер. Дали Софи не я беше засегнала неволно по някакъв начин? — Не забравяйте да си подготвите домашните за другия вторник — добави тя. — До скоро. Ciao.

След първите няколко трудни седмици животът на Софи постепенно се връщаше в някакво по-нормално русло. Баща й прекара една седмица в болницата, където му сложиха байпас, но вече си беше вкъщи и постепенно се възстановяваше. Наложи се родителите й да отложат планираната ваканция на Канарските острови, но това беше незначителна жертва.

Студената война между Софи и майка й се беше стопила, първото колебливо затопляне започна на Коледа, за да прерасне в пълноводен поток от топящи се ледове през следващите няколко дни. Изнервени и изтощени от тревога за крехкото здраве на Джим, те двете разчитаха една на друга повече от всякога, намирайки утеха в близостта и компанията си. Травмата от инфаркта и последвалият обрат в състоянието на Джим укрепи връзката им, като я занули. Майка и дъщеря поставиха ново начало.

Странен подвиг беше това, да спасиш живота на баща си. Триш не пропускаше да представи на всички приятели и съседи историята в най-малките цветни детайли, като акцентираше върху първата половина.

— Беше удивително — разказваше развълнувано тя на своя слушател. — Като кадри от „Спешно отделение“. Сега Джим щеше да лежи на два метра под земята, ако не беше нашата Софи, помнете ми думата.

Ако майка й се отнасяше към Софи като към кръстоска между Флорънс Найтингейл и ангел пазител, баща й беше още по-зле.

— Аз ти дължа живота си, моето момиче — казваше той през ден, улавяше ръката й в своята и я гледаше с насълзени очи. А когато не беше в сантиментално настроение, той дрънкаше с месинговото звънче до леглото си и викаше: — Медицинска сестра Фрост! Медицинска сестра Фрост! — за да я натовари с поредната си поръчка.

— Следващият път няма да си правя труда да те спасявам — роптаеше тя, отивайки да провери какво искаше този път Джим.

Усмихвайки се при мисълта за неговата усмивка — боже, толкова беше хубаво да види отново тази усмивка! — Софи прибра записките си в голямата си черна торба, чувайки гласа на Джералдин в далечината.

— Кой иска да пийнем набързо по една чашка? Ние с Рой сме включили сериала на запис, за да се отбием в „Горчивия край“, ако някой иска да ни прави компания.

„Горчивия край“ беше пъб на стотина метра от колежа, спомни си разсеяно Софи, като облече палтото си и преметна чантата си през рамо. Тя не беше ходила там — напоследък не излизаше никъде, честно казано — но мястото беше класическа стара кръчма, недокосната от модерните гастрономически превземки.

— Софи? Ти идваш ли? — Джералдин се озова пред нея, с обнадеждена усмивка. Беше учудващо пъргава за пенсионерка.

— О… аз ли? — попита стреснато Софи.

— Да, ти — обади се Джералдин. — Бих те поканила на италиански, обаче още не знам как. Какво ще кажеш? По едно малко на крак, преди всеки да поеме по пътя си?

— Не е задължително — добави Рой в следващия миг, сякаш беше свикнал да тушира настойчивостта на съпругата си. — Макар че много искам да те разпитам за Италия. Къде си ходила, какво ще посъветваш начинаещите…

— Съветвам те да я почерпиш, любов моя, щом смяташ да я тормозиш цяла вечер — предупреди го Джералдин с умиление. — Какво мислиш? Другите ще дойдат — е, с изключение на Фреди. Явно е зает. Каза, че следващият път може би ще дойде.

Аха, помисли си Софи, спомняйки си романтичната сцена от „Гладстоун“ — прегръдката на Фреди и хубавото момиче. Може би това момиче беше причината Фреди да учи италиански, за да я впечатли с изисканите си маниери.

Джералдин все още очакваше отговор.

— Е? — подкани я тя.

— Хайде, тогава — съгласи се Софи. Вече не помнеше откога не беше излизала да пийне в компания. — Ще бъде чудесно.

* * *

— Така, имаме червено вино за Анна, портокалов сок за Катрин, бира „Гинес“ за Джордж, порто с лимон за Джералдин, ъ… това какво беше? — Рой присви очи срещу искрящата червена течност в малката чашка.

— Това е шот „Сауърз“, Рой — отговори Фийби с усмивка. — Благодаря, това е за мен. Нита ще пие сайдер.

— Благодаря — каза срамежливо Катрин.

Те се разположиха на две големи маси в уютния ъгъл на „Горчивия край“, старомоден пъб с тъмна дървена ламперия, конски подкови, окачени на окадените греди, и камина с истински огън.

— Диетична кола за Софи и битер за теб. Заповядайте!

Рой сервира напитките с ловкостта на професионалист и остави таблата отвесно до масата.

— Е, наздраве на всички. Чудесно е, че излязохме заедно, за да си поговорим като хората. Не се налага да говорим на италиански, нали, Софи?

Софи се засмя лукаво.

— Не, разбира се. Сега можете да разпуснете и да се държите естествено до другия вторник — тя вдигна чашата си. — Може би все пак трябва да ви науча да казвате „наздраве“ на италиански, след което ще изляза от ролята на учителката. Думата е salute!

— Salute! — казаха всички, чуквайки се с чаши.

— Боже, вече се чувствам космополитно — подхвърли Фийби и отпи от шота. — Казвам ви, моят приятел е луд по тези думички, които учим. Онази вечер постоянно ме караше да му шепна на ушенце тути фрути, докато се… — тя се изчерви силно, спомняйки си, че беше сред относително непознати хора, после се закашля. — Ъм…

Нита я смушка с лакът.

— Фийбс! Ние не искаме да знаем твоите мръсни малки тайни! — извика тя, ужасена, но всички други се засмяха.

— Е, това е идея — засия Джералдин, като смушка Рой.

Той сякаш се сепна за момент, после вдигна вежди толкова слисано, че всички отново се засмяха, дори Фийби.

— Прекрасен език, нали? — въздъхна Анна. — Mamma mia! Нямам търпение да отида в Италия.

— Ти резервира ли вече пътуването? — попита я Софи, спомняйки си бегло, че Анна беше споменала нещо за роднини в Италия.

— Още не — Анна доби тайнствен вид. — Все още се опитвам да реша къде да отида. Мислех си да започна с Римини. Някой ходил ли е там?

Софи поклати глава.

— Римини е на север, нали? На източното крайбрежие. Не съм била там.

Никой не беше посещавал мястото.

— Аз съм бил в Сицилия — включи се Джордж. — Прекарах страхотно. Все още си пазя пътеводителя, ако искаш, ще ти го дам.

— Аз работех в Соренто, преди да дойда тук — добави Софи. — Фантастично място за базов лагер през ваканцията. Първо, мястото е невероятно красиво и второ, оттам лесно можеш да отидеш до Помпей и Неапол на еднодневна екскурзия.

Анна обаче не прояви ентусиазъм към Сицилия или Соренто.

— Аз трябва да отида в Римини — каза тайнствено тя. — Имам мисия.

— Колко интригуващо! — каза Джералдин, като се наведе напред и блестящите й обици се залюляха. — Каква мисия? Разкажи ни повече!

Анна отпи глътка вино.

— Това е дълга история — каза тя. — Не искам да ви отегчавам с нея.

— О, няма да ни отегчиш — увери я Джералдин, но Рой улови ръката й.

— Недей да досаждаш — каза той. — Ако иска, тя ще ни каже.

Сега Анна наистина се смути, забеляза Софи.

— Ами… просто… аз търся баща ми — призна тя.

— Той загубил ли се е? — попита объркано Фийби.

— Млъкни, тикво — изсъска Нита. — Шотът те удари в главата.

— Ааа — каза Джералдин, нетипично смутена. — Извинявай, мила — проявих нетактичност. Това не е моя работа.

Анна сви рамене.

— Не, няма проблем — тя сви устни, сякаш водеше вътрешен спор дали да продължи по-нататък, но думите сами се изтърколиха от устата й. — Всъщност аз не го познавам. Мама отказва да ми каже дори името му. Един ден баба ми се изпусна и го спомена. Той се казва Джино и е италианец. Доколкото знам, двамата с мама са се запознали, когато тя е била на почивка в Римини.

Последва гръцки хор от възклицания.

— Еха — прошепна Софи. — Това е разбиващо.

— С какви други факти разполагаш? — попита Джордж. — Искам да кажа, успя ли да стесниш кръга?

— Имам снимка — призна Анна. — Но само толкова. Знам, че стрелям в тъмното, но мисля да отида там и да покажа снимката на разни хора — на колкото може повече. Аз съм журналистка, свикнала съм да разследвам и да разплитам истории, така че… — тя разпери ръце. — Какво друго мога да направя? Аз наистина искам да го намеря. Трябва да опитам.

— Затова учиш италиански — осъзна Софи.

— Да — лицето й се сгърчи смутено. — Затова те моля да ме научиш да казвам, „Познавате ли този мъж?“, Софи. Имам нужда от стабилен речников запас за издирване на бащи, за да съм въоръжена и готова за действие.

— Браво на теб — каза Катрин.

— Да, стискам палци — обади се Джордж.

Джералдин се наведе напред и погали ръката на Анна.

— Убедена съм, че ще го откриеш — каза тя. — И когато това стане, той ще се гордее, че има такава прекрасна дъщеря.

В очите на Анна се появиха сълзи и тя премигна с усмивка.

— О, Джералдин… благодаря ти — каза тя.

— Виж какво направи! — възкликна Рой. — Сега я разстрои! Честно, не смея да я заведа никъде. Извинете съпругата ми. Можете ли да повярвате, че аз търпя такива изпълнения почти четирийсет години? Нищо чудно, че ми побеля косата.

Софи се изкиска. Рой й напомняше на баща й, преструваше се на страдалец, но за всички беше ясно, че обожаваше своята огнена съпруга.

Джералдин го сбута палаво, после вдигна чашата си за тост.

— За мисията на Анна — произнесе тя.

— За мисията на Анна — повториха всички в хор.

— И за да заживеете щастливо след това — добави Нита. — Толкова е готино да имаш баща италианец. Хей, ще ни кажеш, ако баща ти има хубави синове, нали?

— Аз мислех, че ти харесваш Фреди! — изтърси Фийби, с което си спечели плясване от сестра си.

Катрин се покашля и се изчерви като божур.

— Някой иска ли да му взема нещо за пиене? — попита тя.

Когато първите напитки бяха повторени, а след това и потретени, групата се раздели на няколко по-малки групички, в които се поведоха по-задушевни разговори. Софи седеше до Джералдин и Рой, заслушана как Джералдин поиска съвет от Фийби за косата си.

— Става въпрос за продукцията — каза важно Джералдин. — Нали си спомняш, че споменах нещо за любителски театър? Ако можеш да ме насочиш каква прическа да избера, ще бъде великолепно, мила.

— Каква пиеса поставяте? — попита Софи с любопитство. От години не беше ходила на театър. — И каква е твоята роля?

— Тя е звездата, естествено — отбеляза лоялно Рой.

— Я стига, Рой Бренан, изобщо не съм — скара му се Джералдин. — Имам само две реплики, миличка. Пиесата се казва „Парите говорят“ и аз съм агент на недвижима собственост. Две реплики, само толкова, понеже се опитвам да продам една къща на една цървулана, която печели от лотарията — тя нацупи устни и заговори с превзет глас. — „С какво мога да помогна на мадам?“. Това е първата ми реплика. Втората още не съм я разучила. Не се пришпорвам.

Софи се засмя.

— Не бива да се бърза с тези неща — съгласи се тя със сериозен тон. — „Парите говорят“ ли каза? Май не я знам.

— Нея знаеш, разбира се. Режисьорът я написа и всъщност е пълен — сещаш се с какво, честно казано — тя завъртя очи и Софи съжали за загубата на този талант в роля с две реплики. Защото Джералдин беше родена за главната роля. — И така, Фийби, както казах, трябва ми прическа на агентка на недвижима собственост… Ти какво ще ме посъветваш?

Фийби изглеждаше леко подпийнала и се олюля на високото столче, когато заговори:

— Боже, не знам, нещо пригладено и прибрано, нищо диво и дръзко…

Джералдин се смая от този съвет.

— О — каза тя, като сви устни.

— Освен ако не е някоя агентка бунтарка — побърза да добави Фийби. — Нали знаеш, ако е някоя дива мадама.

— Да, дива е — Джералдин кимна. — Така ми харесва.

— В такъв случай бих казала да добавиш няколко цветни кичура. Синьо не, нищо крещящо, само някой стилен лилав кичур или нещо такова.

— Хммм.

— Или — продължи Фийби, забелязвайки провала на горното предложение — можеш да заложиш на елегантно шикозно каре. Може би леко филирано. С по-дълги краища отпред, изглежда фамозно. Да. Какво мислиш?

— Великолепно! — произнесе се Джералдин. — Това е истината. Благодаря ти, Фийби. Ще си запиша час в най-скоро време и ти можеш да ме оправиш.

Фийби се задави с питието си (третото беше отровно зелено и изглеждаше несъмнено радиоактивно).

— Искаш да кажеш да те направя — каза тя.

— Да ме направиш! О, мила, аз се напих — изкиска се Джералдин. — Рой, дръж ме под око, чу ли? Ще се забъркам в някоя беля, както я карам.

Фийби отвори чантичката си и извади една визитка.

— Заповядай — каза тя, подавайки я на Джералдин. — Софи, ти искаш ли една? Някой друг? Кат, може ли само да спомена, че ще изглеждаш страхотно с бретон. Забелязах го веднага щом те видях.

— О! — възкликна Катрин, приятно изненадана. — Така ли мислиш?

— Знам го. Звънни ми, ако ти се прииска да те преобразя, чу ли?

— Добре.

— Всички ще дойдем — обеща Софи и прибра визитката на Фийби в портмонето си, планирайки да направи изненада на майка си. След цялото тичане и тревогите около Джим, Триш имаше нужда да се поглези. — Добре, Джералдин — продължи тя, — кога да очакваме да те видим на сцената? Надявам се, че си даваш сметка, че ще ни трябват места на първия ред.

Джералдин плесна с ръце и изписка от вълнение.

— Непременно! Рой, кога беше? Никаква ме няма с датите. Някъде през февруари. Непременно да дойдете. Голям смях ще падне!

Наближаваше десет часът, когато учениците на Софи напуснаха пъба и се отправиха с олюляване всеки в своята посока, сбогувайки се в мразовитата нощ. Лют вятър захапа лицето й, когато тя тръгна към близката автобусна спирка, но не можа да изтрие усмивката й.

Те всички бяха толкова симпатични, толкова интересни! Дори Нита, с накъдрената като пудел коса, се оказа очарователна след една чашка, а също и много интелигентна, съдейки по дисциплината, по която правеше аспирантура. Софи и Джералдин се впуснаха в безкраен разговор на тема театър, после Анна се зае да я разпитва за пътуванията й в Италия. Джордж ги разсмя, като им разказа за ужасната банда, в която беше свирил навремето, а Катрин беше толкова сладка и мила, въпреки че й липсваше самоувереност.

Софи беше свикнала да повежда разговор с непознати хора, умение, което беше развила след дългите години на пътешестване.

Разговорите с другите пътешественици следваше определен модел — откъде си, от колко време пътуваш, къде си бил, най-страхотните моменти в пътуването (тук почти винаги се стигаше до разкази за магически гъби на плажа), най-гадните моменти в пътуването (тук почти винаги се стигаше до разкази за дизентерия и ограбване), коя е следващата ти дестинация. Това, което я порази в разговорите тази вечер, беше колко дълбоко вкоренени бяха хората в Шефилд.

Никой не говореше за местене и никой не се хвалеше с най-отдалеченото място, което е посещавал. Напротив, те изглеждаха щастливи там, където се намираха. Интересно.

Тя се качи в автобуса и седна на горния етаж, потънала в мисли. На минаване покрай катедралата, осветена на фона на тъмното небе, Софи си спомни за коледните концерти, които беше посещавала там, докато ходеше на училище, как отекваха стъпките вътре, миризмата на прах и стара сграда.

Имаше толкова много спомени в този град, които я връхлитаха на всеки ъгъл, напомняха й за отминали времена.

От какво бягаш, Софи, беше я попитал баща й в болницата. Вече самата тя не можеше да си спомни отговора.