Луси Даймънд
Една нощ в Италия (7)

Глава 6
A casa — Вкъщи

За всеобщо учудване, дори за самата нея, Софи беше във Великобритания от цели две седмици. Тя от години не беше прекарвала толкова дълго време в Шефилд. Планираше да остане тук един или два дни, колкото да види баща си, но почти веднага след нейното пристигане той заболя от гръдна инфекция.

Дори най-коравосърдечният човек не би могъл да си тръгне.

В началото тя се настани в евтин хостел, за почти осезаемо облекчение на майка й. Но там беше пълно с експанзивни австралийци и новозеландци, които за първи път напускаха домовете си и купонясваха диво всяка нощ. За да бъдем справедливи, тя беше правила същото, когато обикаляше Австралия и Нова Зеландия, превръщайки пребиваването си там в един безкраен празник.

Само че сега тя не изпитваше никакво желание да им прави компания, не и когато се страхуваше, че баща й умира.

Осъзнавайки, че съсипва настроението в общата спалня с намусения си вид и убийствени погледи, тя доплати и се премести в единична стая, но това не промени положението съществено. Сега тя обитаваше стая в предната част на сградата, с изглед към натовареното шосе. Така че ако не я събудеха гръмогласните купонджии в два часа сутринта, правеха го градските автобуси и камионите вън.

— Изглеждаш изтормозена, миличка — отбеляза баща й, когато Софи отиде да го види след още една безсънна нощ. Тя се отбиваше всеки ден, и без това нямаше какво друго да прави. Отдавна беше загубила връзка със старите приятели от училище, а да се разхожда в града под неспирния дъжд, без пукната пара в джоба, не беше кой знае какво удоволствие.

— И това го казваш ти, с катетър и включен към сърцето монитор — отбеляза Софи. — Много си мил.

— Не, сериозно. Къде си отседнала? Всъщност отседнала ли си някъде? Нали не спиш на някоя пейка в парка?

— Татко! Имай малко доверие в мен. Не спя на пейка в парка. Не изглеждам чак толкова запусната, нали? — Боже! Все някак беше успяла да се опази здрава и невредима през последните осем години, докато беше обикаляла света.

Джим взе ръката й нежно и пръстите му бяха топли и силни както винаги, въпреки разклатеното му здраве. Той беше по-мекият от двамата й родители, Софи винаги се обръщаше за съвет към него — тоест, докато не откри, че и той като майка й я беше предал. Ръката й се скова в неговата, когато тя си спомни колко я беше заболяло, колко беше шокирана от предателството му.

— Хайде, Соф — каза баща й. — Защо не отидеш при майка ти? Знам, че ние тримата…

— Няма начин.

— … сме имали известни разногласия в миналото, но…

— Да, и всичко останало, татко — разногласия, наистина. Много дипломатичен израз.

— Но ти си наша дъщеря. Ние искаме да се погрижим за теб.

Софи извърна очи. Тя беше готова да му повярва, когато баща й говореше по този начин, но майка й продължаваше да се държи студено и дистанцирано в нейно присъствие. Каквото и да казваше баща й, Триш не я искаше вкъщи, точка. Освен това Софи беше прекалено горда, за да се върне там, дори да постелеха червения килим. Дори ако майка й паднеше на колене и я помолеше.

— Ами пари? Имаш ли достатъчно, за да живееш?

— Имам, разбира се! — тя заключи пръсти зад гърба си.

— Позволи ми да ти дам малко назаем — каза упоритият старец.

Дори на смъртното ложе той не се предаваше. Баща й се пресегна към шкафа до болничното легло.

— Портфейлът ми е някъде тук.

— Татко, честно, не искам парите ти — нямаше как да ги приеме. Софи от години не беше вземала нито едно пени от родителите си и нямаше да размисли сега, въпреки че вече беше без пукнат грош. Беше крайно време да вземе някои важни решения. Ако останеше в Шефилд още дълго, всичките й пари щяха да отидат за скапания хостел. Какво щеше да прави тогава?

— Значи имаш спестявания? Пари за черни дни?

— Да, имам някакви спестявания. Достатъчно. Не се тревожи, добре съм. Наистина.

— Извинявай. Нали не се сърдиш? Отдавна не съм имал възможност да се притеснявам за теб в твое присъствие.

Софи замълча. И защо стана така, татко?

В този момент влезе майка й.

— О — каза тя, както всеки път, когато виждаше Софи. Със същия тон, както когато откриваше, че някое пиле се беше изцвъкало върху колата — издаващ недоволство и леко раздразнение.

— Добро утро. Как спа, Джим? Медицинската сестра каза, че май си спал по-добре тази нощ.

— Спах като бебе — отговори той бодро. — Тъкмо казвах на нашата Софи, че има измъчен вид.

Лицето на майка й остана непроницаемо. Сигурно мислеше, че тъмните кръгове под очите на Софи се дължат на купони и нередовен живот. Можеш да се сърдиш само на себе си.

— Ммм — каза тя, сякаш тази тема не я интересуваше особено.

— Казвах, че според мен трябва да отседне при теб за известно време — добави Джим, проклетият провокатор. Софи му хвърли свиреп поглед, но той сякаш не забеляза. — Вие двете ще направите умиращия старец много щастлив, ако изгладите различията си.

Никоя от тях нямаше да се примири с такива приказки.

— Джим! Ти не умираш!

— Не говори такива неща! — гласовете им се преплетоха, еднакво ужасени.

— Моля те — възкликна Триш. — Дори не се шегувай с това.

— Можеш да отложиш калните бани за по-късно — подметна Софи.

Очите му проблеснаха.

— Все пак имате съгласие по някои въпроси — подхвърли лукаво той.

Софи и майка й се спогледаха, атмосферата между тях беше обтегната. После Триш сви устни.

— Виж, ако имаш нужда от покрив над главата — каза неочаквано тя, — ами, глупаво е да си даваш парите, когато можеш да се прибереш у дома, нали? Просто е глупаво.

Цялата стая затаи дъх в очакване на отговора на Софи. У дома, каза майка й. Не, това вече не беше нейният дом.

— Много мило — заговори сковано Софи, — но…

— Хайде стига — възкликна Джим точно когато тя се канеше да си измисли някоя въображаема приятелка, при която можеше да отседне. — Трябва ли да умра, преди вие двете да започнете да разговаряте като нормални хора? Моля ви! Не можеше ли да направи това заради мен?

— Не бива да се вълнуваш, Джим — предупреди го Триш.

— Добре — промълви Софи.

— Аз просто казвах…

— Казах добре! — гласът на Софи прозвуча по-високо, отколкото възнамеряваше. — Добре — добави тя по-тихо. — Обаче ще платя разходите — завърши тя, в последен опит за независимост.

— Нищо подобно — увери я майка й. Инатът беше отличителната черта на семейство Фрост.

— Добре — каза Джим, изтощен от усилието. Той затвори очи и Софи забеляза колко бледо беше лицето му върху възглавницата. — Аз ще си подремна — промълви той, сякаш беше свършил своята работа. — До скоро.

Майка и дъщеря се спогледаха.

— Добре — каза неопределено Триш.

— Добре — повтори Софи.

— Ще го оставя да си почине — прошепна Триш. — И без това трябва да отскоча до града. Да взема някои неща — тя се поколеба. — Искаш ли пържола за обяд?

— Аз съм вегетарианка — каза Софи, после се почувства виновна заради огорченото изражение върху лицето на майка й. Старай се повече, Софи. — Но мога да приготвя нещо за хапване. Вместо теб.

Триш сякаш се канеше да възрази, но после погледна Джим, който се беше намръщил леко, затворил очи.

— Това ще бъде… мило — каза едва чуто тя. — Благодаря.

Софи отиде да прибере багажа си от хостела и по-късно същия следобед взе автобуса до Фулууд Роуд, където се намираше къщата на родителите й. Озова се сред къщите и магазините, покрай които беше минавала милион пъти, толкова познати и в същото време различни. Тя почти чуваше свистенето на колелата на ролерите, спомняйки си как тя и Кърсти, момичето от съседната къща, обикаляха тези улици, хванати за ръце, с радостни писъци.

Софи беше изпушила първата си цигара под заслона на тази спирка (прежълтяла, кашляйки и плюейки) и беше изпила първата си малка бира в „Гладстоун Армс“ нагоре по улицата. И сега отново беше тук, наближаваше къщата на родителите си с всяка крачка.

О, боже. В болницата това й се беше сторило логично решение — единственото възможно, когато баща й я беше фиксирал с онзи питащ поглед — но сега Софи съжаляваше горчиво, че се поддаде на неговата прищявка. Тя се поколеба пред пъба, изведнъж закопня за една водка с тоник, за да смекчи ръбовете. После отвори портмонето си и погледна мизерното съдържание. Три десетачки, една смачкана банкнота от пет лири и цяла шепа дребосъци. Трийсет и девет лири. Това беше.

— Ето те най-после! — извика някакъв глас зад нея и един млад мъж от смесен произход и стърчаща прическа излезе от заведението.

В първия момент Софи помисли, че говори на нея, но после видя да се задава млада жена с черно яке, тесни дънки и високи чизми, а тъмната й коса бе вдигната в небрежен кок.

— Фреди! — извика тя и се затича към него. Двамата се целунаха страстно пред вратата на пъба, прегръщайки се нежно.

Софи погледна встрани. Толкова отдавна никой не я беше прегръщал по този начин. Три години и два месеца, по-точно: Дан, в Сидни. Но тя вече не мислеше за него, напомни си тя.

Пъхна портмонето в чантата си и подмина неохотно пъба.

— Тук няма нищо интересно — прошепна тихичко тя и продължи нагоре по улицата.

Триша Фрост явно нямаше доверие на кулинарните умения на дъщеря си, защото хладилникът беше пълен с готови вегетариански ястия. Софи, която беше свикнала да преживява с много оскъден бюджет, дори ако това означаваше да яде оризови нудъли седем дни в седмицата, не знаеше дали да се зарадва (на обилното угощение), или да се възмути (безумно пилеене на пари). Обаче гладът надделя. Всичко изглеждаше дяволски вкусно.

— Благодаря, мамо — каза тя, когато Триш й показа къде стояха бисквитите (сякаш тя би забравила това!) и новата пристройка с помещение за домакинските уреди, инструменти и тоалетна на долния етаж.

— Каквото имаш за пране, го хвърли в този кош — каза Триш. — Гладя в неделя, така че ако имаш нещо за гладене…

— Не се тревожи, мамо, наистина.

— Вечерята се сервира в шест часа — продължи Триш — и ще ти бъда признателна, ако не пушиш в къщата. Това включва пушенето надвесена от прозореца в стаята ти. Завесите се вмирисват.

— Аз не пуша — каза Софи, засегната. — От години. — Боже, бяха се отчуждили толкова много. Тази жена тук имаше същите зелени очи и малък нос като Софи, но й се струваше напълно непозната. — И говорех сериозно за готвенето — добави тя. — Искаш ли да се редуваме? Давам ти дума, че съм се променила от дните, когато противопожарната аларма се включваше всеки път, когато си пържех яйца.

Триш подмина това без коментар.

— Качих портативния телевизор в твоята стая — продължи тя и имай предвид, че душът е малко своенравен. Топлата вода тече неравномерно, затова не се паникьосвай, ако от душа потече студена вода както се къпеш. После ще се оправи.

— Добре.

— Мисля да отида да видя баща ти след вечеря. Мога да те закарам, ако искаш да дойдеш.

— Чудесно. Благодаря.

— Тогава добре. Оставям те да разопаковаш багажа си.

 

 

Софи остана без дъх, когато влезе в старата си стая. Същата кувертюра в червено и черно върху леглото, същите завеси, същия нежно син мокет, но всичко друго беше различно.

Миризмата на парфюм и пачули беше заменена от аромата на прах за пране, по стените вече нямаше плакати, в чекмеджетата на раклата нямаше оплетени бижута, а плотът не беше затрупан с гримове. Освен това беше тихо, навремето постоянно кънтеше музика, която предизвикваше викове „НАМАЛИ тази дандания, Софи!“.

Тя се отърси, учудена от неочаквания прилив на емоции. Стегни се, Софи. Това е само стая.

Разопаковането на багажа не отне много време — никога не отнемаше — но малкото й дрехи изглеждаха оръфани и износени тук, в относително луксозната обстановка в дома на родителите й. Софи не знаеше дали да набута всичко в пералнята, или направо да го запали. Първото, реши тя, като си спомни, че нямаше пари за нови дрехи. Все пак, беше голям разкош да разполага отново с пералня машина, вместо да пере всичко на ръка и да суши прането на слънце. Да не споменаваме комбинираните наслади на горещата вана, хладилника, пълен с храна, британската телевизия…

Тя погледна портативния телевизор, който майка й беше оставила върху раклата. Дали означаваше, че не й беше позволено да гледа големия телевизор с плосък екран на долния етаж? Дали планът беше да прекарват вечерите затворени в различни стаи?

О, боже. Въпреки всички удобства щеше да е много не удобно да живее под един покрив с майка си. Колкото по-скоро се разделяха пътищата им, толкова по-добре. Но за тази цел на Софи й трябваха пари…

Тя занесе лаптопа си на долния етаж.

— Имате ли уайфай тук? — попита тя, отваряйки го на кухненската маса.

Триш се поколеба.

— Да — каза тя предпазливо.

— Би ли ми дала паролата? Искам да си потърся работа.

Триш зяпна от учудване.

— Ще си търсиш работа? Тук, в Шефилд?

Софи сви рамене.

— Не мога да замина в чужбина, докато татко е в това състояние, нали?

Триш промърмори нещо, което сигурно беше „Това никога не те е спирало“.

— Моля?

— Нищо.

Софи стисна зъби.

— Не се тревожи, ще се изнеса оттук веднага щом мога. На мен също не ми харесва.

— Аз не съм казала…

— Ами, не е необходимо. Виж, трябва да спечеля малко пари, за да мога да замина отново. Надявам се, че по Коледа ще търсят работна ръка в магазините и кафенетата в града.

— О. Толкова дълго ли смяташ да се задържиш?

Софи настръхна.

— Защо? Това проблем ли е? — просто ми дай глупавата парола, мислеше си нетърпеливо тя. Всичко ли щеше да бъде толкова мъчително?

— Не, разбира се, че не е проблем — каза Триш, въпреки че скритото послание в гласа й беше точно обратното. — Заповядай. — Тя свали едно малко картонче от дъската за бележки с потребителското име и паролата за безжичната връзка и го остави до Софи.

— Благодаря — съвсем както едно време, изглеждаше невъзможно да проведе нормален разговор с майка си, без да се стигне до размяна на остроти. Пребиваването тук щеше да бъде по-изтощително, отколкото в хостела.

 

 

— Софи си търси работа — съобщи Триш на Джим същата вечер, когато отидоха да го видят.

— О, така ли? Къде заминаваш този път? Може ли да дойда с теб? Малко слънце ще ми се отрази добре на кашлицата.

Софи погледна навъсено майка си. Търсенето на работа не беше някаква тайна, но не й хареса начинът, по който го обяви Триш, с присмехулен намек, сякаш беше нещо смешно. — Засега няма да заминавам. Затова ми трябва работа.

— Аха — баща й се замисли за момент. — Къде мислиш да отидеш след това? Някакви идеи?

— Може би в някой ски курорт през зимата, — отговори тя. — Или може да спестя малко пари и да обиколя Югоизточна Азия за няколко месеца. Където ме отвее вятърът.

Той кимна, без да сваля очи от нея.

— А после какво? Нима смяташ да пътуваш от място на място, година след година, докато остарееш? Не мислиш ли да пуснеш корени, да се заловиш с нещо сериозно?

Тези въпроси прозвучаха като нападки. Да се заловиш с нещо сериозно? Това беше грубо.

— Татко, ти нямаш представа какво съм правила през последните няколко години — каза тя, вече ядосана.

— Всъщност имам. Знам доста неща. Как се казваше онзи твой блог? „Независим пътешественик“, нали?

— Ти… ти четеш моя блог?

— Да, четем го, разбира се. Нали е за четене? Колко се радваш, че си се отървала от досадните си родители, колко се кефиш, че си се откъснала от оковите на семейния живот… — той присви очи. — Колко самотна си на моменти. Как мразиш да се преструваш, че си прекарваш страхотно и преживяваш невероятни приключения, когато всъщност се чувстваш безкрайно нещастна.

— Как…? Но… — за момент Софи изгуби дар слово, само отваряше и затваряше уста. По дяволите. Те го бяха чели?

— От какво бягаш, Соф? — попита баща й, вече по-меко. — Вече не бягаш от нас. От себе си ли?

— Не бягам от нищо! — извика тя, чувствайки се отново като тийнейджърка. Защо не я оставеха на мира? — Вас какво ви интересува? — тя се обърна и избяга от стаята.

Софи хукна напосоки по коридора, сърцето й биеше лудо, не й стигаше въздух, белите дробове я боляха. Мисълта, че родителите й я следяха по този начин, четяха откровенията за най-интимните й преживявания — а някои постове наистина бяха интимни — беше ужасяваща.

Как можеха? Как смееха?

Тя се облегна на стената и затвори очи, докато в ума й изникваше детайл след детайл. Значи бяха прочели как я бяха откарали в болница в Уелингтън, когато падна от колелото и загуби съзнание. Бяха прочели поста за нейната бурна история с Дан, която я беше оставила разбита. И бяха прочели всички гадости по техен адрес; тя ги беше разчепкала с дива ярост, обвинявайки ги за нейните провали, подигравайки се на техния скучен еснафски живот.

По дяволите. Стори й се, че може да повърне. Нищо чудно, че майка й беше толкова хладна. Нищо чудно, че настръхна, когато Софи й поиска паролата за безжичната връзка — Триш сигурно си мислеше, че тя подготвя нов постинг за блога, в който разказва какъв кошмар е да се завърнеш при мама и татко!

Софи едва сдържаше порива си да побегне. От самото начало знаеше, че не беше добре дошла в Ранмур. Щеше да събере нещата си и да се качи на влака за някъде, където да започне на чисто. Баща й вече се възстановяваше, нали? Където и да е, само не тук.

После тя се поколеба. Минаваше осем часа вечерта и навън беше тъмно. Когато слязоха от колата на паркинга пред болницата, валеше ситен студен дъжд, палтото й още беше мокро. Освен това имаше само трийсетина лири. Беше хваната в капан.

Софи прокара пръсти през късата си руса коса, опитвайки се да вземе решение, а думите на баща й още кънтяха в главата й. От какво бягаш, Соф? Вече не е от нас. От себе си ли?