Димитър Мантов
Иван Асен II (24) (Цар и самодържец)

24.

Цоко живееше в братовата си къща на Трапезица и не чувстваше нужда от нищо. През месец-два Велемир му изпращаше храна и дори по някоя и друга златица. За Коледа и за Великден Цоко, жена му и децата му получаваха от брата хубави дрехи или обувки. Женен за сестрината дъщеря на някогашния велик болярин Латун, Цоко имаше две деца — момчета. Сега кой знае какви грижи не го занимаваха и той се чудеше по цял ден какво да прави.

Иван Асен диреше войводи, даже още неопитни болярски синове изпращаше в присъединените земи, но Станиш Радовски вече дванадесет години гаснеше в престолнината. Как ли не се мъчеше да получи разрешение от царя да отиде само за няколко седмици в имението си Радово. Вече бе на седемдесет и три години. Казваше, че няма да умре спокойно, ако не види мястото, гдето се бе родил и отраснал. Ала това място бе към устието на Дунава и Станиш въпреки белите си коси можеше да изчезне при куманите или при власите. Не че ще стори кой знае какво, но Иван Асен не допускаше никой от Бориловите привърженици да побегне. Думите създават недоверие, неколцина такива беглеца с приказките си могат да повлияят на чужденците.

Към по-дребните боляри, някога проявили се срещу Асеновци или подкрепили по-сетне Борила, царят се държеше другояче. Правеше се, че не знае за тяхното съществуване. Нито те, нито който и да било болярин можеше да се оплаче, че Иван Асен с безмерни тегоби накърнява имота му и болярските му права. Ако някъде селяните недоволстваха, намираха се царски войници да се притекат и да ги умирят навреме.

Всичко това Цоко виждаше много добре и се ядосваше само на едно — че беше брат на Велемира. Ако нямаше това петно, царят можеше да го изпрати някъде към новите граници като кефалия или войвода. Нали разправяха за тия, които успяха да се вредят: по-добре от първите царедворци живеят там. Богати земи, голяма власт. Какво друго е нужно на умния човек?

Казваха, че царският наместник в Адрианопол боляринът Радослав избрал за себе си най-плодородните места, повече от десет села владеел. Гръцките благородници само гледали как да му се подмажат.

И най-дребните военачалници, настанили се в малки крепости като кастрофилакси, бяха по-добре, отколкото който и да било болярин в престолнината.

Затова Цоко ругаеше и ненавиждаше брат си. Той бе виновен за всичко! Цоко рядко си спомняше за миналите години, когато Велемир бе протостратор и управляваше като истински цар. Тогава най-малкият брат на протостратора ходеше в злато, имаше конюшня с двадесет коня — от хубави по-хубави, — а на сватбата му, като че царски син се женеше, бъчвите с вино се търкаляха по улиците на престолнината — да пие и да го слави черният народ.

Цоко никак не се зарадва, когато след Клокотнишката битка в Търнов доведоха знатните пленници и настаниха Теодор Комнин с цялото му семейство в някогашния дом на болярина Войсил — до къщата, гдето живееше Цоко. Само един каменен зид делеше дворовете на двата дома. Не се зарадва той, защото около пленения „василевс“ постоянно щеше да има стража, винаги щяха да го следят, а заедно с това ще оглеждат и неговия дом.

Ала царят бе дал на знатните пленници учудваща свобода. Само двама стражници пазеха къщата и един от тях придружаваше кир Теодора, когато той поискаше да се поразходи из града. Търновчани скоро свикнаха с малко приведената фигура на ромееца, с мрачния му, отчаян поглед и дори не се извръщаха след него, когато той минеше по улиците.

През зимата, няколко дена преди Коледа, Цоко за пръв път заговори с Теодор Комнин. Пленникът беше излязъл на двора, вървеше край каменния зид и сваляше с шепи снега. Забеляза съседа си и го поздрави с леко кимване. Цоко отвърна на гръцки:

— Бог да ти дава здраве, кир Теодоре!

Комнин се усмихна и заговори бързо, сякаш само бе чакал повод:

— Благодаря на бога, че един българин се осмели да се обърне към мене, без да се озърта. Ти, болярино, си по-добър от всички българи, които познавам. Дано винаги си такъв!

Думите му се застигаха, някои неясно произнесени, и от тая неравна реч сърцето на Цоко изстина.

„Защо ми трябваше да отвръщам на поздрава му…“ — съжали в мислите си той.

Теодор Комнин не спираше. Толкова рядко имаше случай да говори с българин болярин, че искаше изведнъж да каже онова, което му бе направило впечатление в непознатата за него страна.

Цоко отвръщаше кратко, нито веднъж не се обърна да види дали някой не ги наблюдава, нали Комнин още в началото на разговора го поласка, че не е страхливец като другите българи. А през цялото време изпитваше неудържимо желание да хукне към дома си.

На другия ден пак така случайно двамата се срещнаха при зида. Цоко се поотпусна. Кир Теодор се откриваше пред него, толкова бе любезен, че той, без да иска, се увлече, отвръщаше, за каквото го попиташе. А ромеецът любопитстваше. Питаше как е уредено областното управление, кои са първите съветници на царя. Само това! После искаше да разбере как се събира и обучава войската.

В по-студените дни двамата навличаха кожуси и тропаха с крака, но не бързаха да се прибират. А като се запролети, срещаха се в самия ъгъл, там, гдето най-трудно можеха да ги забележат.

Крепостните стени, които щяха да ограждат Трапезица, растяха с всеки ден. Казваха, че за Великден дворецът ще е готов. Тронната зала цялата ще блести от злато и от майсторски стенописи, а в дворцовата църква тържествено ще пренесат мощите на света Параскева, които през зимата бяха донесени от Епиват.

Като се връщаше вкъщи, Цоко намръщено гледаше извисилите се каменни стени. А Теодор Комнин се прибираше мрачен и с никого не разговаряше. Най-големият му син Йоан често изпитваше гнева му. Много пъти без повод кир Теодор го наричаше „малоумен“, кореше го, че не бе успял да се спаси с бягство от битката и той, а не страхливият Мануил, да управлява сега в Солун. Ако беше там Йоан, щеше може би да помогне на всички, не да седи в стаята си и да преписва по цял ден евангелието.

— Поне стани постник, да не те гледам толкова жалък! — викаше Теодор Комнин, докато се появеше кера Мария и въдвореше мир.

Синът никога не отвръщаше на бащините си думи, само стискаше устни и веждите му потрепваха.

Пренебрежението на Комнин към Йоан се предаде и на Ирина. Тя не пропускаше случай да подиграе брат си, макар че той бе много по-голям от нея и не заслужаваше закачки като Димитриос.

В Търнов кера Мария се чувстваше по-добре, но по навик продължаваше да се оплаква от какви ли не болки. Пак търсеше лечители. Димитриос и сега беше постоянната й грижа. Тя криеше от мъжа си провиненията му и още повече го глезеше. На пленниците, освен храна редовно носеха и вино. За Коледа им дадоха три запечатани с восък глинени амфори отлежало и Димитриос, скрито от всички, само за два дена изпи едната амфора. Кера Мария отгатна, че това е сторил той, ала обвини един от гърците слуги.

Само Ирина без страх влизаше в стаята на Теодор Комнин, галеше се, като че не бе на дванадесет, а на пет години.

— Татенце… Не се тревожи, може българският цар да умре!

Кир Теодор се усмихваше и нищо не отвръщаше, а нощем дълго не можеше да заспи. Непрекъснато возеха камъни за строежа и достатъчно бе по улицата да мине една волска кола, за да го върне към мрачните мисли. Дори там, гдето не можеше да надникне, да види със собствените си очи, той отгатваше как расте силата на българския цар. Умен бе тоя Асен, не можеше да се отрече. Искаше да превърне престолнината си в град за чудо и приказ. Тук щяха да идват пратениците на другите владетели и търговци от далечни земи и блясъкът на Търновград ще ги замайва. В двореца ще личат богатството и мощта на държавата.

Вълни на завист, чувство на самотност и мисли за своето падение измъчваха кир Теодора ден и нощ. Напразно бе повтарял някога на всеослушание, че е роден под щастлива звезда. Звездоброецът го излъга. Или бе смесил звездата му с друга, която не само не угасваше, но все повече блестеше. И тая звезда беше на Иван Асена…