Луси Даймънд
Една нощ в Италия (31)

Глава 30
La verita — Истината

— И така — каза Анна, като прикова с поглед майка си. — Разкажи ми.

Двете седяха в оранжерията на Трейси в скърцащи ратанови столове с дебели избелели възглавници и пиеха кафе („По-добре да е силно“, беше казала Трейси с пресилена усмивка). Наближаваше краят на упоритото мълчание, продължило трийсет и две години.

Трейси си пое въздух.

— Добре — каза тя. — Така. Какво ти е казала баба ти?

Ето, започваше се.

— Тя каза, че баща ми се е казвал — или се казва? — Джино и е италианец — отговори Анна с треперещ глас. Тя не можеше да повярва, че най-сетне водеха този разговор. — Каза, че бил калпазанин. А после ти спомена, че последната ти ваканция, преди да се родя аз, е била в Римини и аз свързах фактите.

— Да, но…

— Леля Мари ми позволи да разгледам снимките й от вашата ваканция — продължи Анна, неспособна да спре, след като веднъж беше започнала — и аз просто навързах събитията. Това той ли е? — тя извади снимката от чантата си с треперещи ръце. — Казаха ми, че това място е Лунгомаре Аугусто. Там ли се запознахте с баща ми?

Това е момент, достоен за Шерлок Холмс: разкриването на доказателствата, изиграването на най-силната ръка. Та-да! Докато шофираше насам, Анна си представяше неподправеното учудване на Трейси и искреното възхищение от аналитичните й способности в подреждането на пъзела. Елементарно, мила ми майко.

Но Трейси гледаше ту Анна, ту снимката с растящо озадачение. После тя поклати глава.

— Съжалявам, миличка — каза тя. — Подвела си се. Аз нямам представа кой е мъжът на снимката, но със сигурност не е баща ти.

— Не е ли… той?

— Не. Кажи ми какво точно ти каза баба ти, ако можеш да си спомниш.

Зашеметена от неуспеха, Анна положи усилие да си спомни.

— Тя каза, че приличам на него — спомни си тя. — А после каза, италианецът, твоят баща. Беше голям калпазанин.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от ритмичното включване и изключване на релето на масления радиатор. После Трейси въздъхна.

— Когато майка е споменала италианската връзка, тя е имала предвид италианския ресторант в Клей Крос, където работех като сервитьорка. Бях на осемнайсет години и тъкмо бях завършила колежа за медицински сестри. Работех там вечерите и уикендите през онова лято, докато си търсех подходяща работа.

Анна я погледна потресена. Какво? Ставало е дума за италиански ресторант?

— Заведението се казваше „Джино“ — обясни Трейси. — Вече не съществува. Мисля, че сега там има кафене „Коста“.

„Джино“. Ресторантът се казваше „Джино“.

— Значи баща ми беше Джино — твоят шеф? — попита Анна с пресъхнала уста, докато умът й трескаво се опитваше да догони историята.

Трейси поклати глава.

— Нямаше никакъв Джино — отговори тя. — Името беше измислено, за да звучи автентично италианско. Управителят се казваше Боб Уолдсли. Стар мръсник.

— О, не — каза Анна, налегната от видения на стария мръсник Боб Уолдсли, който опипваше бедната й майка тийнейджърка в склада. (Още по-лошо, баща й се казваше Боб Уолдсли? Името звучеше като калъп миризливо сирене.) — Значи… беше той? Затова ли не искаше да говориш за него? — доплака й се. Какво беше направил този негодник на майка й?

— Боже, не, ти за каква ме мислиш? — сега Трейси доби ужасен вид. — Аз поставих Боб на място. Беше ме хванал как си събувам гащите за… Както и да е. Не. Баща ти беше главният готвач — тя стисна устни. — Той беше много привлекателен. Забавен. Красив.

Баща й беше майстор готвач. Готвач! Изведнъж надеждата я озари.

— Той ли беше италианецът?

— Тони? Не, миличка. Той беше лондончанин — тя подсмръкна. — Лондонски чукундур. Трябваше да знам, че е несериозен.

Анна се обърка. Лондончанин? Това нямаше логика. Тя се чувстваше като истинска италианка. Беше се влюбила във всичко италианско! Но сега се оказваше, че нейната любов и интерес към културата, езика, кухнята… нямаха нищо общо с гените. Във вените й не течеше дори капка средиземноморска кръв.

— И какво се случи? — успя да попита тя.

— Беше само флирт — призна тъжно Трейси. — Изцяло по неговите условия, аз бях глупачката. Излязохме четири или пет пъти, после той каза, че повече няма да се виждаме, защото ще се жени.

— О, мамо — макар да бяха минали трийсет и две години, в очите на Трейси все още имаше болка.

— После вече беше късно. Той замина, а аз разбрах, че съм бременна чак след няколко месеца, когато започна да ми личи. Сега не е за вярване, но навремето бях кожа и кости — докато изведнъж не се сдобих с натежали гърди и заоблен корем. Бях шокирана.

— Ти каза ли му? Успя ли да го намериш?

— По онова време, не. Аз бях прекалено горда. Освен това нямах представа къде живееше той. Лондон е голям град. Отидох в библиотеката и се опитах да го намеря в телефонния указател на Лондон, но не стигнах доникъде.

На Анна й се зави свят. Беше разбрала всичко погрешно. Тя не беше италианка. Баща й не беше Джино. Нямаше да има търсене на корени в Римини.

— Това сигурно е било ужасно — промълви тя.

— Да. Майка откачи — тя все ме предупреждаваше да си държа краката кръстосани, докато се омъжа, а пък аз… — устата на Трейси застина в гримаса. — Е, не беше щастлив период.

Анна се пресегна и стисна ръката й.

— Представям си.

Очите на Трейси блестяха.

— Съжалявам, че не мога да ти кажа, че баща ти беше някой красив италианец — каза тя. — Иска ми се да можех. Трябваше да ти кажа истината по-рано, но беше трудно. Чувствах се като пълна идиотка.

Анна обви ръце около майка си и я прегърна силно.

— Не се тревожи — каза тя. — Няма значение. Разбирам те.

Скъпи татко,

Не е лесно да напишеш такова писмо, но…

Анна смачка листа и го пусна в кошчето. Не. Не трябваше да го нарича „скъпи татко“, прекалено фамилиарно беше. Доколкото знаеше, този човек можеше да бъде друг Тони Сандбрукс, въпреки че в Лондон явно имаше само един човек с това име. Може би ако започнеше с най-обикновено „Здравей“…

— Още колко време възнамеряваш да правиш това? — долетя един леден глас.

Или може би не трябваше да се опитва да напише писмо в работно време, с което да се представи на непознатия си баща.

— Какво имаш предвид? — Анна вдигна глава и видя Марла, която я гледаше злобно.

— Още колко време смяташ да крадеш моята рубрика? — повтори ядосано тя.

Аха!

— Защото ненавиждам работата в нюзрума — каза тя с гневен поглед, почти готова да тропне с крак. — Според мен беше адски нечестно да се промъкнеш и да отмъкнеш моята работа зад гърба ми.

— Не беше така.

— И двете знаем, че беше точно така. Ти и Джо, скроихте го заедно. Подмазвате се на Имоджен. А сега ще правите обзора за Свети Валентин и…

— Още два ресторанта, това е всичко, което иска Имоджен — каза Анна в опит да усмири Марла. Още два ресторанта, после трябваше да замине за Рим, въпреки че дори това беше за нея като шамар, след като вече знаеше, че баща й не беше от Римини, а по-скоро от Ротърхит^[1]. Тя още не беше казала на Джо; не беше казала на никого. Може би ако запазеше разкритието в главата си, то нямаше да е вярно. — След това ти отново поемаш рубриката, убедена съм — добави тя уморено. Вече не държеше на това.

Марла присви очи.

— Нали знаеш, че той вече опита да го направи с мен? — процеди тя. — Говоря за Джо. На банкета за Коледа. Пъхна ръка под полата ми, когато поднесоха десерта, и ме попита дали ще бъда неговата малка коледна бисквитка.

— Не! — Анна не й повярва. Нали? Марла обаче изглеждаше убедена.

Долавяйки, че беше налучкала нерва, Марла продължи:

— Той си опитва късмета с всички. Ти не знаеше ли? Той е от онези мъже, които чукат на всяка врата — тя се усмихна победоносно. — Аз на твое място бих отсякла свалката още в зародиш, преди да те е вкарал в леглото си. Тоест, ако вече не е късно.

Тя се отдалечи, навирила нос, а Анна я проследи с поглед.

Марла просто злобееше, каза си тя. Прозрачен опит да си върне „нейната“ рубрика. И все пак… Джо не беше женкар, нали? Вярно, той винаги беше чаровен и да, малко обичаше да флиртува — но да пъхне ръка под полата на Марла? Да си поиска секс като коледен подарък? Да си опитва късмета с всички?

Анна стисна зъби и се концентрира върху компютъра си. Тя нямаше време да мисли за това сега, след като я очакваха два материала, един тон кореспонденция, без да споменаваме писмото до баща й, което изобщо не й се отдаваше. Плюс обзора за Деня на свети Валентин и Рим следващата седмица, както и новините за баща й — лондончанинът Тони, Анна имаше предостатъчно неща, за които да мисли в момента.

* * *

Денят на свети Валентин беше в четвъртък. За първи път от години Анна не получи тъпа картичка от Пит, която да отвори, докато закусваше, нямаше цинично стихотворение, над което да се кикоти (той се гордееше с тях, те се бяха превърнали в своеобразна традиция), и нямаше шоколад във формата на пенис, който да отвива от станиола (което несъмнено беше чудесно). Докато дъвчеше мюсли, тя се замисли за хилядите романтични закуски, които се случваха в този момент в страната, и се почувства ужасно самотна, седнала сама в протрития си халат, в компанията на сутрешния блок по телевизията.

Пит беше изчезнал от живота й удивително бързо, без да остави дори следа, след като си беше събрал вещите и ги беше изнесъл от апартамента й. Нямаше есемеси, нямаше виждания, нямаше нищо. Той изчезна безследно. Край. Анна си го представи как е написал глупаво петостишие за новата си приятелка (Имало една готина мацка, Катерина…) и се учуди колко силно й се доплака.

Анна реши да отиде на работа с колело, за да се почувства свободна и безгрижна, но пред двата гаража, покрай които мина, имаше кофи с увити в целофан букети, а по витрините на магазините до редакцията бяха окачени рояци червени и розови сърчица. Цялата страна празнуваше Деня на свети Валентин, без да се съобразява с нея. Е, поне щеше да излезе довечера, пък макар и на престорена среща за обзора на ресторант. След робския труд, който беше хвърлила за нейната кулинарна рубрика, посветена на Деня на влюбените, Анна с радост би прескочила романтичния елемент, за да похапне някъде пържена риба и пържени картофи, но за съжаление бяха резервирали маса за двама в „Белия дом“, който предлагаше най-префърцуненото меню за Свети Валентин в града. При нормални обстоятелства Анна не би влязла в този ресторант, но Имоджен, окрилена от успеха от последните два материала на Анна, където историята се въртеше около Красивия колега, реши да нагнети любовния елемент и настоя тя да избере мястото.

— Не бъди сноб, сигурна съм, че ще си прекарате много добре — разпореди се тя. — Дори да не е така, преструвайте се; мъжът ми играе голф с един от собствениците.

 

 

„Белия дом“, като много други ориентирани към печалбата ресторанти, предлагаше вечеря за Свети Валентин на две смени, така че Анна беше резервирала маса за първата смяна в шест и половина. Така според нея Джо можеше да се види с Джулия след това, както беше редно.

Анна изпитваше смесени чувства към вечерта, осъзна тя, докато се гримираше и вдигаше косата си в тоалетната в офиса след края на работния ден. След последното пререкание с Марла Анна вече не възприемаше Джо по същия начин. Откритието, че той си беше опитал късмета с нея, както и с безброй други жени, разсея напълно неясната й симпатия към него. Анна просто не си го беше представяла като женкар — в никакъв случай.

Марла сигурно лъжеше, за да я ядоса, напомни си тя, докато нанасяше последния слой спирала върху миглите си. Въпреки това Анна не беше в романтично настроение. Тя току-що се беше отървала от един негодник. И не бързаше да се забърква с друг.

Джо вече беше в ресторанта и четеше развеселен менюто, когато тя влезе. Той беше прекарал следобеда в Хилсбъроу, за да интервюира някои от играчите във вчерашния мач, но очевидно беше намерил време да се прибере вкъщи и да се преоблече, защото сега беше с елегантен черен смокинг, сякаш отиваше на официална вечеря. Анна се разсмя от сърце, когато го видя.

— Хубав костюм — подхвърли тя.

— Исках да съм облечен както подобава за случая. Заведение, което предлага ястие на име „Сьомгова милувка“, трябва да е първокласно, нали?

Анна се засмя отново.

— „Сьомгова милувка“? Това си го измислил ти.

— Не съм — той се вторачи в менюто. — Някой друг тиквеник го е измислил. Представлява печена сьомга в „прегръдка от салса верде и задушени картофи“.

— Сьомгова милувка, наистина — Анна изсумтя. — Кой нормален човек би искал да го милва сьомга?

— Само друга сьомга — отговори Джо, като направи рибешка физиономия. — Днес е Денят на свети Валентин, Анна — той прегледа менюто отново. — Все пак, ако това не те изкушава, винаги можеш да вземеш „Съблазнителното ходило“.

— Ходило? О, боже. Ти май не се шегуваш, а?

Тя се огледа и едва сега попи обстановката. Розови и сребърни балони с хелий се носеха над масите. На всяка маса имаше чаша с една фалическа дългостеблена червена роза, а наоколо бяха посипани сребърни конфети. Липсваше само цигулар и двойка птички неразделки, за да имат фул хаус върху бинго картичката за Свети Валентин.

Анна седна. Всъщност оливането със символите на любовта имаше странно развеселяващо въздействие; човек можеше да си представи колко се беше смял персоналът, докато украсяваше заведението.

— Е, ако няма розово шампанско във винената листа, дано да имат много основателна причина — заяви Анна. Тя изсумтя, когато започна да чете менюто. — Държа ти да опиташ „Екстаз със скариди“, само за да проверя дали мога да го поръчам със сериозна физиономия.

— Ето това е предизвикателство — отбеляза Джо. — Помисли си само, когато отидем в Рим и ядем скучно ризото или тривиални канелони, ще си мечтаем да можехме да се насладим на една „Безнадеждно предана патица“ за последно.

— Предана какво? — Анна започваше да усеща пристъпи на истерия.

— Не започвай — той се засмя. — Хей, не мога да повярвам, че се уредихме с тази командировка в Рим, нали? Ще бъде страхотно.

Тя се поколеба, смехът в гърлото й изведнъж се изпари.

— Да.

— Разглеждах полетите; има един директен от Манчестър в събота сутринта, но излита в седем часа, което е адски рано. Затова си помислих, ако летим в петък вечер, можем да останем там две нощи и няма да ставаме в ранни зори. Ти кога искаш да отидеш до Римини, между другото? Защото аз прегледах разписанието на влаковете и…

Анна вдигна ръка. Стоп!

— Аз няма да ходя в Римини.

Джо сбърчи чело.

— Няма ли? Как така? Аз си мислех…

— Оказа се, че той не е италианец. Объркала съм се. Нямам баща в Римини — за неин ужас очите й се напълниха със сълзи и тя не намери сили да го погледне, страхувайки се, че Джо щеше да се разсмее. — Голяма глупачка, а?

— О, не — той протегна ръка през масата и погали нейната. — Сигурна ли си?

— Че аз съм глупачка или че баща ми не е италианец? И двете. Майка ми ми разказа — тя подсмръкна и избърса очи с опакото на ръката си. — Той е проклет лондончанин. Сигурно яде желирана змиорка и говори на кокни — това е моето истинско наследство. Така че цялото готвене, ученето на италиански, отиването до Рим… са били напразно.

— Не е така — каза внимателно Джо. — Защото ти им се отдаде от сърце и изглеждаше толкова щастлива. Съдейки по думите ти, вечерният курс е прекрасен, готварските ти умения се оказаха фантастични — и ти донесоха собствена рубрика! Кой се интересува откъде си родом? Лондон-Шмондон. Нищо не ти пречи да продължиш да се наслаждаваш на тези неща.

Той беше толкова мил и добър, че Анна действително рискуваше да се разплаче.

— Благодаря ти, Джо — каза тя със сълзлива усмивка.

— И двамата ще си изкараме страхотно в Рим — напомни й той. — Всъщност може да ти хареса дори повече — без товара на напрежението! Отпада мъчителното пътуване до Римини.

— Това е вярно — съгласи се тя. — Мога да отида на готварския курс дори да не съм италианка.

— Можеш, разбира се. На вратата нямат да вземат ДНК проби, нали?

— Не, надявам се — Анна си издуха носа. — Благодаря ти, че си толкова добър с мен — каза тя. — Каква съм глупачка, наистина. Не е за вярване как се заблудих.

— Не говори глупости — каза й той. — Няма никакво значение кой е баща ти. Ти си все същата Анна — забавна, прекрасна, талантлива журналистка, добра приятелка, гениален готвач…

— Не спирай.

— … която се нуждае от щедра доза шампанско веднага. Да поръчаме.