Димитър Мантов
Иван Асен II (4) (Цар и самодържец)

4.

Още в първите дни Иван Асен трябваше да реши съдбата на Бориловите помощници и приближени боляри. Той нареди да изпратят царица Теодора в Белоизворския манастир край Ловеч, да я подстрижат за монахиня и да я пазят да не избяга. Ако се върнеше при роднините си оттатък Дунава, тя можеше да причини доста неприятности на новия цар.

Велемир с брат си Цоко побърза да замине за Преслав. Ала за Преслав замина и Делчо. Там бащината му къща стоеше непокътната, в преславската околност добре познаваха и помнеха майка му Серафимица и втория му баща Анастасий.

Една нощ ослепеният Борил тайно бе отведен в малкия манастир „Свети Илия“ край Оряхов. На игумена Иван Асен заповяда да подстриже като монах „наказания за престъпленията си злодей“ и да го държи като затворник. В манастира оставяше цяла десетка войници, за да пазят Борила.

Много боляри, верни слуги, имаше доскорошният цар. За всекиго Иван Асен трябваше да помисли какви мерки да вземе.

Само за два дена бързописците написаха грамоти до всички боляри и войводи от прочути и от неизвестни родове, приближени на Борила. В грамотите Иван Асен ги подканяше да се явят в престолнината и двореца.

В именията си болярите бяха силни и опасни за царя. Всеки имаше под ръка своя дружина, можеше да насъбере и опълчение от черния народ, а в Търнов на болярската Трапезица щяха да бъдат под Ивановото око. Ще шушукат, ще злословят тайно, но едва ли ще посмеят да започнат нещо, защото в престолнината царят държеше отбрана войска. Затова Иван обеща на бродниците двойна плата, ако останат до пролетта. Нареди да отделят най-добрите измежду воините, да им намерят коне и както при Калояна стъкми конен полк от петстотин тежки конници.

Другите пеши и конни дружини царят разпрати в областните и граничните крепости и на всички кефалии парели да съберат толкова войници, колкото са нужни, за да държат в подчинение враговете на царството.

Климент бе обявен за протостратор, върна си всички владения около Ловеч и получи на Трапезица някогашния Войсилов дом.

Борил минаваше за скъперник, трудно даряваше селища на боляри и на манастири. За Ивана това беше добре дошло. Някогашните владения на Асеновци, личните Борилови имения и земите на избитите Борилови привърженици станаха негови. От тия селища можеше да събира войници, да напълни царското съкровище с пари от данъците за новата година.

Най-трудно бе да се укрепи царската власт в ония области, гдето Бориловите привърженици имаха влияние сред местните боляри. Сега мнозина струваха поклони, ала не им вярваше Иван Асен. За кефалии и кастрофилакси провъзгласяваше само свои люде. В Карвуна^[1] изпрати болярина Константин, в Бдин — болярина Живан. Радослав замина за Дръстър. Той щеше да управлява и Червенския край.

За кефалия на Риш царят избра Боривой, обяви го войвода и му даде във владение четири села край прохода.

В Загоре сега не се знаеше кой е истинският владетел. Латинците се бяха укрепили само в Плъвдивската област. От Риш Боривой щеше да следи какво става оттатък Маториевите гори.

В Средец Иван Асен изпрати брат си Александър, който получи титлата севастократор и десет села във владение. Средецката област беше най-голямата в царството, на границата с латинците, сърбите и маджарите.

Миналата година в края на август маджарският крал Андрей II в изпълнение на обета, който бе дал на папата, тръгна от далматинското пристанище Спалато с добре въоръжена войска. Венециански кораби го пренесоха по море. Сега той водеше изтощителни битки с неверните за освобождаване на светия гроб. Само това знаеше Иван Асен и с нетърпение чакаше всяка вест за похода на крал Андрей. Ако маджарите успееха, ако владетелят им постигнеше славата на „освободител на светия гроб“, тогава войната с него за двете области — Бялградската и Браничевската — ще е по-трудна и по-опасна. Ако ли не успее… Ала Иван Асен не бързаше да се успокоява с тая мисъл.

Дойде време бродниците да си заминат. Плата получиха добра, много приятели оставиха сред българите. Престояха близо година, понаучиха български, хареса им Подунавието.

Иван Асен прие стария си приятел Берендей във вътрешното дворче, на сянка под наскоро скования дървен навес. Беше късен следобед. Над каменната стена, която ограждаше двореца, небето светеше като голям лист кована мед. Край зидовете растеше трева. В големи глинени делви с широка горна част бяха посадени пъстри цветя. Всичко това превръщаше дворчето в уютно местенце за отмора сред тишината и спокойствието на двореца.

Берендей подаде на царя голям колчан от боядисана в зелено скъпа кожа, целия украсен със злато.

— Друго, княже, не мога да ти оставя за спомен — рече той, като седна срещу Иван Асена. — Знаеш какъв обичай имам: всеки ден, преди да легна, пускам в един празен колчан по едно камъче. Бяло или черно, според това, дали през деня съм имал повече радости, или тревоги…

Царят слушаше бавната реч на Берендей и неусетно в ума му се промъкнаха мисли, които го навестяваха рядко, много рядко. Старостта му изглеждаше като далечна, побеляла планина, до която все някога ще стигне, но която невинаги се изпречва пред погледа му. Защо да мисли за снега, когато още е пролет? И все пак мислите му тръгнаха натам, накъдето най-малко очакваше, и той се сепна, удивен от безгрижието и дневните си радости. „Всеки човек е смъртен!“ — разсъждаваше Иван Асен и гледаше към Етъра.

Спасението и разрешението беше едно: да остави след себе си нетленни дела, да създава, да твори. Само творецът е пълноценен човек, само той може да срещне и най-лошото с думите: „Все пак, аз съградих!“.

Какви трябваше да бъдат тия неща? Руските князе строяха църкви, даряваха манастири. И това, разбира се, беше трайна диря, ала имаше много по-важни дела: да съгради своята държава тъй, че наследниците му да се гордеят с него, да създаде такива условия за търговия, че чужденците и нашите търговци навсякъде да разправят какъв владетел е синът на стария Асен. В управлението на областите, в събирането и обучението на войниците, гдето може и с каквото може, да съзижда, да дири най-доброто.

Не беше това желание за слава, а стремеж да изяви себе си и да потуши предателските чувства на угнетение, които събуждаше сега мисълта му за смъртта.

Иван Асен опипа кожата на скъпия колчан. По-добър подарък сега не можеше да получи.

— Благодаря — тихо рече той. — В Берлад се научих да ценя добросърдечието и приятелството. Няма да те забравя, догде съм жив. Поискаш ли да поживееш тук, идвай, с радост ще те приема.

Иван Асен се оживи, очите му заблестяха.

— Ела сега да ти покажа как се е наредил Лазар Кост.

Той поведе Берендей във вътрешната част на двореца, изви по ходника и влезе при бързописците. Щом видяха царя, те скочиха и с раболепие се поклониха. Иван Асен се обърна към одъра зад вратата и посочи с глава на Берендей:

— Пи, докато можеше да приказва, след това слугите го донесоха тук…

Царят говореше на берладско наречие и бързописците чак отвориха уста, за да чуят по-добре чуждите думи.

— Ама и пиян си е същият, нахален дявол! Я го виж как се е проснал, сякаш се намира у дома си! — засмя се Берендей и сложи ръце на кръста, както си имаше навик.

Облечен в пъстрите дрехи на волен берладник — с червени гащи, с дълга синя риза, везана край огърлието и по ръкавите — Лазар Кост леко похъркваше. Берендей му завидя на спокойствието и безгрижието, вдигна крак и го ритна по ботуша.

— Ей, Лазуня!

Кост първо отвори едното око, като че да се увери дали заслужава да погледне и с другото.

— Ставай, ставай!

— Ааа! Княже берладски! Прелюбезни ми Микифоре! — дрезгаво проговори Кост, опъна крака, надигна се и седна на одъра. — Като си старейшина на Берлад, да не мислиш, че и тук можеш да заповядаш? Омръзна ми все някой да стои над мене! Само на княз Ивана се подчинявам без ропот. Ще видиш, драги ми Микифоре, какъв владетел ще стане той! И великия княз Роман Галички ще надмине. Дружинникът Кост познава кое дърво ще се извиси!

— Ами че тогава да те изпратим в Киев да отгатваш кой княз заслужава киевския стол и кой от чия ръка ще погине! — пак се засмя Берендей.

Иван Асен ги гледаше усмихнат.