Димитър Мантов
Иван Асен II (9) (Цар и самодържец)

9.

Ана-Мария подскочи в съня си и уплашено извика:

— Махай се!

Тя ясно видя как висок човек с нож в ръка се наведе над Ивана и за да го превари, замахна към него. Малкият й пестник удари царя по гърдите.

— Какво… Кой! — обади се в просъница Иван Асен.

Той видя жена си, повдигна се на лакти:

— Ано, що се случи?

Тя го прегърна трескаво с топлите си ръце, покри челото му с целувки.

— Иван… Страшно беше… Няма го, нали? Няма го!

Ана-Мария се разбуди напълно, но продължаваше да трепери. Съвсем ясно, като наяве, тя видя високия човек да се навежда над мъжа й.

— Ами Тамара? — дръпна се тя. — Тамара!

Царската дъщеря караше трета година, спеше в съседната стая при дойката Оприка и сега Ана-Мария се обезпокои за нея. Да не е станало нещо лошо с Тамара? Тя скочи от ложето и зашляпа боса по пода.

Иван Асен искаше да й викне да се върне, но се сети, че е по-добре да не тревожи жена си. Тя беше бременна в четвъртия месец и тежко понасяше бременността. Желанията и постъпките й всеки ден ставаха все по-чудновати. В летния дворец край Дряновец, макар че беше прохладно, й омръзна, две нощи подред моли царя да се върнат в Търнов, а като пристигнаха тук, ту караше слугите да й приготвят квас от круши, подсладен с мед, ту си спомняше, че някога в Естергом беше яла прясна риба, увита с папратови листа и опечена в топла пепел. Ала нищо не харесваше.

Иван Асен изпълняваше дребните й прищевки, защото знаеше, че иначе ще бъде по-лошо. В няколкогодишния семеен живот свикна дори и с наивните молби на Ана-Мария. Тя се грижеше за малката, слабичка Тамара, вмъкваше се в царската работна горница, занимаваше и забавляваше мъжа си с непрекъснати въпроси, с оплаквания за незначителни неща, за които царят и не е мислил преди това.

Иван Асен не се сдържаше и се смееше. Дни наред й напомняше как тя искала от него да нареди да обесят черния котарак, който изпил млякото на Тамара, или да не пущат в двореца стария десетник Никифор, защото дойката Оприка казала, че той имал лоши очи и можел да урочаса царската дъщеря.

В ложницата беше задушно. И тънката ленена завивка тежеше на царя. Той вдигна ръце на възглавието, взря се в тъмнината. Така беше свикнал — събуди ли се веднъж, после трудно заспиваше.

„Няма да изпратя Белослава в Тесалоника, докато не се разбере кой е истинският господар на земите отсам Мраморно море!“ — мислеше Иван Асен, като се въртеше неспокойно в ложето.

След няколкомесечни преговори в началото на тая година Иван Асен и Теодор Комнин сключиха мирен договор, според който имаха общи приятели и общи врагове. Двамата заявяваха, че никой от тях няма да увеличава владенията си в ущърб на другия. За скрепяването на съюза братът на Теодор Комнин — Мануил, наскоро овдовял — беше сгоден за Мария-Белослава, която караше петнадесетата си година.

Ана-Мария още не се връщаше. През открехнатата врата се чуваше неразбран говор — дойката Оприка, навикнала на внезапните нахлувания на господарката си, навярно по навик повтаряше, че „Тамаричка е добре, не е кашляла, не се е събуждала“.

По петляно време Царевец беше мъртъв, като запустяло гробище. Стражниците не викаха както по-рано. Иван Асен бе наредил да не смущават съня му и тишината на престолнината. Който ще бди зорко, ще върши това и без викове.

Немощно светеше нащърбеният месец. През замрежения с решетка прозорец в ложницата се вмъкваше бледа и плаха светлина.

Ана-Мария се върна от съседната стая, седна на ложето, тихичко поохка и бавно се отпусна до мъжа си. Иван Асен погали челото й, приглади разбърканите и коси.

— Успокой се, Ано, още малко…

— Малко, малко — прекъсна думите му тя. — И половината време не е минало…

Изморена, Ана-Мария притисна лице в коприненото възглавие и вече не се обърна към мъжа си. Иван Асен още веднъж я погали по косата, дръпна се в своя край на ложето и в ума му като будни стражи пак се появиха отколешните мисли. Теодор Комнин… Ватаци… Неспособният латински император Роберт…

„Поне Плъвдивската област да освободя. Или адрианополския край… Тоя Ватаци!“ — мислеше си царят и сънят бягаше от клепките му.

Изкукурига петел, лавна куче, като желязно клепало дръпна нечий щит. Навярно се сменяваха стражниците пред двореца…

Иван Асен още не заспиваше. Като неспирна върволица се нижеха мисли и кроежи. И за случайно доловени неща се сещаше царят, и за онова, което щеше да върши на сутринта. Беше наредил десет млади мъже, на които им приляга дърводелска и железарска работа, да заминат за Риш. Недобри слухове стигнаха до царевото ухо. Войводата Боривой никак не се грижел за крепостта и за обучението на новите войници. Често се напивал, понякога по цели седмици не излизал от войводския дом.

Иван Асен не можеше да разбере какво става с верния му придружвач в изгнанието. Че се отказа да владее като болярин селата, които му подари, когато го изпрати в Риш, това можеше да се обясни с характера му. Някогашният технитар не ламтеше за богатство, стигаше му да има с какво да преживява. Ала защо не се стараеше като кефалия, защо толкова малко време отделяше за царските дела? Не бяха нужни на Иван Асена такива помощници и ако не бе сигурен във верността на Боривой, нямаше да го държи в Риш.

„Хубав е оня край“ — рече си Иван Асен.

Горите между Преслав и Риш бяха пълни с дивеч. С чичо си Калояна царят някога често ходеше натам. Спомни си сега вековния дъбов лес, зелените долчинки, нагънатите планински склонове.