Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- One Night Italy, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Спасова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Интернет
- Разпознаване, корекция и форматиране
- Regi (2021)
Издание:
Автор: Луси Даймънд
Заглавие: Една нощ в Италия
Преводач: Маргарита Емилова Спасова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Кръгозор“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Националност: английска
Печатница: Експертпринт ЕООД, София
Редактор: Анжела Кьосева
Технически редактор: Ангел Йорданов
Коректор: Мария Тодорова
ISBN: 978-954-771-336-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11735
История
- — Добавяне
Епилог
Io ricordo — Спомням си
Небето на Италия беше лазурносиньо без нито едно облаче и ароматът на розовите храсти бугенвилия покрай бара до басейна се смесваше с опияняващата миризма на кокосово масло от лосиона за слънчев загар и цигарен дим. Катрин беше на двайсет години, с пълен с печати студентски билет за интерконтинентален железопътен транспорт, червена рокля и най-прекрасния тен в живота си. Въздухът трептеше от жега и необятни възможности. Всичко можеше да се случи.
А после се появи той, Майк, набра се и излезе от басейна, струйки вода се устремиха по мускулестите му ръце: той беше висок и атлетичен, на двайсет и няколко години, със златиста кожа и палава усмивка. Когато той се изправи, тя забеляза как банските му разкриваха извивката на хълбоците му и потръпна от внезапно желание.
Той тръгна към нея, капчиците вода упорито отказваха да се търкулнат по тялото му, очите му не се отделиха нито за миг от нейните.
— Ciao, bella — каза той с нисък и дрезгав глас.
Кръвта забушува във вените й. Дъхът заседна в гърлото й. Стори й се, че цяло лято беше очаквала този миг. Тя вдигна вежди закачливо и му се усмихна.
— Ciao — отговори тя.
Какво лято! Катрин и нейната приятелка Зоуи обикаляха Европа с раници на гърба през ваканциите и се бяха хванали на работа като камериерки в един голям хотел в Лидо ди Йезоло на Венецианската ривиера. Един ден след смяната тя беше слязла сама край басейна и той беше там. Ciao, bella, каза той на най-добрия си италиански. И тя си загуби ума по него.
Той беше там за десет дни с група приятели и двамата си прекараха страхотно, танцуваха в дискотеката, пиеха коктейли с невъзможен цвят, целуваха се страстно, докато слънцето залязваше… и така нататък. Никой от тях не приемаше авантюрата за нещо повече от ваканционен флирт: двама млади хора, замаяни от топлината на средиземноморското слънце и поривите на младата кръв. Но бременността промени всичко.
Странно как се върти животът, нали? Понякога човек прави пълен кръг. Защото сега, почти двайсет години по-късно, Катрин отново беше във Венеция, на разстояние колкото кратко пътуване с лодка от мястото, където всичко беше започнало.
— Una spremuta, per favore. Grazie[1] — каза тя на сервитьорката, която дойде да вземе поръчката й. Беше ведър, слънчев ден през април и тя се беше уговорила да се срещне с другите в едно кафене с изглед към Големия канал. Оттук се виждаха водните таксита и гондолите, бавното пъплене на туристи, светкавиците на фотоапаратите, които се опитваха да уловят малки късчета от великолепието на Венеция.
— Uno momento — усмихна се сервитьорката.
Семестърът в Хърст Колидж беше завършил преди две седмици, а с него и курсът по италиански език. Всички от техния клас — е, почти всички — отидоха на италиански ресторант, за да отпразнуват финала и да си кажат довиждане. А после, още на следващия ден, по силата на моментна прищявка, Катрин резервира самолетни билети до Венеция и апартамент на един хвърлей до църквата „Санта Мария Глариоса деи Фрари“. Е, защо не? Човек можеше да прави тези неща, когато беше свободен.
Венеция беше поразително красива, точно както я помнеше. Дори още по-красива, защото на двайсет години Катрин не беше оценила великолепието на моста Риалто, площад „Сан Марко“, Палацо Дукале и о, всичко останало. Тя беше забравила как човек пристъпваше по красивите малки улички, а старите църкви го очакваха на всеки ъгъл, яркочервените мушката, които цъфтяха на первазите, слабите улични котки, които се промъкваха по прашните алеи, нанизите люти червени чушки и купите с едри лимони, изделията от муранско стъкло, които намигаха от всяка витрина…
О, да. Сега тя оценяваше Венеция. До последното камъче.
Донесоха сока й и Катрин благодари на облечената в черно сервитьорка и отпи, наслаждавайки се на галещото лицето й пролетно слънце. Все още не й се вярваше, че се беше върнала тук, само на няколко километра от мястото, където животът й беше кривнал от курса толкова драматично преди близо двайсет години. Е, сега най-после се беше върнал в правилния път, това беше сигурно. Пълен напред.
Последният урок по италиански беше доста тъжен, както става винаги когато завършва нещо значимо. През десетте седмици на курса занятията се бяха превърнали в нещо повече от учебен процес. Всеки човек от класа й беше дал нещо ценно: приятелство и нова увереност, да не споменаваме най-хубавата прическа, която бе носила някога. Катрин планираше да поддържа връзка с всички тях.
Фийби наскоро беше получила повишение и Катрин си беше записала отново час при нея. Фреди и Нита вече бяха двойка и планираха уикенд в Милано. Джералдин я изписаха от болницата, при условие че няма да става от леглото. Тя се надяваше да се вдигне и да започне да ходи с патерици след няколко седмици, и двамата с Рой не се бяха отказали от италианската ваканция на живота им през септември.
Анна наскоро се беше запознала с баща си и баба си, които й бяха устроили възторжено посрещане в „Малката Италия“. Тя и Джо бяха неразделни и Анна сияеше от щастие, когато говореше за него. На прощалната вечеря тя съобщи новината, че на Джо му бяха предложили работа в Лондон и той беше приел, а тя беше решила да го последва. Анна щеше да продължи да води кулинарната рубрика като журналист на свободна практика, докато си търси работа в столицата.
— А баща ми каза, че винаги има място за мен в ресторанта, ако закъсам — засмя се тя.
Анна щеше да липсва на Катрин, но заминаването й беше за добро.
— Надявам се, че ще идваш да ни виждаш — каза Катрин, когато се сбогуваха с прегръдка.
— Да, разбира се — каза Анна. — Постоянно ще се връщам за глътка йоркширски въздух.
Софи също чертаеше големи планове за бъдещето. След като откри призванието си в живота, тя кандидатства в Колежа по театрално изкуство в Манчестър и беше приета. Този път никой не скри документите й и тя постъпи в колежа.
Преди началото на семестъра през септември тя и Дан се готвеха да заминат на обиколка с влак из Европа като последна глътка свобода. Катрин се радваше, че мръсните пари на Майк бяха послужили за такива добри цели и вече не витаеха като зловонна смрад в банковата му сметка.
Колкото до Джордж, той повече не се появи в класа. Сигурно си имаше грижи. Но въпреки че между тях не се беше случило нищо особено, неговото приятелство беше прекрасно и ценно, осъзна Катрин. Сега тя постоянно носеше в колата си пакет със семена от полски цветя, ръсеше ги, когато минаваше по някоя запусната улица или занемарена зелена площ, с надеждата, че някое семенце щеше да си проправи път в пукнатините и да разцъфти. Като Джордж и неговите приятели партизани, тя гледаше на града като на една голяма градина, очакваща да бъде напълнена с цветя и плодове. Беше удивително колко бързо едно недолюбено място — или дори човек можеха да бъдат преобразени.
Мислите й бяха прекъснати от един глас. Два гласа.
— Ехо, мамо!
— Ciao!
Ето ги, Матю и Емили, вече сядаха срещу нея на масата, и двамата със слънчеви очила и тениски, със загорели ръце.
— Здравейте — каза тя. Децата й бяха толкова красиви и уверени. Какво повече можеше да желае една майка? — Успешен ли беше пазарът?
— Аз си купих карнавална маска — каза Емили, извади маската от торбичката и я постави пред лицето си. Маската беше призрачнобяла със златни и синьо-лилави арабески около очите и бузите. — Страхотна е, нали? Ще я сложа на бала с маски в университета през юни.
— Чудесно — усмихна се Катрин. Отскоро Емили имаше нов приятел, който бележеше значително подобрение в сравнение с Мака.
— И двамата се обединихме, за да ти купим това, мамо — каза Матю, подавайки й малка торбичка. — За да ти благодарим. Тук е много яко.
Катрин си спомни дежурните подаръци на Коледа и се развълнува, вадейки едно малко, увито в розова хартия пакетче.
— О, деца, благодаря ви — каза тя, когато го отвори и видя вътре сърце от синьо муранско стъкло на нежна сребърна верижка. — Много е красиво — въздъхна тя и го сложи на шията си. — Прелестно е. Благодаря.
— Ние ти благодарим, че ни доведе тук — възкликна Емили и стисна нежно ръката й. — Влюбена съм във Венеция. Според мен това е най-готиното място на света!
— Съгласна съм — каза Катрин. — Редно беше да дойдете тук, след като бяхте заченати тук.
— Какво, ние тук ли… Уф — Матю изглеждаше отвратен.
— Да.
— Искаш да кажеш, че ти и татко? Тук? — попита Емили.
— Само на няколко километра оттук — отговори Катрин. — И бяхме само няколко години по-големи от вас сега. Странна мисъл, нали?
— Тръпки ме побиват, като си помисля — каза Емили. — Затова аз се придържам към противозачатъчните средства.
Матю все още изглеждаше потресен.
— Аз май искам да пийна нещо — изтърси той и се огледа напразно за сервитьорката. — Ти какво искаш, Ем?
— Диетична кола, моля. Освен ако някой не иска да пийнем нещо по-силно, в такъв случай ще пия бира.
— Правилно — отсъди Матю. — Все пак сме на почивка, нали?
Катрин извади една двайсетачка от портмонето си и му я подаде.
— Вземи — каза тя. — Нека бирите да са три.
Матю тръгна да търси подкрепление, а Емили вдигна слънчевите очила на главата си.
— Как са отношенията ти с татко? — попита тя. — Видях го миналата седмица и той каза, че се мести да живее с онази жена, забравих й името. Аз все още не съм я виждала, но той ни покани с Матю да им отидем на гости. Ти добре ли го приемаш?
— Да — каза Катрин, защото наистина нямаше нищо против. Едва сега беше осъзнала, че тя и Майк бяха много различни; тя не можеше да си представи, че отново биха били двойка. Беше го видяла преди няколко седмици на моминското парти на Пени, той беше дошъл в същия клуб и се кълчеше като последен глупак на дансинга. Хората се смееха, а Катрин отначало го съжали… до момента, когато го видя да опипва едно момиче, което определено не беше Ребека. Да, тя се радваше, че се беше отървала от него. Двамата с Ребека си бяха лика-прилика, реши Катрин.
— Мислиш ли, че ще можеш да се влюбиш отново, мамо? — попита Емили с тревожен поглед. — Какво стана с онзи мъж, с когото щеше да излизаш онази вечер?
— Бирите идват — съобщи Матю, връщайки се при тях на масата. Той се изтегна на стола си, изпънал ръце зад главата си, и се засмя доволно. — Моля ви, кажете, че сте спрели да говорите за нашето непорочно зачатие.
— Да, мама тъкмо ще ни разкаже за един мъж, когото харесва — информира го Емили и лицето му посърна.
— О — каза той, — не съм сигурен, че искам да знам.
— Не му обръщай внимание — подкани я Емили. — Хайде, мамо. Какво се случи? Той още ли е на сцената? — тя попипа слънчевите си очила, внезапно изгубила увереността си. — Съжалявам за онази вечер, мамо. После се почувствах виновна. Накарах те да останеш с мен, вместо да излезеш с него — след като ти беше толкова силна и смела с Мака.
Катрин я погледна с любов. Дъщеря й беше съзряла, откакто беше напуснала дома им.
— Няма проблем — каза тя. — Но все пак благодаря.
— Tre „Peroni“! — попита сервитьорката, с поднос с три бири в ръка. Тя им ги сервира с три чаши.
— Grazie — каза Катрин.
— Prego.
— Мамо? — подкани я Емили. — Какво стана?
Катрин наля бира в чашата си, за да спечели време.
— Ами… нищо — призна тя. — Напоследък той преживя тежък период. Съпругата му наскоро… ами, тя умря. Звучи ужасно.
— Неговата съпруга? — Емили явно беше скандализирана. — Ти не спомена, че той е женен!
— Те бяха разделени от няколко години — обясни Катрин. — Тя си имаше друг. Но все пак — човек не спира да държи на някого само защото вече не са заедно.
Тя отпи глътка бира, питайки се за хиляден път какво правеше Джордж. Бяха разменили няколко есемеса в най-трудните моменти за него и доколкото знаеше Катрин, той се беше върнал в Шефилд, но сякаш беше потънал вдън земя. Липсваше й неговият весел характер, разговорите с него, липсваше й онова трепетно вълнение, което я беше обзело, когато той я покани да пийнат. Но тя знаеше, че такава внезапна, ужасна загуба смазваше човека. Оставаше й само да се надява, че той беше добре.
— Ами… какво? Това ли е? — попита разочаровано Емили.
— Ами… — Катрин отпи глътка студена бира „Перони“, която й подейства като амброзия. — Всъщност не съм сигурна. Преди много време му споменах, че обичам лалетата. Тоест, преди няколко месеца. И му казах, че ме е яд на себе си, защото есента ми беше толкова тежка, че пропуснах да насадя луковиците.
— Аха — Емили се намръщи, явно объркана от логиката на разказа.
— А на другия ден излязох от къщи и в градината се бяха появили две големи саксии с лалета. Прекрасни червени и жълти лалета, много красиви.
— И ти какво, мислиш, че той ги е оставил там ли?
— Не знам. Но после отидох на работа и там ме очакваха още саксии с лалета на двора. Този път розови и бели. Моята шефка Маги каза, че няма представа откъде са се взели.
— Ау, това е прекрасно! — извика Емили.
— Мен ако питаш, даже е малко смахнато — измърмори Матю.
— Затова мога само да предполагам, че са послание за мен. Приятелско послание в знак на благодарност. От него.
— Наистина е послание — възкликна ентусиазирано Емили. — Прекрасно, красиво, романтично послание. Боже, иска ми се някой да направи нещо такова за мен.
— И това ще стане — увери я Катрин. После замълча. — Въпросът е какво да правя сега аз?
— Обади му се, пате — каза Емили.
— А вие ще имате ли нещо против? Ако между нас се получи? — това беше важният въпрос. Това беше причината Катрин да се поколебае да му отговори веднага.
— Не, разбира се! Нали, Мат?
Матю сви рамене.
— Мисля, че не. Щом човекът е свестен.
— Свестен е. Той наистина е прекрасен — обзе я замайващо вълнение. — Наистина ли не се сърдите? Защото искам да знаете, че вие двамата винаги сте на първо място. Знаете го, нали?
— За бога! Разбира се, че го знаем. Няма нужда да казваш тези неща — Емили взе ръката й и я стисна. — Давай, мамо. Ние се радваме за теб. Нали, Мат?
— Да. Няма проблем, мамо. Стига да знае, че ще си има работа с мен, ако започне да те мотае.
Тя се засмя.
— Пени каза същото. Освен това каза, че е предвидила място за него на нейната сватбена закуска в края на месеца и не приема откази.
— Работата е ясна — каза Емили. — Горкият човек е паднал в капана — тя се засмя. — Не, сериозно, радвам се за теб. Много се радвам. Защо не му се обадиш, когато се приберем у дома?
Трепетно чувство на нетърпение обхвана Катрин. Чувстваше се щастлива, осъзна тя. Щастлива да бъде тук с децата си в тази прекрасна страна; щастлива с живота и прекрасните обрати в него.
Тя беше готова да опита отново, а благословията на децата й беше липсващото парченце от пъзела, последната капка увереност, от която имаше нужда.
— Да — каза тя с твърд глас. — Ще му се обадя.
Сигурно имаше някаква връзка между Венеция и нейния любовен живот, реши Катрин, докато разговорът се насочваше към предстоящите изпити на Матю, а после към плановете на Емили за лятото.
Благодаря ти, Венеция, помисли си тя с усмивка. Grazie. Не знам какво ме очаква този път… но нямам търпение да науча.