Луси Даймънд
Една нощ в Италия (4)

Глава 3
Una telefonata — Телефонно обаждане

— Buongiorno. Due cappuccini, una coca u… Ти нали каза, че искаш сладолед, Лили?… Ъм… Gelato? Per favore!

Софи Фрост съжали жената с розовия нос и тясното поло, която се мъчеше да намери точните думи.

— Не се тревожете, аз също съм англичанка — каза тя. — Имаме шоколадов и ванилов сладолед.

Жената й се усмихна признателно.

— О, чудесно! Благодаря. Моите познания по италиански са силно ограничени, така да се каже — тя се наведе към малкото момиче до нея, което й прошепна нещо. — Тя иска шоколадов сладолед, ако обичате.

— Веднага — отговори Софи. — Вие седнете, аз ще ви донеса поръчките след няколко минути.

Тя се обърна към кафемашината, за да приготви капучиното, като си тананикаше заедно с радиото. Другите хора можеха да се оплакват от работата зад бара в кафене, но на Софи тя й напомняше на сцена, от която даваше представление за тълпата, особено когато заведението беше пълно и оживено. Щеше да бъде хубаво, ако от време на време имаше аплодисменти и спускане на завесите вместо скъпернически бакшиши от едно евро, но…

Все пак работата тук си имаше своята компенсация, най-малкото благодарение на местоположението си, в слънчевото Соренто, нейното собствено ъгълче от рая. Над глъчката и музиката на кафенето човек можеше да различи пронизителните писъци на чайките в залива долу и Софи знаеше, без да гледа, че обичайната група сбръчкани нони седяха в отсрещния край на старинния площад и плетяха нескончаемите дантели, докато техните пуснали шкембета съпрузи обсъждаха кой е крив и кой прав в световната политика, отпивайки от малки чашки еспресо или грапа на масите навън. В траторията до тях скоро щяха да разпалят фурните и топлият въздух щеше да се изпълни с изкусителната миризма на пица и риган, а на площада щяха да се появят туристите от акостиралите в залива яхти, крачейки гордо към Корсо Италия и дизайнерските бутици. Момичета с голи крака бръмчаха на веспите си, а колите надуваха клаксони. Слънцето очертаваше ленива арка в небето, хвърляйки златна светлина върху прекрасните старинни каменни сгради.

Всичко беше съвършено. И Софи живееше тук! Нямаше нито едно място на света, което би предпочела. Тя отвори бутилката кока-кола и се улови да се пита какво беше времето в Шефилд, потръпвайки при мисълта за мокри листа, мразовити утрини и измръзване. Беше средата на есента, но в Соренто термометърът показваше блажените двайсет и три градуса.

— Заповядайте — каза тя, когато отнесе таблата до масата на англичаните. — Два пъти капучино, една кола — сигурно е за теб? И един вкусен шоколадов сладолед.

— Благодаря — каза жената, като наля колата в чашата на сина си. — Какво ще кажете, деца?

— Благодаря — измънка момчето.

— Grazie — прошепна кокетно момиченцето.

— Умница — каза бащата, като разроши косата й. — Благодаря — обърна се той към Софи, отваряйки пакетче захар, за да го изсипе в капучиното си.

Софи ги остави, вдигнала празната табла пред гърдите си като щит, докато вървеше към бара. Винаги проявяваше прекомерна критичност към британските семейства, когато идваха тук, просто не можеше да се сдържи.

Тези тук изглеждаха нормални, но човек можеше да види истински ужасии в заможните туристически дестинации като Соренто: гръмогласни парвенюта, които караха засрамени, заекващи деца да поръчват на италиански против волята им; такива, които настояваха, препираха и мърмореха непрестанно, сякаш решени да не позволят на децата си да се отпуснат и да се насладят на ваканцията си.

С други думи, родители като нейните, които явно си мислеха, че успехът се измерваше с размера на банковата ти сметка. Което те обричаше на неотменното чувство, че си разочарование, независимо колко свят си обиколил.

— Работиш като келнерка в кафене? — представяше си как щеше да изпищи майка й, ако научеше къде и какво правеше Софи. — Значи цялото ти образование е било на вятъра! Толкова години в частно училище — за какво!

— Пилееш способностите си — щеше да избоботи баща й. — Когато можеше да се насочиш, към каквото си пожелаеш. Наистина ли искаш да пропилееш живота си по този начин?

Както и да е! Нищо чудно, че Софи беше избягала на свобода, нарочно беше политнала като подета от вечерния вятър искра, без да дава указания къде се намира.

Вярно, тя не беше добрата малка дъщеря, която родителите й бяха очаквали, дори след дългите години уроци по езда, балетните екзерсиси и пиано рециталите, с които я бяха бомбардирали, да не споменаваме ужасното девическо училище, което беше изстрадала, затворена заедно с надути момичета тип принцеси, които я презираха заради нейните „нови пари“. Съдбата на единствено дете не е лека, често си мислеше тя и си мечтаеше за брат или сестра, за да си поделят товара на родителските очаквания. В случая Софи беше запратила техните очаквания право в лицата им. Преживей го.

Тя беше заминала преди осем години: осем години, изпълнени с невероятни приключения, кипящи от живот градове и бели пясъчни плажове, търсене и намиране на работа, дом и приятели в десетки различни държави. Преживя дори такава любовна история, която я изпрати в орбита и я накара да приключи с всички стари любовни истории, но за съжаление не продължи дълго.

Така се озова тук, под яркото средиземноморско слънце, което грееше през прозореца, близо до плажа, bella Italia и нейния любим паспорт. Без да бъде привързана към никой човек и никое място. Без да работи в ужасен сив офис и да пести за пенсия, както несъмнено искаха родителите й. Аз печеля в тази игра, мислеше си тя.

— Signorina. Signorina!

О, боже, някой я викаше с щракане на пръсти. Мъж, естествено. Невъзпитан негодник. Тя вдигна вежди и закрачи преднамерено бавно към въпросния мъж, който явно си беше забравил добрите обноски вкъщи. Той изстреля поръчката си за обяд без нито едно „моля“ или „благодаря“, изреждайки дузината ястия от поръчката, без да откъсва очи от гърдите й. После, когато Софи се обърна в посока към кухнята, той я хвана за дупето и го стисна не на шега.

— Mi scusi! — извика тя и отскочи, съпроводена от мазния смях на нахалника и приятелите му. Едва се сдържа да не ги цапардоса по главите с най-близкото меню. Трепереща от ярост, тя влезе в кухнята и продиктува поръчката на Вито, главния готвач. — Чувствай се свободен да плюеш в чиниите — добави тя на италиански.

Е, добре, може би не съвсем всичко беше идеално, помисли си Софи, като се помъчи да успокои дишането си, преди да се върне в кафенето. И все пак, това беше нищожна цена за свободата.

А тя ценеше свободата повече от всичко друго.

От известно време Софи живееше в малък апартамент в блок, който гледаше към оживената пиаца Торквато Тасо. Бюджетът не й позволяваше да се стреми към изглед към морето, но от прозореца си тя виждаше passeggiata всяка вечер, бавната разходка на местните и туристите на фона на залязващото слънце.

Софи разполагаше със собствена мизерна баня с капещ душ, единично легло, няколко ката дрехи, лаптоп и един капризен вентилатор, с който да раздвижва топлия въздух. Друго не й трябваше.

Когато пристигна в Соренто преди осем месеца, тя си беше представяла как ще се установи тук, ще направи града свой дом. Софи говореше доста добър италиански и си мислеше, че лесно щеше да се впише в местната общност, да завърже приятелства, да опознае съседите си. На кого му трябваше семейство?

За съжаление не стана точно така. Вярно, тя познаваше хората в кафенето, Вито и управителката Федерика, които бяха дружелюбни, но в отношенията им липсваше онази сърдечност, която беше намирала на другите места, където беше работила. Нямаше идея да пийнат след работа, нямаше общуване извън работно време. Единственият път, когато Федерика се беше съжалила над нея и я беше поканила на семейно празненство, Софи се почувства съвсем не на място, късата й руса коса и зелени очи моментално я открояваха като външен елемент.

Е, какво пък. Да прекарваш сама всяка вечер не беше краят на света; харесваше й да бъде в собствената си компания, открай време беше независим дух. Когато се чувстваше самотна, тя влизаше във Фейсбук. Четеше книги. Имаше си своята блогърска общност, цял куп виртуални приятели, които следяха нейните приключения в пътешественическия блог, който Софи пишеше от години. Това й стигаше. Разбира се, че й стигаше!

Както и да е, тя сигурно скоро щеше да се премести, тъй като сезонът свършваше. Софи беше работила в една скиорска хижа във Вал Торене преди две зими, беше страшно забавно, точно каквото й трябваше, за да възстанови разбитото си сърце.

Служителите посрещаха Коледа и Нова година заедно, всичко преливаше в едно дълго и славно парти, много по-приятно от напрегнатото мълчание около печената пуйка в Шефилд.

През зимата на северозапад, близо до границата с Швейцария, винаги имаше много работа. Може би беше време да остави морето и да поеме към планината…

Разположена на обичайното си място на балкона с книга, чаша червено вино и зряла, сочна нектарина, Софи се стресна от почукване на вратата по-късно същата вечер.

Подобно нещо беше изключителна рядкост, дори прецедент.

Сигурно беше грешка, някой беше объркал номера на апартамента, търсеше поляците на горния етаж.

Тя отвори вратата.

— Si? O. Buonasera, signor Russo — това беше хазяинът. Ужас. Дали се канеше да й връчи предизвестие, че я изхвърля? Може би някой се беше оплакал, че простираше гащите и бюстиетата си на перилата на малкия балкон. Заради онзи конфузен случай, когато вятърът беше подхванал розовия й сутиен и го беше запратил на рамото на един старец, който минаваше по улицата. За щастие старецът беше погледнал случката от смешната й страна — или поне тя си мислеше така.

— Telefonata — каза синьор Русо, размахвайки някаква хартийка. — За теб.

— Някой ме търси? — възкликна учудено тя, после видя написаното на листчето име — Саманта, една от нейните братовчедки.

— И английски телефонен номер. Стомахът й се сви. — Grazie — каза тя и взе листчето. — Grazie, signor.

О, по дяволите. Софи затвори вратата замаяна, с разтуптяно сърце.

Това беше един милион пъти по-лошо от случката с полетелия сутиен.

Саманта беше омъжена за Джулиън, симпатичен викарий, отглеждаше малко дете и очакваше бебе, съдейки по снимките във Фейсбук. Тя не би си направила труда да издирва братовчедка си по цялото крайбрежие на Амалфи, за да си поговорят. Явно нещо се беше случило. Нещо сериозно.

— О, слава богу, Софи! Помислих си, че си заминала на друга планета. Изпратих ти имейл и съобщение, но вече не знаех как да… Джулиън, би ли взел Хенри, моля те? Говоря със Софи. Не, братовчедка ми Софи. Ето го татко, Наденичке малка…

— Ало? Сам? Чуваш ли ме? — Софи се намираше в отекващия коридор на жилищния блок и пускаше монети от едно евро в платения телефон. Нямаше време за губене.

— Съжалявам, да, тук съм. Слушай, съжалявам, но имам лоши новини. Баща ти. Получи масивен инфаркт. Той… ъ, тъкмо го изнесоха от интензивното отделение, но не е добре. Можеш ли да се прибереш, за да го видиш?

Всяко изречение беше като удар с чук. Татко. Инфаркт. Интензивното отделение.

— О, боже — промълви Софи. — Да. Да, ще дойда.

— Ако това се беше случило с моя баща, бих искала да го видя, затова си помислих…

— Да. Разбира се. Благодаря ти, Сам. Кажи му… Кажи му, че тръгвам.

Когато остави слушалката, Софи се подпря на студената стена в лобито, с олекнала от шока глава, сякаш беше пияна или болна, без да осъзнава къде се намира. По дяволите. Масивен инфаркт. О, татко…

Джим, баща й, беше истински бонвиван — той обичаше виното и добрата храна, умееше да съживи всеки разговор с анекдотите си. Висок, едър мъж, той обожаваше да обикаля Пийк Дистрикт с окаляни планинарски обувки и компас. Беше ужасно да си го представи как се гърчи от болка, пада на пода, вкопчил ръка в гърдите си.

Софи трябваше да се прибере, толкова. Контактът с родителите й беше силно ограничен, откакто беше напуснала дома си по онзи драматичен начин — от време на време тя им пращаше по някоя сигнална пощенска картичка, неохотно им се обаждаше по телефона за Коледа — но сега ставаше въпрос за баща й, стожерът в нейния живот, който се бореше за своя живот в болницата. Тя никога не се беше замисляла за вероятността да загуби баща си или майка си. Сега тази вероятност я отрезви и разтърси.

Когато се качи в апартамента, Софи огледа мрачното малко помещение, сякаш го вижда за първи път: кафявите завеси, които не предпазваха от слънцето, мръсните стъкла на прозореца, прашасали от неспирния поток автомобили на улицата, малката очукана кухня, в която имаше само една мивка и хладилник… и изведнъж й се прииска да заплаче. Тя си играеше на живот тук, осъзна Софи със свито сърце. Подвизаваше се в тази дупка като малко дете, което си играеше на къща, струпвайки кукленските сервизи и плюшените играчки под масата.

Никога не поглеждай назад, беше си повтаряла тя. Но този път беше неизбежно.

 

 

Два дни по-късно Софи се качи на самолета. Оказа се смущаващо лесно да напусне своята работа и квартира в Италия. Федерика я прегърна и каза, че разбира. Твоят папа? Разбира се, че трябва да заминеш!

Тя събра оскъдните си вещи, после пъхна ключовете за апартамента в един пощенски плик и го остави на синьор Русо. Това беше. Сряза няколко мимолетни връзки и отново беше свободна.

Стъпването на борда на самолет обикновено изпълваше Софи с радост, но днес пътуването беше по-скоро ужасяваща крачка назад. Но Софи не беше страхливка — нищо подобно. И това нямаше да продължи вечно. Тя щеше да посети баща си и да се увери, че той е добре, обеща си Софи. Щеше да запази самообладание, да се държи любезно, нямаше да се дразни от забележките на родителите си. А после щеше да замине отново, за да се наслади на снежната зима с много шнапс.

— Имаме готовност за излитане — съобщи пилотът и двигателите зареваха. — Моля кабинният екипаж да заеме позиция.

Довиждане, Италия, помисли си Софи, смучейки бонбона с амарето и гледайки през илюминатора, докато земята се наклони и люшна под нея. Arrivederci. Надявам се да се върна скоро…

 

 

— Той е тук — каза медицинската сестра, като дръпна завесата около леглото. — Повикайте ме, ако имате нужда от нещо.

— Благодаря — каза със заекване Софи, смутена.

Тук беше баща й, легнал на болничното легло, със затворени очи, с побеляла на слепоочията коса. Кога се бяха появили тези бръчки, запита се шокирано тя. Кога беше остарял толкова много?

Мониторите, които бяха прикачени към тялото му, записваха хода на времето с редовно писукане и премигване. През тесния прозорец Софи виждаше силния дъжд навън, който не беше спирал да се лее откакто самолетът кацна в Манчестър, Соренто вече й се струваше безкрайно далеч, цветен сън, от който току-що се беше събудила. Не искам да съм тук, помисли си тъжно тя.

Софи се поколеба, раницата й натежа, мокрите дънки лепнеха студено по краката й. Беше толкова странно, че се намира тук.

Отвсякъде този йоркширски акцент. Убийствената сивота.

И мъчителните спомени, които я засипаха, докато совалката от летището се придвижваше по улиците на Шефилд: репетициите в прашната зала в училище, тайното пиене на сайдер в Гладстоун, освобождаващото затръшване на входната врата в деня, когато беше напуснала дома…

— Здравей, татко — прошепна тя, без да се доближава. До леглото имаше празен стол, придърпан наблизо, сякаш в очакване на пристигането й. В главата й се въртеше късометражен филм, как сваля тежката раница от гърба си, пристъпва до стола, сяда и взема ръката на баща си. Направи го, подкани се тя. Направи го! Но не можеше.

Софи наблюдаваше лицето на баща си, докато той спеше, проследи всяка нова бръчка около очите му, сребърните нишки в косата му. Щръкналите вежди и гордо извитият нос все още му придаваха излъчване на държавник, но сега изглеждаше стар и изморен, различен от мъжа, който я беше научил да играе шах и нито веднъж не я беше оставил да го победи, който я беше научил да кара колело, голямата му ръка я държеше за гърба, докато тя въртеше педалите, който й беше предал любовта си към Елвис и китарите.

— Татко? — промълви тя малко по-високо. — Това съм аз, Софи. Аз… — тя премигна, удържа се в последния момент да каже Софипопс, галеният прякор, с който я наричаше татко й, когато беше малко момиче. Запита се дали някога щеше да го чуе да го изрича отново и гърлото й се стегна. Колко болен беше баща й? Дали щеше да се съвземе след две седмици пълна почивка, или вече береше душа? Саманта й беше казала само най-важното по телефона, а когато Софи събра смелост да позвъни на майка си, за да научи подробностите по-късно същата вечер, тя не й отговори. Софи си представяше как звънът отеква в празната къща, докато майка й бди край леглото на баща й, и се почувства безкрайно откъсната.

Пулсът й се ускори. Тя не беше сигурна, че все още искаше да научи подробностите. Ами ако истината беше прекалено болезнена? Може би тя трябваше да си тръгне; да се скрие в блажено неведение. Можеше да се обърне, да се върне на летището, да се качи на първия самолет за някое ново място, да удави мъката си в евтино чуждестранно уиски и…

— О! Софи. Боже.

Прекалено късно. Това беше майка й, която почти връхлетя върху нея. Три изречени думи и във въздуха увисна заплаха за скандал. Софи се стегна.

— Здравей, мамо — каза тя. Не беше произнасяла тези думи от първия ден на Коледа миналата година, когато й беше позвънила от кабинката на един уличен телефон в Рим, пияна. Двете не се бяха виждали от осем години, но виж ги сега: едната размъкната и мокра до кости, другата коафирана и соанирана, с безупречен грим, елегантна блуза, нито един кичур коса не смееше да помръдне от мястото си. Човек трябва да се държи на положение, сигурно си бе казала майка й, докато пудреше лицето си тази сутрин.

— Как е татко? — попита тя.

— Той се стабилизира — отговори троснато майка й. Доближи се до леглото и сложи длан върху ръката на съпруга си. — Джим, любов моя, тук съм.

Ето, започна се, старата борба за надмощие: майка й се присламчваше физически до баща й, заговорничеше с него и я оставяше сама в студа. Е, тук беше топло. Дори задушно. Софи смъкна раницата от рамената си и я остави до стената.

— Какво стана? — попита тя. — Имам предвид инфаркта.

— Бяхме в Мидоухол — отговори майка й. — Разглеждахме куфарите в „Хенлис“. Щяхме да ходим на Канарските острови през февруари, мислехме да си купим няколко нови куфара. Баща ти хареса един елегантен кафяв куфар… Е, както и да е. Изведнъж той се задъха, не можеше да си поеме дъх, наклони се на една страна, падна на земята в агония, в магазина — тя произнесе мъчително последните думи, преживявайки отново момента. — Наложи се продавачката да повика линейка, защото аз бях забравила да си заредя телефона — тя си пое рязко дъх, кокалчетата на ръцете й побеляха върху дръжката на дамската й чанта. — Докараха ни тук, със сирени. Оттогава той е тук.

— О, мамо — Софи чувстваше болката й, ужаса от преживяното, но все още не можеше да се реши да пристъпи по-близо. Майка й сигурно щеше да избегне опита за прегръдка. — Саманта каза, че инфарктът е бил масивен — осмели се да добави тя след малко.

— Да. Сърцето беше спряло — последва пауза. — Саманта не ни оставя. Постоянно идва да ни вижда, въпреки че е толкова заета с децата. Успя да те издири вдън земя… или където си била.

Кожата на Софи пламна от скритата критика. Саманта беше златното момиче, Софи беше черната овца; беше чувала това милион пъти. Тя не отмести очи от неподвижната фигура на леглото.

— Той е идвал в съзнание, нали? — попита тя.

— Да. Беше в безсъзнание няколко часа и се наложи да му поставят клапа — някакво балонче, което помага на сърцето да работи — обясни майка й. — Коронарната му артерия беше напълно запушена, затова му трябваха стентове в нея и в две други артерии. Той… — една сълза затрептя на миглите й. — Но той се бори. Вече е по-добре.

— Сигурно е било много страшно — промълви Софи.

Кепенците върху лицето на майка й се захлопнаха, сякаш малкият проблясък на емоция беше моментна грешка.

— Ще се справим — каза тя бодро. Ах, кралското ние, тази малка думичка, която казваше толкова много.

Софи усети промяна в атмосферата.

— Е… какво ще правим сега? Колко дълго трябва да…?

Тя замълча, тъй като баща й помръдна под завивките, намръщен в съня си.

— Колко дълго трябва да остане тук? — попита тя шепнешком, за да не го събуди. Страхуваше се, че няма да знае как да реагира, когато очите му се отвореха.

— Надявам се немного — отговори майка й. — Лекарите казват, че се възстановява бързо, но все пак зависи.

Джим отново се размърда и този път отвори очи и премигна. После видя Софи и дискомфортът върху лицето му премина в изненада.

— Соф! Здравей, миличка. Тъкмо те сънувах.

Тя се доближи до него, от другата страна на леглото, срещу майка й, и колебливо взе ръката му.

Пръстите му бяха бледи и сбръчкани като на старец.

— Татко. Как си?

— Ами, нали знаеш — каза той. — Сега ме ремонтират. Скоро ще ме оправят и ще стана пак същият.

— Не съвсем, Джим — промълви жена му през стиснати устни.

— Толкова страшни ли бяха цените в „Хенлис“? — попита Софи, в опит да разведри ситуацията. Жалка стратегия за справяне. — Знам, че йоркширците са стиснати, но чак толкова, татко…

— Сигурно има по-добри начини да получиш отстъпка — призна Джим през смях, после стисна ръката й. — Радвам се да те видя, Софи. Много се радвам. Почти си струваше да получа инфаркт, за да те видя отново.

— О, татко. Не говори така.

— Сериозно. Ти изглеждаш добре. Как е животът?

Тя се поколеба. Непонятно как те бяха прескочили всички големи въпроси и се бяха озовали насред нормалния разговор.

— Ъм… супер — каза тя предпазливо. — Живея в Соренто — запознах се с чудесни хора, свикнах с италианския начин на живот…

— Браво на теб, миличка. Имаш страхотен тен.

— Да. Там винаги е слънчево — Софи кимна към мокрия прозорец и баща й се усмихна.

— Джим, преди малко разговарях с лекаря и научих последните новини около състоянието ти — съобщи майка й и Софи се опита да слуша внимателно описанието на медикаментите и резултатите от изследванията. Обаче й се зави свят, изведнъж й премаля и притъмня пред очите.

— Добре ли си? — попита баща й. — Виждаш ми се прежълтяла под този тен.

— Добре съм. Честно — в бързината да хване автобуса за летището Софи не беше закусила, а цените на борда бяха бомбастични (четири лири за един сандвич — как не!) и й се досвидя да си хвърли парите на вятъра. После, когато кацна, умът й беше зает с това да се качи на совалката, да види баща си и… — Ще отида да си взема едно кафе — реши тя. — Някой иска ли нещо?

Баща й я погледна проницателно.

— Да се върнеш — отговори той. — Нали ще останеш тук известно време, след като си била толкова път?

— Ъм — каза Софи, хваната натясно. Тя осъзна, че нямаше къде да отседне, не беше помислила за това предварително.

— Можеш да се настаниш в твоята стара стая. Нали, Триш? Ще бъде като едно време.

Едно време? Едва ли. Тя не искаше да се връща в „едно време“, Пък и Триш вече беше свила уста като кокоше дупе, несъмнено канейки се да изговори думите „Само през трупа ми“. Тя също не искаше да се връща в едно време.

— Ще отседна при една приятелка — побърза да каже Софи, за да свали напрежението. — Връщам се след минута.

Софи излезе от болничната стая с разтреперени крака, сърцето й биеше ускорено и прескачаше удари, също като сърцето на баща й преди няколко дни. Да отседне при родителите си? Никога повече. По-добре да спи на улицата.

Тя тръгна по коридора, опитвайки се да измисли на кого да позвъни първо. Ъ… нямаше на кого. Отдавна беше изгубила връзка с приятелите си от училище. Майната му, щеше да отседне в хостел, щом се налагаше. Самолетният билет беше изял по-голямата част от спестяванията й, но все щеше да събере пари колкото да преспи една-две нощи в някой евтин хостел. Не скъсявай дистанцията, напомни си тя. Това беше единственият начин да не допусне да я наранят отново.