Луси Даймънд
Една нощ в Италия (34)

Глава 33
Due notti a Roma — Две нощи в Рим

В петък сутрин Анна седеше в леглото с кръстосани по турски крака и лаптопа отгоре и се готвеше да напише вероятно последния си обзор на ресторант за „Хералд“.

Тя работеше вкъщи, тъй като трябваше да си приготви багажа и да отиде на летището за следобедния полет за Рим, но беше обещала, че най-напред ще изпрати обзора на Имоджен. Завършването на последния материал от рубриката щеше да й донесе облекчение по няколко причини: Марла щеше да я остави на мира, Имоджен щеше да престане да й се меси и, разбира се, тя и Джо повече няма да висят в това абсурдно, конфузно положение. Малко беше да се каже, че цялата история с обзорите беше източник на напрежение.

Тогава тя защо не се радваше, че скоро щеше да се отърве от ненужния товар?

За последния обзор преди две вечери Анна и Джо отидоха в „Максуел“, нов стек ресторант в Шефилд, и се насмяха на воля, докато обсъждаха как тя можеше да скрои някой паметен номер в последната статия. Джо предложи злощастен инцидент със задавяне на Красивия колега, заседнала рибешка костица в гърлото и посещение в спешното отделение — „Голям смях ще падне, нали?“ — но Анна отказа, опасявайки се от евентуален съдебен иск от страна на „Максуел“, както и незабавно ембарго на безплатните дегустации. Марла нямаше да й благодари за това.

— Може да се появи Красивия съперник и да ми се обясни във вечна любов — каза Анна. — После той и Красивия колега се сбиват насред ордьоврите, разлива се вино, леят се сълзи…

— Не съм сигурен, че Красивия колега е голям боец — прекъсна я Джо. — Той се измъква през задния вход, подсмърча и се бои за живота си.

— Добре, тогава дай да наблегнем на романтиката — предложи Анна. — Предложение за брак, докато ядем десерта. Очите ни се срещнаха над чиниите с тирамису…

— Я се стегни — каза Джо. — Красивия колега не е някой маниак, който да прибързва с тези неща. Той все още кара на сухо, не забравяй — очите му проблеснаха палаво. — Виж, ето това е идея…

— Какво, Красивия колега да си опита късмета с мен? Точно тук, в „Максуел“? — Анна почувства как се изчервява при тази мисъл. Вярно, Джо явно се шегуваше, но все пак…

Джо махна с ръка.

— Не, моля те, той все пак има някакъв стил. Ще изчака да тръгнете да се прибирате заедно и ще намери някой закътан навес на автобусна спирка.

— О, това е страхотно — каза Анна и завъртя очи. — Мисля, че тогава ще бъде блъснат под някой автобус, задето е такъв прозаичен тъпак — тя издаде съскащ звук, притискайки длани. — Тогава Красивия колега ще бъде премазан като ваденка, край на историята.

— Само се опитвам да помогна.

Да, вярно. По-добре да не го правеше. Постоянното терзание дали Джо флиртуваше, или просто се шегуваше, я убиваше.

— Може би вместо страст ни трябва точно обратното — каза тя, опитвайки се да насочи разговора към по-безопасни води. — Голяма драма: Красивия колега й казва, че е влюбен в друг човек.

— Стига да не е шефката им и да не е Колин. Не смятам, че читателите са готови за гей любовен триъгълник.

— Не, сетих се: той е влюбен в предишната авторка на рубриката — изкиска се Анна. — Марла ще бъде на седмото небе, представяш ли си? Сваляне на картите — ох, това май не трябваше да го казва, помисли си тя в следващия момент, спомняйки си хвалбите на Марла, че Джо й беше пуснал ръка.

Нали знаеш, че той вече опита да го направи с мен? Пъхна ръка под полата ми, когато поднесоха десерта, и ме попита дали ще бъда неговата малка коледна бисквитка.

— В никакъв случай — каза ужасен Джо и остави менюто си. — Дори не се шегувай с това.

Но Анна захапа стръвта.

— Аха, напипах нещо, нали? Чух, че вие двамата сте имали малка забежка — по дяволите. Тя явно пиеше прекалено бързо. Вече съжаляваше, задето каза това. Не стига, че прозвуча ревниво, ами предизвика отвращение в него.

— Какво, тя ли ти каза това?

Той си опитва късмета с всички. Ти не знаеше ли? Той е от онези мъже, които чукат на всяка врата.

— Тя намекна, че си се опитал да я свалиш… съжалявам. Не е моя работа. Такива неща стават, нали? — Анна заби нос в менюто си под разгневения поглед на Джо. — Ти какво ще си поръчаш?

— Лъжлива крава — каза той, подразнен. — Дяволите да я вземат. Тя се опита да ми се пусне, притисна ме, когато излизах от мъжката тоалетна на коледното парти. Не мога да повярвам, че ти е казала точно обратното. Ти ми вярваш, нали?

— Разбира се — Анна наистина му вярваше. Всичко беше ясно. Защо изобщо беше взела насериозно брътвежите на Марла?

— Аз никога не бих… уф. Тя наистина ли каза това? Аз никога не бих я погледнал. Никога.

Джо изглеждаше толкова сконфузен, че Анна се почувства неудобно.

— Съжалявам, че я споменах. Наистина. Смятай я за затворена глава до края на вечерта. Хайде сега да поръчаме, нали? Защото сервитьорът ще получи комплекс за отхвърленост, ако го отпратим още веднъж.

* * *

Когато започна да пише обзора, Анна предпочете да игнорира всичките им глупави идеи и да играе на сигурно, почти без да споменава Джо. Описание на декора — да. Описание на храната — да. Описание на винената листа — да. Много описателен, но нарочно скучен материал.

Четирийсет минути по-късно Имоджен й върна файла с един-единствен коментар: добави повече СЕКС. Беше неизбежно, наистина. Затова Анна въздъхна, отвори отново файла и го гледа, докато думите заиграха пред очите й. Как можеше да опише последната им вечеря заедно, без да се издаде? Как да й отдаде дължимото?

Разбира се, че първият вариант на материала без Джо беше грешка. Вечерта беше с Джо — непринуденият разговор, глупавите шеги, начинът, по който се смееха и разговаряха. Начинът, по който очите им се срещаха, наелектризиращите, настойчиви погледи, които си разменяха. Ти чувстваш ли същото, искаше да попита Анна. Аз не си въобразявам това, нали? Защото ми е много хубаво да съм с теб.

Тя погледна лаптопа, после изтри първия вариант на текста. По дяволите, каза си накрая Анна. Може би защото видя Софи и бившия й приятел Дан да се целуват като обезумели след пиесата снощи и почувства завист. Понякога човек трябва да следва сърцето си, колкото и да е страшно. Анна трябваше да поеме този риск.

Тя вдиша дълбоко и започна да пише, отначало колебливо, но после все по-убедено пръстите й летяха по клавиатурата. Кафето изстиваше в чашата до нея, докато думите се лееха все по-бързо и по-бързо. После тя прочете целия материал с разтуптяно сърце. Ето го, черно на бяло: най-откровеното нещо, което беше писала някога. Наистина ли щеше да го изпрати, за да го публикуват?

В този момент на входната врата се позвъни.

— Пощальонът е — чу се гласът, когато Анна се обади по домофона. — Нося писмо, трябва да се подпишете.

— Добре, влезте — каза тя и изпрати имейла с втория вариант, преди да е имала време да размисли. Да видим какво ще каже сега Имоджен, помисли си тя и побърза да отвори вратата.

Анна се подписа на формуляра и след като размени няколко думи с пощальона, се върна в апартамента и си свари силно кафе. Телефонът й съобщи за получен имейл от Имоджен.

ПЕРФЕКТНО, гласеше той.

Анна преглътна. Вече беше късно да размисли. Тя разкъса разсеяно пощенския плик, надявайки се, че не беше допуснала огромна грешка. После започна да чете писмото и всичко друго беше забравено.

Мила Анна,

Благодаря за писмото ти. За мен то беше голям шок, но аз добре помня Трейси и времето, когато работех в „Джино“, така че ти определено си попаднала на точния човек. Толкова съжалявам, че не съм бил част от живота ти през последните 32 години. Аз и съпругата ми — тя се казва Дина — не можехме да имаме деца, което беше нашата голяма мъка.

Моля те, повярвай ми, когато казвам, че за мен е голяма радост да науча, че съм баща. Бих искал да те видя, ако е възможно.

Ти попита как е протекъл животът ми, след като напуснах Йоркшир. Аз се ожених за Дина и двамата се устроихме в малък апартамент близо до Клеркънуел Роуд в Лондон.

Бяхме много щастливи там, работехме в ресторанта на моите дядо и баба, казва се „При папа̀“. Аз съм главният готвач, а Дина продължава да сервира на клиентите. Ресторантчето се намира в район, който се казва „Малката Италия“ (моята майка е италианка) и през годините клиентите и персоналът станаха почти част от нашето семейство.

Благодаря ти, че ми изпрати изрезки с твои статии. Гордея се, че моята дъщеря пише за кулинария! Аз изпробвах твоята рецепта за забайоне и дори майка ми — твоята „нанна“! — каза, че е най-хубавият крем, който е опитвала някога. Много бих искал да ти сготвя нещо вкусно някой ден. Моля те, ела ни на гости. Всички са развълнувани от новината за новия член на семейството.

Изпращам ти снимка на нас с Дина и друга на моите родители.

Всички се надяваме да се запознаем с теб съвсем скоро.

С много обич, твоят баща, Антонио

Очите на Анна се напълниха със сълзи, когато тя стигна до края на писмото. Сълзи на щастие. Сълзи на радост и учудване. Тя прочете цялото писмо още веднъж, после трети път. Нямаше търпение да разкаже на Джо за това!

 

 

Осем часа по-късно Анна и Джо седяха в една тратория на Пиаца ди Спаня, в подножието на Испанските стъпала. В Рим! Небето беше кадифеночерно над тях, но площадът беше пълен с туристи, които изкачваха прочутата Скалината (най-широкото стълбище в Европа, според пътеводителя на Джо), възхищаваха се на красиво осветените камбанарии на църквата на върха и се снимаха около фонтана долу. Анна почувства дълбока гордост. Това беше нейната страна; тя знаеше това от самото начало, нали?

Тя успя да опази тайната през целия ден, тъй като не искаше да съобщи новините на Джо на такова скучно място като летището или автобуса в центъра на града. Брилянтна история като нейната заслужаваше най-прекрасния декор, за да бъде разказана. Тя изчака, докато седнаха в ресторанта с чаша просеко, после му разказа всичко.

Джо зяпна от удивление.

— Значи той все пак е италианец — засмя се той. — Еха, Анна. Ти беше права!

— Аз още не мога да повярвам — призна Анна. — Баща ми произхожда от италианска фамилия, той е главният готвач в техния италиански ресторант… това е страхотно, нали?

— Удивително е — съгласи се Джо. — Наистина е страхотно. И майка ти не е знаела нищо?

— Тя знае само, че той се казва Тони Сандбрукс — баща му е англичанин. Само че той всъщност е бил — е — Антонио, винаги е живял с майка си и нейните родители, които са италианци. Което, поне според мен, е по-добре, отколкото да имам баща, който да живее в Италия, когото нямаше да виждам толкова често и който можеше дори да не говори английски — тя обгърна тялото си с ръце, сияеща. — Сега мога да се кача на влака за Лондон винаги когато поискам да го видя. Просто така!

— Е, да пием за теб — каза Джо и напълни чашите им отново. — Каква страхотна новина, Анна. Наздраве за семейството ти и за новото начало — и защото сме в Италия, земята на твоя баща — те се чукнаха и той се засмя. — Все още не мога да повярвам, че наистина сме тук.

— Аз също. Все очаквах Имоджен да се появи на летището и да ни върне в офиса — Анна вдъхна аромата на домати, риган и вино, наслади се на мелодичните италиански гласове наоколо. — Заслугата е изцяло твоя. Благодаря ти милион пъти, че й предложи тази идея.

— Е, аз ти благодаря, че пишеше такива фантастични обзори, които тя всъщност ценеше — отговори той.

— Какъв екип — въздъхна тя, като се наслади на вкуса на искрящите мехурчета на просекото, които гъделичкаха езика й.

— Права си — съгласи се той и двамата се спогледаха усмихнати. Джо наистина беше изключително красив, помисли си Анна. Какъв късмет, да й възложат да пише за ресторанти, а той да й прави компания. Никога, дори в най-смелите си мечти, тя не си беше представяла, че двамата щяха да стигнат дотук.

— Като заговорихме за Лондон — каза той в този момент, с доста смутено изражение, и Анна изскочи от бляновете си. Лондон? — Аз исках да ти кажа, че отивам там след две седмици. Ще се явя на събеседване за работа.

Тя се задави с питието си.

— Какво, ти? В Лондон?

— Да. В „Гардиън“ търсят нов автор за спортната рубрика. Аз им изпратих сивито си без големи надежди, но те ме поканиха да отида на интервю.

Анна се почувства така, сякаш я бяха залели с кофа леденостудена вода.

— Еха. Значи… ти ще се преместиш там?

— Е, да, ако получа работата. Струва ми се, че няма да е удобно да пътувам всеки ден от Шефилд.

Доброто й настроение се изпари за миг и на негово място се настани болката от загубата. Офисът щеше да опустее без него. Животът й щеше да опустее без него, осъзна Анна.

— Много ще ми липсваш — призна тя.

Той направи физиономия.

— Все още не съм заминал! Може дори да не получа работата. Просто ми се видя добра възможност. Следващата крачка в професионалното ми развитие.

— Абсолютно — каза тя, опитвайки се да наподоби оживление. — Е, желая ти успех — тя се усмихна немощно, но мисълта за заминаването му беше съкрушителна. После си спомни последния обзор, който щеше да излезе в утрешния брой на вестника, и потръпна. О, не. Защо изобщо беше решила да напише нещо толкова лично, толкова разголващо? Хрумна й да изтича в тоалетната и да се обади на Имоджен, да я помоли да свали материала, да й предложи всичко каквото имаше: пари, журналистическата си кариера, душата си… но вече беше прекалено късно. Вестникът вече се печаташе.

— Трябва да отидеш да видиш баща ми, когато си в Лондон. Да изпробваш ресторанта му — каза тя с приповдигнат тон, докато сервитьорът поставяше на масата брускети и лъскави черни маслини. — Grazie.

— Определено — каза той и пъхна една маслина в устата си. — А какви са твоите професионални планове? Трябва да издадеш кулинарна книга в най-скоро време или да водиш собствено кулинарно предаване по телевизията. Ти можеш да станеш следващата Найджела, да облизваш дървени лъжици в кухнята и да хвърляш страстни погледи в камерата.

— Не мисля така — каза Анна и завъртя очи.

— Най-голямото предимство на писането е, че можеш да го практикуваш навсякъде — напомни й Джо. — Ти имаш солиден опит като репортер, имаш опит с кулинарната рубрика и обзорите на ресторанти. И си талантлива. Ти наистина имаш талант, Анна. Какво те спира да пишеш за списанията или за някой по-голям вестник? Какво те спира да скочиш напред?

Анна осъзна, че беше изяла една цяла брускета, без дори да усети вкуса й, нарушавайки първото правило на гастрономическата журналистика в три хапки. Тя не можеше да го погледне в очите. Джо нямаше да я мисли за толкова добра журналистка, когато прочетеше обзора за „Максуел“ на другия ден.

— Не знам — каза тя уморено. — Сигурно инерцията. Страхът от неизвестното — тя преглътна. — Джо, трябва да ти кажа нещо. За утрешния брой на вестника.

— Хмм? — голяма група ръгби запалянковци от Уелс избраха този момент, за да минат покрай прозореца на ресторанта, увити в знамена с червени дракони, а двама бяха нахлупили на главите си огромни шапки във формата на жълти нарциси. Джо ги проследи с поглед, после се обърна отново към нея. — Какво каза?

Анна пресуши чашата си с просеко на един дъх. Мамка му! Съвсем скоро той щеше сам да научи. Тя не искаше да съсипва вечерта.

— Няма значение — каза тя. — Да поръчаме още една бутилка?

 

 

Вестникът им беше платил престой в обикновен хотел близо до Испанските стъпала — две стаи, естествено — и Анна се почувства много пияна, когато тръгнаха натам след вечеря.

Тя така и не събра смелост да заговори за последния си обзор отново, но мисълта за него надвисна като буреносен облак в ума й и й съсипа вечерта. Какво беше направила? Въпреки всичките приказки за инертност и страха да напусне настоящата работа идеята да подаде молба за напускане в понеделник сутрин и повече да не се весне в редакцията й се струваше много привлекателна в този момент. Първият обзор с Красивия колега беше достатъчно голям гаф. Как щеше да преживее последния?

— Е — каза Джо, когато влязоха в хотела и се качиха на техния етаж. — Знам, че утре трябва да станеш рано…

— Да, мисля да си лягам — изпревари го Анна.

— О — каза той. — Не мога ли да те изкуша с коктейл преди лягане? — да я изкуши? Само ако знаеше. Но Анна вече беше замаяна и ако продължеше да пие, сигурно щеше да се изложи непоправимо.

— По-добре, не — каза тя, пъхна картата в четеца на вратата и изчака да светне зелената светлина. — Лека нощ. Надявам се всичко да мине добре утре — надявам се да не те засипе лавина от съобщения от приятелите ти, които ще те закачат и будалкат заради мен. Анна въздъхна. По дяволите! Трябваше да му каже нещо. — Слушай, Джо. Май трябва да те предупредя — изтърси тя. — За утрешния обзор… Съжалявам, чу ли? Надявам се, че няма да се разсърдиш много.

Очите му изглеждаха съвсем черни в мъждиво осветения коридор; изражението му беше неразгадаемо.

— Защо, какво си написала?

Анна извърна поглед.

— Ти ще видиш. Но аз съжалявам, чу ли? Надявам се, че… ще си останем приятели.

— Боже! Какво толкова си…? Чакай, Анна, ти не можеш просто да…

Тя отвори вратата на стаята и се шмугна вътре, като я остави да се затвори зад нея. После застана притихнала в тъмното, с разтуптяно сърце, съжалявайки за импулсивното си държание по-рано. Перфектно, беше казала Имоджен — и Анна й беше повярвала. Но сега… Джо чукаше на вратата.

— Анна! Пусни ме да вляза.

Това беше мъчително. Какво трябваше да направи? Анна затвори очи и се опита да му предаде телепатично да си отиде. Каква каша беше забъркала!

— Ще се видим утре — каза тя накрая. Моля те, върви си сега. Просто си върви.

Тишина.

— Добре — каза Джо. — Слушай, не се тревожи. Убеден съм, че каквото и да си написала, е хубаво.

Искаш ли да се хванем на бас, помисли си жално Анна. Тя седна на продъненото единично легло, което издаде тиха въздишка. Е, добре. Поне го беше предупредила. Стореното вече беше сторено.

А утре беше нов ден…

Последният ресторант: „Максуел Стек Хаус“

От Анна Морли

На хартия „Максуел“ изглежда като елегантно ново допълнение сред заведенията на Лиополд Скуеър; изискан, стилен ресторант, който примамва посетителя с богато меню от първокласни стекове и морски деликатеси, добра винена листа и интересни коктейли и модерен дизайн. Красивия колега и аз се появихме изтупани, готови да се насладим на изкушенията.

Но тук аз трябва да ви призная нещо: Това е моят последен обзор за „Хералд“ и искам да го направя незабравим.

И така, докато гризвахме от ордьоврите си (моят: вкусна салата от раци и авокадо; неговият: два апетитно запечени медальона от козе сирене с крехък бейби спанак), ние започнахме да обсъждаме как да направим последния обзор наистина незабравим. Шегувахме се с измислен съперник в любовта, драматичен финал в болницата, вследствие на попаднала в кривото гърло рибешка кост (бележка към адвокатите: това беше фикция), дори възникване на спонтанна страст между нас. От коментарите, които получавахме след предишните обзори, аз знам, че читателите на „Хералд“ обичат интригата между ордьовъра и десерта.

Преминахме към основните ястия, като продължавахме да обсъждаме как да представим обзора. Аз си поръчах сочно свинско филе с картофи огретен и салата (неописуемо вкусни), а Красивия колега заяви, че умира от глад, затова си взе гигантска пържола с пържени картофки, овкусени с трюфел и пармезан (и остърга чиниите).

И тогава истината ме порази. Защо се мъчех да измисля някаква глупава история, за да развеселя вас, моите читатели, когато всъщност си затварях очите пред най-хубавата история? Защо просто не признаех истината пред себе си и пред всички останали: аз бях (и все още съм) влюбена в Красивия колега.

Така. Казах го. Вие може би сте отгатнали от самото начало, но повярвайте ми, аз не бях. През последните четири седмици, докато вечеряхме в най-прекрасните заведения в града, ние разговаряхме и се смеехме и си прекарвахме толкова добре, че не можех да повярвам, че ми плащат за това като за работа. Читателю, аз съм луда по него. Единствената беда е, че нямам представа дали той чувства същото към мен.

Както и да е. Да се върнем на ресторанта. Храната беше фантастична — не можах да й намеря нито един недостатък. Персоналът беше приветлив и любезен, обстановката — уютна и оживена, и накратко, мястото е чудесно за романтична вечеря за двама или за излизане с приятели.

Благодаря ти, „Максуел“, за прекрасната вечер — и задето ми помогна да осъзная нещо, което беше под носа ми от самото начало.

Когато будилникът я събуди на другата сутрин, Анна в първия момент се почувства замаяна и дезориентирана, докато фрагментите от предишния ден препускаха в главата й. Писмото от баща й. Полетът до Рим. Вечерята с Джо. Нейният обзор…

По дяволите! Изведнъж тя се събуди напълно, смъкна торбестата тениска, с която бе спала, и скочи под немощния душ. Нейният последен обзор. Тя трябваше да излезе и да отиде на курса, преди Джо да е имал възможност да го прочете.

Пет минути по-късно Анна разреса мократа си коса и се облече, после взе дамската си чанта и слезе на долния етаж. Кулинарният курс започна с обиколка на пазар „Трионфале“, за да купят продуктите заедно със Стефано, техният майстор готвач, преди да се върнат в неговата кухня близо до градините на Ватикана, за да приготвят италиански деликатеси. Анна си поръча такси, което да я закара до пазара, но разполагаше с петнайсет минути да закуси.

За неин късмет Джо не трябваше да става рано, тъй като мачът започваше чак в два и половина следобед. Той сигурно беше още в леглото, в блажено неведение за нейното падение.

Ресторантчето на хотела беше малко и мрачно, но ухаеше обещаващо на кафе и препечени филийки. След като напълни чинията си с храна, Анна седна на една празна маса и отпи първата глътка кафе. Ммм. В Италия дори хотелското кафе от машина беше по-вкусно.

Тя разгъна разпечатката от програмата си и я прочете за стотен път. Очакваше я страхотен ден, тя щеше да готви с истински италиански готвач, да се учи от майстор. Сигурно щеше да бъде толкова интересно и приятно, че нямаше да й остане време да мисли за Джо през деня. А довечера… Е, довечера тя щеше да разбере дали Джо все още й говореше.

Щеше да мисли за това по-късно.

— Може ли да седна при теб?

Анна подскочи, стресната от познатия глас, после Джо седна срещу нея, с все още мокра коса.

— О — тя преглътна. — Не очаквах да те видя тази сутрин.

— Прочетох обзора — каза той без предисловие. — Прегледах го снощи онлайн. Питай ме как съм спал.

— О, боже! — тя скри лице в ръцете си. Точно това се бе надявала да избегне. Ах, тази нейна голяма уста! — Съжалявам, Джо. Не знам какво ме прихвана. Ти сигурно ме мислиш за…

— Ти наистина ли го мислиш? Или Имоджен те накара да го напишеш?

Анна продължаваше да крие очите си, неспособна да го погледне. Но Джо й предлагаше път за бягство, ако тя искаше. Тя можеше да каже, да, Имоджен ме принуди, тя ми нареди какво да напиша…

Анна преглътна. Не. Това щеше да е лъжа. Тя свали бавно длани от лицето си и го погледна. После вдиша дълбоко и му каза истината.

— Бях искрена — каза тя с треперещ глас. — Да, знам, че ти наскоро се раздели с Джулия и сигурно не проявяваш интерес и…

— Слава богу — каза той и взе ръцете й в своите. — Защото аз чувствам същото към теб.

Дъхът секна в гърлото й.

— Ти… така ли?

— Не е ли очевидно? Да, разбира се. Много отдавна. Мисля, че ти си красива, забавна и умна…

Анна се засмя радостно. Зави й се свят.

— Наистина ли?

— Определено. Според теб защо се разделихме с Джулия? Просто чувствата ми към нея вече не бяха същите.

Двамата се спогледаха, сияещи, за един замайващ, бездиханен момент. Сърцето й биеше лудо.

— Това означава ли… че можем да се целунем? — безразсъдно попита тя.

— Когато си в Рим… — каза той. — Сто процента.