Луси Даймънд
Една нощ в Италия (11)

Глава 10
Buon Natale — Весела Коледа

Ето че вече беше декември и Софи все още живееше в къщата на родителите си в Шефилд. Това беше толкова изненадващо, колкото и фактът, че тя и майка й все още не се бяха изтрепали.

Баща й вече си беше вкъщи, пиеше предписаните от личния лекар хапчета и се възстановяваше, тоест седеше и пухтеше срещу телевизора и редеше неохотно пъзели, докато майка й се бъхтеше да приготвя питателни супи. Джим беше ужасен болник, отегчен и изнервен от стоенето вкъщи, умиращ от желание да се върне на работа и настояваше да се обажда в офиса всяка сутрин, за да се информира за новостите. През целия си живот той беше отсъствал по болест само веднъж за два дни.

Но според Триш всякакво усилие беше строго забранено.

— Все още не си прескочил трапа, Джим — напомняше му тя. — Трябва да си почиваш, а не да се товариш както по-рано. Стой вкъщи и си реди мозайката, за бога.

Коледа беше еволюирала в отсъствието на Софи. Навремето, когато тя беше тийнейджърка, те я посрещаха по семейно, само тримата до обяд, а следобед отиваха да посетят баба й, за да хапнат торта и да си разменят още подаръци, а през следващата седмица се ходеше на кино или на театър. Сега обаче родителите й бяха поели инициативата, леля й, чичо й и баба й щяха да дойдат на вечеря, а братовчедите Сам и Ричард щяха да се присъединят по-късно, заедно с техните семейства.

— Еха — каза Софи на майка си, когато научи за плана. — Откога празнувате Коледа толкова шеметно?

Майка й изрязваше кръгчета от маслено тесто за основи на плодови тарталети и не я погледна в очите.

— Когато ти замина, двамата с баща ти не искахме да оставаме сами — призна тя. — Затова започнахме да каним всички при нас — и те идват всяка година.

Софи не знаеше как да реагира. Докато се беше наслаждавала на нейните екзотични Коледи, тя нито веднъж не беше помислила как се чувстваха родителите й тук, когато се будеха в тихата къща и копнееха за компания.

— Сигурно е заради твоите вкусни специалитети, мамо — каза тя накрая.

Триш вдигна вежди.

— Или защото им беше жал за нас.

Ох. Настъпи неловко мълчание.

— Искаш ли да ти помогна с тарталетите? — събра смелост да попита Софи след малко.

— Благодаря — отговори майка й. — Въпреки че не могат да се сравняват с италианските сладкиши, с които си свикнала.

— О, мамо, не говори така! Аз обичам плодов пай, чу ли? От години не съм яла истински — думите й прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше и Триш трепна.

— Няма нужда да викаш — каза тя, засегната.

— Аз не викам, просто… — Софи стисна зъби. — Имам чувството, че постоянно си ми ядосана.

Майка й остави ножа за тесто на масата.

— Не съм ядосана — каза след малко тя. Прокара длан по лицето си и остави диря от брашно. — Аз… ох, няма значение.

— Очевидно има значение. Какво има? Хайде да поговорим открито. Искаш ли да си тръгна?

— Не. Не, разбира се. Ти си нашата дъщеря — Триш въздъхна. — Просто ти ме караш да се чувстваш неудобно, това е. Сякаш критикуваш всичко тук. Сякаш трупаш материал, за да го опишеш в твоя блог: колко сме скучни, какви еснафи сме, как нямаше търпение да заминеш отново.

Софи сигурно заслужаваше тези думи.

— Не е така… аз не мисля това — възрази тя. — Кълна се!

Триш замълча.

— Мамо, честна дума — каза тя тихо. — Не бих ви причинила това.

Погледът в очите на Триш казваше, Ти вече го направи.

— Това ни наранява — каза тя, като загреба гъстата плънка и започна да я разпределя върху основите от маслено тесто. — И въпреки че баща ти не го признава, той е много крехък сега. Няма да понесе да го преживее отново. Това може да го довърши.

Софи преглътна.

— Съжалявам. Не знам какво друго искаш да ти кажа — промълви тя. — Повече никога няма да пиша за теб и татко, чу ли? Виж — тя вдиша дълбоко. — И двете сме се огорчавали през годините, и двете сме правили неща, които не трябваше.

— Ето, започва се. Очаквах това. Знаех си, че рано или късно ще се стигне дотук.

— Ами, това е вярно! Аз не съм единствената, която постъпи лошо, нали?

— Има ли някакъв шанс да получа чаша чай? — това беше Джим, който отчаяно се опитваше да предотврати избухването на Третата световна война.

Стаята клокочеше с неизречени упреци.

— Сега ще ти приготвя чай — каза тихичко Софи.

 

 

Поне сега имаше извинение да излиза от къщата по-често. След двудневно търсене Софи се хвана на работа в кафенето по-надолу по главната улица шест дни в седмицата, за да сервира кафе и сладкиши на майки, които казваха „ох, не трябва“, след което се нахвърляха с апетит на грамадните пухкави кроасани.

Заплащането не беше кой знае какво, но Софи пресметна, че до началото на февруари щеше да е събрала достатъчно пари за самолетен билет до някое ново място. Ако съумееше да оцелее дотогава вкъщи без ядрен взрив.

Тази работа явно не беше достатъчно добра за родителите й, защото Триш се прибра един ден от работа и съобщи триумфално, че е „намерила работа на Софи“.

— Ъ, моля? Аз вече си имам работа — напомни й Софи. — В кафенето на Нико. Цял ден бях там днес. Да не си забравила? — гневът се разпали в нея. Манипулативните родители не променяха похватите си, нали? Само те подлъгваха с лъжливо усещане за сигурност, след което отново започваха да ти дърпат конците.

Не постъпваш правилно. Трябва да направиш иначе. Според нас трябва да учиш бизнес мениджмънт. Колежът за театрално изкуство няма да ти осигури стабилна професия. Допускаш голяма грешка, моето момиче…

— Знам, миличка. Но това е вечерна работа, ще преподаваш разговорен италиански в колежа „Хърст“. Мисля, че ще бъдеш много доволна.

На Софи й идваше да крещи. О, сега й ставаше ясно — тя виждаше как майка й преглежда вестника за безобидни работни места, обажда се в агенции за подбор на персонал, опитва се да управлява тайно живота на дъщеря си както преди.

— Мамо, аз мога да се грижа за себе си. Няма нужда да ми търсиш друга работа.

— Знам това. Просто съпругът на Тина се обади.

— Какво? — сега Софи се ядоса наистина. Нима майка й беше помолила приятелките и колегите си да потърсят работа на малкото й момиче? О, това беше брилянтно. Тя стисна юмруци и едва се удържа да остане в стаята, вместо да се качи горе и да си събере багажа. Софи вече беше гледала тази пиеса, където родителите й се опитваха да диктуват живота й. Тя нямаше да позволи това да се случи отново.

— Успокой се, за бога. Аз само споменах на Тина, че си се върнала за известно време, само толкова. Мъжът й е програмен директор в колежа и по някакво съвпадение жената, която преподава в курсовете по италиански, излиза в отпуск по майчинство. И Тина се е сетила, което е много мило от нейна страна, казала му е, че ти си тук, говориш свободно италиански, търсиш си работа и… — Триш разпери ръце. — Боб е твой чичо. И те кани да си поговорите.

— Но аз… — гневът й се изпари.

— Аз не се меся — продължи Триш. — Все едно ми е дали ще се възползваш от предложението. Ти каза съвсем ясно, че не искаш да се застояваш тук — няма проблем.

— Тя ти прави огромна услуга, макар че е прекалено любезна, за да ти го каже — изръмжа Джим, вдигайки поглед от вестника. — А преподаването на италиански е сто пъти по-интересно от келнерството. Дори ти, какъвто си инат, трябва да го признаеш.

— Съжалявам — каза намусено Софи. — Имаш право. Наистина звучи интересно. Обаче аз не го искам.

— Защо, по дяволите? Умно момиче като теб може всичко.

Това отново беше гласът на Джим.

— Не може цял живот да вършиш черната работа — избухна неочаквано Триш. — Животът не е репетиция, Софи.

Софи я изгледа унищожително.

— Това беше лошо подбран израз — процеди тя, преди да се овладее.

— А ти възкресяваш старата история — сопна се Триш, като се изчерви.

Майка й сигурно имаше право.

— Съжалявам — прошепна Софи.

— Браво — обади се Джим. — Да разбирам ли, че ще опиташ все пак?

— Но аз никога не съм преподавала, татко — отговори тя, после замълча, замислена. — Е, веднъж опитах, преподавах английски на няколко бизнесмени във Венесуела, но то беше пълна импровизация, плащаха ми на ръка, без договор или нещо сериозно. Единствените ми препоръки са от чужди работодатели.

— Още по-добре. С малко късмет мъжът на Тина няма да разбере нито дума — Джим се засмя на собственото си остроумие. — Обзалагам се, че си страхотна учителка, Соф, независимо дали импровизираш, или преподаваш по учебник. Ти умееш да общуваш с хората — освен когато спориш с родителите си, защото си търпелива, прецизна…

Софи заби пръсти в килима, тъй като не знаеше какво да каже. Баща й не беше щедър на похвали, той повече критикуваше, отколкото хвалеше. От неговите думи й стана необичайно топло и плачливо.

— Благодаря — каза тя.

— Ти можеш да се справиш — съгласи се майка й. — Поне го обмисли. Тина каза, че мъжът й ще се радва да поговори с теб, ако проявяваш интерес. Курсът започва през януари. Какво имаш за губене?

Ъ, свободата ми? Веднага си помисли Софи. Работата като учителка, дори по заместване, изискваше много по-сериозен ангажимент от търкането на масите в кафене или наливането на бира в бар. Досега Софи беше напускала, когато й хрумнеше, понякога дори без предизвестие, просто се качваше на автобуса за някое ново място, ако й се приискаше. Дори в Каракас тя беше преподавала английски за… колко дълго? Три седмици или малко повече, колкото да събере пари за следващата отсечка от пътуването си. Тя така и не се беше заела сериозно с работата.

Думите на баща й отекваха в главата й, сякаш за да я дразнят. Изглежда сто пъти по-интересно от келнерството…

Честно казано, той имаше право. Софи можеше да сервира и да почиства маси със затворени очи; това беше най-лесният начин да спечелиш малко пари. Но колкото и да харесваше кафетерийното дружелюбие и възможността всеки ден да разговаря с нови хора, на моменти беше досадно. Плюс това заплащането не беше добро и човек постоянно стоеше на крак. Софи беше изтрила толкова много чифтове обувки като сервитьорка, че беше престъпление срещу обувната промишленост.

— Ти да не се страхуваш? — подразни я баща й, като я видя изгубена в мисли.

— Не, разбира се! — сопна се Софи и взе листчето с телефона. — Ще му се обадя утре.

 

 

Хърст Колидж беше в града, близо до гарата — непривлекателно място, което не би спечелило архитектурни награди с утилитарния си дизайн от 60-те години и баналния интериор. Затова пък предлагаше всякакви интересни курсове, съдейки по брошурата на колежа: керамика, кулинария, модерни езици, инженерство, театрално изкуство… Софи се зачете в описанието на последната дисциплина, погълна жадно подробностите: актьорско майсторство и технически театрални умения… вокална техника… влизане в образ и анализ на сценария…

— Софи Фрост?

Нечий глас я изтръгна от мислите й и тя видя дама в морскосин костюм. Софи се изправи и приглади гънките по полата, която беше взела назаем от майка си.

— Да, здравейте. Аз съм.

— Насам, моля.

— Да, благодаря — с разтуптяно от нерви сърце, Софи последва жената по коридора.

Ти можеш да се справиш, чуваше тя гласа на баща си. Е, сега щяхме да видим това, нали?

Алън Макинтайър, съпругът на Тина, беше висок, леко прегърбен и говореше с мек шотландски акцент. Освен това той имаше смазващо ръкостискане, с което едва не й счупи пръстите. Спомняйки си съвета на баща си — Силно ръкостискане, силен характер — Софи прие това като някакво изпитание в инициация и стисна ръката му с всичка сила. Алън ахна шокиран и пусна ръката й, като я погледна слисано. Е, започваха добре.

— Заповядай, седни — каза той, оглеждайки пръстите си намръщено. — Така. Италианска афера^[1].

— О, обожавам този филм — каза Софи с усмивка, усещайки, че ще успее да изтрие впечатлението от стоманеното ръкостискане. — „Чакайте малко, момчета…“

— … „имам страхотна идея!“ — довърши той. Двамата се засмяха.

— Брилянтен филм. Обожавам Майкъл Кейн.

— Аз също. Ненадминат е.

— Така — той запрелиства някакви книжа на бюрото си, което беше отрупано с купища папки и листове. — Разкажи ми за теб. Как си с италианския?

— Много добре. Последните две години живях и работих в Италия — каза тя. — Изкарах един интензивен курс в Рим, когато отидох, но нищо не може да се сравнява с това да живееш на място, където си принуден да научиш езика в движение.

— Абсолютно — каза Алън Макинтайър и въздъхна със завист. — Късметлийка. Знаеш ли, едно от нещата, за които съжалявам в живота си, е, че не събрах смелост да напусна Кралството. Вече съм прекалено стар и имам прекалено много деца и ипотеки, за да мога дори да мисля за това. Остава ми само да си мечтая за пенсионирането, когато да прекарвам ужасните британски зими на някое топло място… Както и да е. Да. Извинявай. Къде си била в Италия?

— Живях една година в Рим, а допреди месец живеех в Соренто, на западното крайбрежие.

— О, знам къде е Соренто. Красиво място. Фантастични плажове. А храната… Боже мой. Най-вкусната храна, която съм вкусвал някога.

Софи се засмя отново. Това събеседване се превръщаше в приятелски разговор с дружелюбен вуйчо.

— Храната наистина е добра — съгласи се тя.

— Трябва да се върна там някой ден, да избягаме с жена ми за няколко дни от децата. Определено. Както и да е. Да се върнем към събеседването. Да. Искам да поемеш един курс… чакай да видим кой. Всеки вторник, от шест и половина до осем и половина вечерта, за начинаещи. Вече сме записали осем човека и не искам да отменя занятията. Курсът продължава десет седмици, с изпит в средата. Как ти се струва?

— Яко! Искам да кажа, да, много добре — отговори Софи, опитвайки се да говори професионално. Тя се покашля и се стегна. — Аз вече помислих за план на уроците… — тя извади лист хартия от сервитьорския си бележник, на който си беше записала някои идеи, когато нямаше работа в кафенето. — На първия урок ще вземем фразите за поздрав и запознанство, основните разговорни въпроси и отговори като „На колко години си?“ и „Какво работиш?“.

— Превъзходно, отлично. Чувам, че имаш известен опит?

— Да, във Венесуела. Преподавах английски. Въпреки че това беше преди няколко години — Софи се сви, очаквайки да види рязък спад в ентусиазма му.

Той се облегна на стола си и присви леко очи, замислен.

— Софи, ще бъда откровен с теб. Ти нямаш много опит. Аз поемам известен риск. Обаче ти ми харесваш. И ми трябва учител по италиански. Така че мястото е твое, ако го искаш.

Тя се помъчи да скрие изумлението си, но не й се отдаде лесно. О, боже. Това наистина ли се случваше?

— Искам го — увери го тя, сияеща. — Няма да ви разочаровам.

Двамата си стиснаха ръцете — този път много внимателно — и тя излезе с чисто нова работа. Италианската афера. Софи имаше добро предчувствие този път.

ФЕЙСБУК СТАТУС: Софи Фрост — 25 декември

Весела Коледа на всички! За първи път от години съм у дома в Шефилд — малко е странно! Съжалявам, че не съм поствала нищо в последно време — беше лудница. С пожелания за страхотен ден ххх

Тя натисна бутона и видя как съобщението се появи на стената й. След това прегледа дневника си, за да види какво правят приятелите й, разхвърляни по света.

Лидия, нейната съквартирантка в Нова Зеландия, беше на почивка на Фиджи с приятеля си. Натискаме се в хамака. Весела Коледа на всички!, беше написала тя. Екзотичният, красив Харви все още работеше в Берлин и прекарваше деня с Кърт, новия си приятел, в техния модернистичен бял апартамент на Лайпциг Щрасе. А Марта и Тони, двамата й приятели холандци, бяха на Манли Бийч, заедно с половината авантюристи, които вятърът беше довял в Сидни.

Софи почувства пробождане в сърцето, като си спомни своята Коледа в Сидни с Дан. Бяха отишли на Бонди с мини — барбекю, картонена опаковка с вино и всичките им приятели. Свиреше музика. Всички танцуваха на пясъка. Слънцето грееше през целия ден. После, през нощта, тя и Дан седнаха в малката градинка към апартамента, който Софи беше наела, и се чукнаха с австралийско пенливо вино.

— Честита Коледа — прошепна Дан и се наведе да я целуне. Не. Софи нямаше да мисли за това сега. Особено след като го беше преодоляла. Тя вече почти не следеше профила му във Фейсбук. Той сигурно беше женен, имаше бебета и дебел лабрадор, макар че това изобщо не я вълнуваше.

— Софи! Закуската! — извика майка й в този момент.

Софи бързо избърса очите си — тя не плачеше, сигурно беше алергична към нещо — и се завтече на долния етаж.

След два сандвича с бекон и едно шоколадово десертче от коледния чорап тя се почувства много по-добре. Тримата седяха около кухненската маса и белеха зеленчуци за обяд, докато любимият диск на баща й, Ето на това му казвам Коледа, звучеше от уредбата.

— Време е за подаръците! — съобщаваше от време на време Джим и изпращаше Софи до елхата, за да донесе подаръците. — Време е за джин — добавяше той през равни интервали, отвиваше капачката на бутилката джин и наливаше щедри дажби в чашите.

— Полека с пиенето — напомни му Триш. — Нали помниш, че трябва да си следиш холестерола?

— А, дяволите да го вземат холестерола — отговори Джим. — Днес е Коледа, жено! Никой не трябва да се ограничава на Коледа.

Леля Джейн, чичо Клайв и бабата на Софи пристигнаха на обяд точно когато картофите цвърчаха във фурната. Къщата се напълни с глъчка, възклицания и потракване на кубчета лед, предшестващо наливането на чашите. Баба й се беше прегърбила и сбръчкала, глуха като пън, освен ако не й викаш в ухото, но усмивката и доброто настроение не я напускаха нито за миг и тя говореше и нагъваше шоколадови бонбони с неподозирана жар. Леля Джейн се напи и започна да се кикоти след две чашки шери, оставяйки чичо Клайв да разтяга локуми за политиката пред всеки, който искаше да го слуша (тоест, никой), докато Джим не го предизвика да му помогне да довършат пъзела с Давдейл, който той беше изоставил в хола.

— С удоволствие — веднага избоботи Клайв. — Нали знаеш, че нямам равен в пъзелите, Джим.

— Разбира се, Клайв — каза Джим и намигна на Софи, След обилния и шумен обяд пристигнаха още гости: братовчедите на Софи Саманта и Ричард със своите семейства — четири деца, едно бебе и един пощръклял йоркширски териер. Къщата вече се пръскаше по шевовете и намирането на място на дивана беше по-трудно от подсигуряването на билет за мъжкия финал на „Уимбълдън“. Холът представляваше меле от хиперактивни вследствие на погълнатия шоколад деца, летяща опаковъчна хартия и оглушителен шум… и Софи прекарваше най-прекрасния ден от много време насам. Забравила за Бонди Бийч и Берлин, тя се отдаде на забавленията: играеше шаради с баба си и братовчедите, пускаше шеги, ядеше шоколадови бонбони с шепи и се смееше като луда, когато чичо Клайв заспа точно преди речта на кралицата и захърка по-гръмко от див глиган.

Тя погледна майка си, на която беше ред да представи нещо в оспорваната игра на шаради.

Дори Триш изглеждаше развълнувана и щастлива, облечена в най-хубавата си рокля и с малко грим, докато рисуваше с ръце нещо във въздуха.

— Това е телевизионно предаване. Една дума.

Кимване. Триш преброи и вдигна четири пръста.

— Четири срички.

Кимване.

— Първата сричка.

Тя се ощипа по ухото, после посочи бабата на Софи.

— Звучи като… баба. Баба? Баба.

— Нана.

— Бана.

— Банана.

Отрицателно клатене на глава.

— Пияна?

— Къпана.

— Механа.

Отново клатене на глава.

— Дай ни още една сричка, Триш.

— Третата сричка. Рама? Катарама!

— Баба нещо рама нещо.

— Първите две срички. Звучат като… картина… тапет.

— Килим.

— Черга.

— Кече.

Енергично кимане.

— Кече! Баба — нещо — тарама — нещо. Какво е това, по дяволите?

Джим скочи на крака с блеснал поглед.

— Панорама! — извика той.

— Това е!

— Правилно! — засия Триш и запляска с ръце. — Браво, Джим! — после лицето й замръзна. — Джим? Добре ли си, Джим?

Сякаш в забавен кадър от някакъв кошмар, Софи се обърна от лицето на майка си към баща си. Той се държеше за гърдите и се мъчеше да си поеме въздух, устата му се движеше, но не издаваше звук.

— О, боже — извика изплашено тя. — Повикайте линейка. Някой да повика линейка!