Луси Даймънд
Една нощ в Италия (37)

Епилог
Io ricordo — Спомням си

Небето на Италия беше лазурносиньо без нито едно облаче и ароматът на розовите храсти бугенвилия покрай бара до басейна се смесваше с опияняващата миризма на кокосово масло от лосиона за слънчев загар и цигарен дим. Катрин беше на двайсет години, с пълен с печати студентски билет за интерконтинентален железопътен транспорт, червена рокля и най-прекрасния тен в живота си. Въздухът трептеше от жега и необятни възможности. Всичко можеше да се случи.

А после се появи той, Майк, набра се и излезе от басейна, струйки вода се устремиха по мускулестите му ръце: той беше висок и атлетичен, на двайсет и няколко години, със златиста кожа и палава усмивка. Когато той се изправи, тя забеляза как банските му разкриваха извивката на хълбоците му и потръпна от внезапно желание.

Той тръгна към нея, капчиците вода упорито отказваха да се търкулнат по тялото му, очите му не се отделиха нито за миг от нейните.

— Ciao, bella — каза той с нисък и дрезгав глас.

Кръвта забушува във вените й. Дъхът заседна в гърлото й. Стори й се, че цяло лято беше очаквала този миг. Тя вдигна вежди закачливо и му се усмихна.

— Ciao — отговори тя.

 

Какво лято! Катрин и нейната приятелка Зоуи обикаляха Европа с раници на гърба през ваканциите и се бяха хванали на работа като камериерки в един голям хотел в Лидо ди Йезоло на Венецианската ривиера. Един ден след смяната тя беше слязла сама край басейна и той беше там. Ciao, bella, каза той на най-добрия си италиански. И тя си загуби ума по него.

Той беше там за десет дни с група приятели и двамата си прекараха страхотно, танцуваха в дискотеката, пиеха коктейли с невъзможен цвят, целуваха се страстно, докато слънцето залязваше… и така нататък. Никой от тях не приемаше авантюрата за нещо повече от ваканционен флирт: двама млади хора, замаяни от топлината на средиземноморското слънце и поривите на младата кръв. Но бременността промени всичко.

Странно как се върти животът, нали? Понякога човек прави пълен кръг. Защото сега, почти двайсет години по-късно, Катрин отново беше във Венеция, на разстояние колкото кратко пътуване с лодка от мястото, където всичко беше започнало.

— Una spremuta, per favore. Grazie^[1] — каза тя на сервитьорката, която дойде да вземе поръчката й. Беше ведър, слънчев ден през април и тя се беше уговорила да се срещне с другите в едно кафене с изглед към Големия канал. Оттук се виждаха водните таксита и гондолите, бавното пъплене на туристи, светкавиците на фотоапаратите, които се опитваха да уловят малки късчета от великолепието на Венеция.

— Uno momento — усмихна се сервитьорката.

Семестърът в Хърст Колидж беше завършил преди две седмици, а с него и курсът по италиански език. Всички от техния клас — е, почти всички — отидоха на италиански ресторант, за да отпразнуват финала и да си кажат довиждане. А после, още на следващия ден, по силата на моментна прищявка, Катрин резервира самолетни билети до Венеция и апартамент на един хвърлей до църквата „Санта Мария Глариоса деи Фрари“. Е, защо не? Човек можеше да прави тези неща, когато беше свободен.

Венеция беше поразително красива, точно както я помнеше. Дори още по-красива, защото на двайсет години Катрин не беше оценила великолепието на моста Риалто, площад „Сан Марко“, Палацо Дукале и о, всичко останало. Тя беше забравила как човек пристъпваше по красивите малки улички, а старите църкви го очакваха на всеки ъгъл, яркочервените мушката, които цъфтяха на первазите, слабите улични котки, които се промъкваха по прашните алеи, нанизите люти червени чушки и купите с едри лимони, изделията от муранско стъкло, които намигаха от всяка витрина…

О, да. Сега тя оценяваше Венеция. До последното камъче.

Донесоха сока й и Катрин благодари на облечената в черно сервитьорка и отпи, наслаждавайки се на галещото лицето й пролетно слънце. Все още не й се вярваше, че се беше върнала тук, само на няколко километра от мястото, където животът й беше кривнал от курса толкова драматично преди близо двайсет години. Е, сега най-после се беше върнал в правилния път, това беше сигурно. Пълен напред.

Последният урок по италиански беше доста тъжен, както става винаги когато завършва нещо значимо. През десетте седмици на курса занятията се бяха превърнали в нещо повече от учебен процес. Всеки човек от класа й беше дал нещо ценно: приятелство и нова увереност, да не споменаваме най-хубавата прическа, която бе носила някога. Катрин планираше да поддържа връзка с всички тях.

Фийби наскоро беше получила повишение и Катрин си беше записала отново час при нея. Фреди и Нита вече бяха двойка и планираха уикенд в Милано. Джералдин я изписаха от болницата, при условие че няма да става от леглото. Тя се надяваше да се вдигне и да започне да ходи с патерици след няколко седмици, и двамата с Рой не се бяха отказали от италианската ваканция на живота им през септември.

Анна наскоро се беше запознала с баща си и баба си, които й бяха устроили възторжено посрещане в „Малката Италия“. Тя и Джо бяха неразделни и Анна сияеше от щастие, когато говореше за него. На прощалната вечеря тя съобщи новината, че на Джо му бяха предложили работа в Лондон и той беше приел, а тя беше решила да го последва. Анна щеше да продължи да води кулинарната рубрика като журналист на свободна практика, докато си търси работа в столицата.

— А баща ми каза, че винаги има място за мен в ресторанта, ако закъсам — засмя се тя.

Анна щеше да липсва на Катрин, но заминаването й беше за добро.

— Надявам се, че ще идваш да ни виждаш — каза Катрин, когато се сбогуваха с прегръдка.

— Да, разбира се — каза Анна. — Постоянно ще се връщам за глътка йоркширски въздух.

Софи също чертаеше големи планове за бъдещето. След като откри призванието си в живота, тя кандидатства в Колежа по театрално изкуство в Манчестър и беше приета. Този път никой не скри документите й и тя постъпи в колежа.

Преди началото на семестъра през септември тя и Дан се готвеха да заминат на обиколка с влак из Европа като последна глътка свобода. Катрин се радваше, че мръсните пари на Майк бяха послужили за такива добри цели и вече не витаеха като зловонна смрад в банковата му сметка.

Колкото до Джордж, той повече не се появи в класа. Сигурно си имаше грижи. Но въпреки че между тях не се беше случило нищо особено, неговото приятелство беше прекрасно и ценно, осъзна Катрин. Сега тя постоянно носеше в колата си пакет със семена от полски цветя, ръсеше ги, когато минаваше по някоя запусната улица или занемарена зелена площ, с надеждата, че някое семенце щеше да си проправи път в пукнатините и да разцъфти. Като Джордж и неговите приятели партизани, тя гледаше на града като на една голяма градина, очакваща да бъде напълнена с цветя и плодове. Беше удивително колко бързо едно недолюбено място — или дори човек можеха да бъдат преобразени.

Мислите й бяха прекъснати от един глас. Два гласа.

— Ехо, мамо!

— Ciao!

Ето ги, Матю и Емили, вече сядаха срещу нея на масата, и двамата със слънчеви очила и тениски, със загорели ръце.

— Здравейте — каза тя. Децата й бяха толкова красиви и уверени. Какво повече можеше да желае една майка? — Успешен ли беше пазарът?

— Аз си купих карнавална маска — каза Емили, извади маската от торбичката и я постави пред лицето си. Маската беше призрачнобяла със златни и синьо-лилави арабески около очите и бузите. — Страхотна е, нали? Ще я сложа на бала с маски в университета през юни.

— Чудесно — усмихна се Катрин. Отскоро Емили имаше нов приятел, който бележеше значително подобрение в сравнение с Мака.

— И двамата се обединихме, за да ти купим това, мамо — каза Матю, подавайки й малка торбичка. — За да ти благодарим. Тук е много яко.

Катрин си спомни дежурните подаръци на Коледа и се развълнува, вадейки едно малко, увито в розова хартия пакетче.

— О, деца, благодаря ви — каза тя, когато го отвори и видя вътре сърце от синьо муранско стъкло на нежна сребърна верижка. — Много е красиво — въздъхна тя и го сложи на шията си. — Прелестно е. Благодаря.

— Ние ти благодарим, че ни доведе тук — възкликна Емили и стисна нежно ръката й. — Влюбена съм във Венеция. Според мен това е най-готиното място на света!

— Съгласна съм — каза Катрин. — Редно беше да дойдете тук, след като бяхте заченати тук.

— Какво, ние тук ли… Уф — Матю изглеждаше отвратен.

— Да.

— Искаш да кажеш, че ти и татко? Тук? — попита Емили.

— Само на няколко километра оттук — отговори Катрин. — И бяхме само няколко години по-големи от вас сега. Странна мисъл, нали?

— Тръпки ме побиват, като си помисля — каза Емили. — Затова аз се придържам към противозачатъчните средства.

Матю все още изглеждаше потресен.

— Аз май искам да пийна нещо — изтърси той и се огледа напразно за сервитьорката. — Ти какво искаш, Ем?

— Диетична кола, моля. Освен ако някой не иска да пийнем нещо по-силно, в такъв случай ще пия бира.

— Правилно — отсъди Матю. — Все пак сме на почивка, нали?

Катрин извади една двайсетачка от портмонето си и му я подаде.

— Вземи — каза тя. — Нека бирите да са три.

Матю тръгна да търси подкрепление, а Емили вдигна слънчевите очила на главата си.

— Как са отношенията ти с татко? — попита тя. — Видях го миналата седмица и той каза, че се мести да живее с онази жена, забравих й името. Аз все още не съм я виждала, но той ни покани с Матю да им отидем на гости. Ти добре ли го приемаш?

— Да — каза Катрин, защото наистина нямаше нищо против. Едва сега беше осъзнала, че тя и Майк бяха много различни; тя не можеше да си представи, че отново биха били двойка. Беше го видяла преди няколко седмици на моминското парти на Пени, той беше дошъл в същия клуб и се кълчеше като последен глупак на дансинга. Хората се смееха, а Катрин отначало го съжали… до момента, когато го видя да опипва едно момиче, което определено не беше Ребека. Да, тя се радваше, че се беше отървала от него. Двамата с Ребека си бяха лика-прилика, реши Катрин.

— Мислиш ли, че ще можеш да се влюбиш отново, мамо? — попита Емили с тревожен поглед. — Какво стана с онзи мъж, с когото щеше да излизаш онази вечер?

— Бирите идват — съобщи Матю, връщайки се при тях на масата. Той се изтегна на стола си, изпънал ръце зад главата си, и се засмя доволно. — Моля ви, кажете, че сте спрели да говорите за нашето непорочно зачатие.

— Да, мама тъкмо ще ни разкаже за един мъж, когото харесва — информира го Емили и лицето му посърна.

— О — каза той, — не съм сигурен, че искам да знам.

— Не му обръщай внимание — подкани я Емили. — Хайде, мамо. Какво се случи? Той още ли е на сцената? — тя попипа слънчевите си очила, внезапно изгубила увереността си. — Съжалявам за онази вечер, мамо. После се почувствах виновна. Накарах те да останеш с мен, вместо да излезеш с него — след като ти беше толкова силна и смела с Мака.

Катрин я погледна с любов. Дъщеря й беше съзряла, откакто беше напуснала дома им.

— Няма проблем — каза тя. — Но все пак благодаря.

— Tre „Peroni“! — попита сервитьорката, с поднос с три бири в ръка. Тя им ги сервира с три чаши.

— Grazie — каза Катрин.

— Prego.

— Мамо? — подкани я Емили. — Какво стана?

Катрин наля бира в чашата си, за да спечели време.

— Ами… нищо — призна тя. — Напоследък той преживя тежък период. Съпругата му наскоро… ами, тя умря. Звучи ужасно.

— Неговата съпруга? — Емили явно беше скандализирана. — Ти не спомена, че той е женен!

— Те бяха разделени от няколко години — обясни Катрин. — Тя си имаше друг. Но все пак — човек не спира да държи на някого само защото вече не са заедно.

Тя отпи глътка бира, питайки се за хиляден път какво правеше Джордж. Бяха разменили няколко есемеса в най-трудните моменти за него и доколкото знаеше Катрин, той се беше върнал в Шефилд, но сякаш беше потънал вдън земя. Липсваше й неговият весел характер, разговорите с него, липсваше й онова трепетно вълнение, което я беше обзело, когато той я покани да пийнат. Но тя знаеше, че такава внезапна, ужасна загуба смазваше човека. Оставаше й само да се надява, че той беше добре.

— Ами… какво? Това ли е? — попита разочаровано Емили.

— Ами… — Катрин отпи глътка студена бира „Перони“, която й подейства като амброзия. — Всъщност не съм сигурна. Преди много време му споменах, че обичам лалетата. Тоест, преди няколко месеца. И му казах, че ме е яд на себе си, защото есента ми беше толкова тежка, че пропуснах да насадя луковиците.

— Аха — Емили се намръщи, явно объркана от логиката на разказа.

— А на другия ден излязох от къщи и в градината се бяха появили две големи саксии с лалета. Прекрасни червени и жълти лалета, много красиви.

— И ти какво, мислиш, че той ги е оставил там ли?

— Не знам. Но после отидох на работа и там ме очакваха още саксии с лалета на двора. Този път розови и бели. Моята шефка Маги каза, че няма представа откъде са се взели.

— Ау, това е прекрасно! — извика Емили.

— Мен ако питаш, даже е малко смахнато — измърмори Матю.

— Затова мога само да предполагам, че са послание за мен. Приятелско послание в знак на благодарност. От него.

— Наистина е послание — възкликна ентусиазирано Емили. — Прекрасно, красиво, романтично послание. Боже, иска ми се някой да направи нещо такова за мен.

— И това ще стане — увери я Катрин. После замълча. — Въпросът е какво да правя сега аз?

— Обади му се, пате — каза Емили.

— А вие ще имате ли нещо против? Ако между нас се получи? — това беше важният въпрос. Това беше причината Катрин да се поколебае да му отговори веднага.

— Не, разбира се! Нали, Мат?

Матю сви рамене.

— Мисля, че не. Щом човекът е свестен.

— Свестен е. Той наистина е прекрасен — обзе я замайващо вълнение. — Наистина ли не се сърдите? Защото искам да знаете, че вие двамата винаги сте на първо място. Знаете го, нали?

— За бога! Разбира се, че го знаем. Няма нужда да казваш тези неща — Емили взе ръката й и я стисна. — Давай, мамо. Ние се радваме за теб. Нали, Мат?

— Да. Няма проблем, мамо. Стига да знае, че ще си има работа с мен, ако започне да те мотае.

Тя се засмя.

— Пени каза същото. Освен това каза, че е предвидила място за него на нейната сватбена закуска в края на месеца и не приема откази.

— Работата е ясна — каза Емили. — Горкият човек е паднал в капана — тя се засмя. — Не, сериозно, радвам се за теб. Много се радвам. Защо не му се обадиш, когато се приберем у дома?

Трепетно чувство на нетърпение обхвана Катрин. Чувстваше се щастлива, осъзна тя. Щастлива да бъде тук с децата си в тази прекрасна страна; щастлива с живота и прекрасните обрати в него.

Тя беше готова да опита отново, а благословията на децата й беше липсващото парченце от пъзела, последната капка увереност, от която имаше нужда.

— Да — каза тя с твърд глас. — Ще му се обадя.

Сигурно имаше някаква връзка между Венеция и нейния любовен живот, реши Катрин, докато разговорът се насочваше към предстоящите изпити на Матю, а после към плановете на Емили за лятото.

Благодаря ти, Венеция, помисли си тя с усмивка. Grazie. Не знам какво ме очаква този път… но нямам търпение да науча.