Димитър Мантов
Иван Асен II (12) (Цар и самодържец)

12.

Севастократор Александър рядко идваше в престолнината. Доста грижи му създаваше управлението на Средецката област. Ала пристигнеше ли в Търнов, царевият брат се застояваше седмици наред.

Тоя път Александър дойде неочаквано. Наближаваше Преображение господне, а протостраторът Климент още не се връщаше от Константинопол. Година хиляда двеста двадесет и осма бе година на много превратни събития. За непосветения в тайните цареви кроежи някои постъпки на великия господар щяха да се сторят дори чудни. Само болярите от синклита знаеха какво точно бе намислил Иван Асен.

Преди три години Теодор Комнин успя да овладее голямата крепост Дидимотикон, а след това с лъжливи обещания и с помощта на свои приятели адрианополски благородници прогони от Адрианопол никейците начело с протостратора Исис и Йоан Камица. На отсамния бряг не останаха никейски войници. Отряди от войската на Теодор Комнин се впускаха в набези до Константинопол, държаха в страх латинците.

За император големите барони избраха брата на починалия Роберт Куртене — Балдуин II, който бе на единадесет години и още играеше с дървен меч с децата на придворните.

За обща изненада Теодор Комнин сключи примирие с латинците за една година. Беше намислил нещо, но какво точно, в Търнов още не можеха да отгатнат.

Друга, още по-голяма изненада за Иван Асена бе пратеничеството на латинците. Големите барони бяха решили да се обърнат към българския цар с предложение за приятелски съюз. Чрез жена си Иван Асен беше свързан с рода Куртене и освен това само той можеше да помогне на латинците в дните на изпитания.

За да има време да научи онова, което се криеше зад думите на пратениците, и да подържи латинците в напрежение, царят отвърна, че ще изпрати в Константинопол свой доверен човек за окончателен отговор. Само Климент, който знаеше езика им и по времето на Калояна бе ходил при латинците като пратеник, щеше да разбере тайните ходове на големите барони.

Александър не се отделяше от брат си. Където и да идеха братята, каквито и хора да срещаха, разговорът все се въртеше около малолетния латински император и около непрестанния смут, който сега цареше в Константинопол.

Сърбите имаха нов крал — Стефан Радослав, син на Стефана Първовенчани. Той беше женен за дъщерята на Теодор Комнин — Ана — и за него разправяха, че е безволев и малко глуповат. Ана щеше да му влияе, а чрез нея и тесалонишкият „император“.

Не беше много радостно това за българите. По няколко посоки растеше властта на Комнин, време бе да почувства той, че има и друга сила между Черно море и Адриатика.

Александър се удивяваше на брат си. С годините Иван някак натежаваше. Обичаше да изслушва хората, отвръщаше кратко и смислено. Често си служеше с изрази от светото писание, а и Александър видя: в работната му горница библията бе разтворена на първата книга „Царства“.

— Християнският владетел, Сандро, трябва да има мярка в постъпките си. А какъв по-добър съветник може да се намери от свещената история? Не лъсти тя никого, не заблуждава с изврътливи слова, не хвърля прах в очите, за да прокара някоя злина.

Обръщението „Сандро“ бе както някога, в гласа на царя звучеше прежната ласка към брат му, но севастократор Александър слушаше думи, изпълнени с дълбок смисъл. И друго забеляза той: по-често от преди идваха в двореца учени монаси, по-дълго време царят разговаряше с тях.

Какво ли не приказваха, къде ли не ходеха братята, докато чакаха да се завърне Климент. Долу в града, на левия бряг на реката, по царева заповед неколцина майстори строители избраха място за нова църква.

— Срамно е толкова години да държа скиптъра, а да не въздигна дом господен — укоряваше се сам Иван Асен.

Привечер, придружени от цяла десетка телопазители, двамата братя слязоха в града, за да видят где точно майсторите бяха решили да бъде построена църквата. Александър вървеше като че насила, тръгна с брат си, защото не искаше да го обиди, но това не му пречеше да хвърля погледи към затворените прозорчета на търговските домове, да позаглежда младите жени по улицата.

— Окото доставя най-висша сладост от хубави гледки, ала окото е и прозорец за греховни желания — рече му царят тихо.

— Кой е безгрешен?

— Има грехове простими, които идват по пътя на заблуждението, и грехове неизцерими, които свързват навиците на човека, както железните окови свързват престъпника.

— Не съм стигнал до престъпления — усмихна се Александър.

— Разпътният живот на император Роберт Куртене да ти напомня как не бива да постъпваш, Сандро! — строго прозвуча царевият глас.

Александър нищо не отвърна. Чак ушите му се зачервиха. Дали Иван не бе научил за последната му любовница — жена на дребен болярин от средецкия край?

Царят избърза напред, за да извие по близката уличка. Тук къщите бяха наблъскани една до друга. Дърветата едва си бяха запазили мънички кътчета сред каменните здания и затова погледът се отморяваше, когато попаднеше на просторния двор, ограден от млади брястове. Търговецът Йосиф Гърбавия бе купил това място отдавна и за нищо не би се съгласил да го продаде някому. Царят го повика и му даде торбичка със злато.

„Доволен ли си?“ — попита го той.

„Пре-пре-премного, великий господарю…“

Йосиф Гърбавия не помнеше никога да бе заеквал, но се слиса, като усети тежината на златото. Не можеше царят да не е научил, че Йосиф е купил мястото на безценица, а сега получаваше толкова много пари.

Иван Асен обичаше да зашеметява хората с неочаквани постъпки. Така той оставяше трайно впечатление за щедростта и за справедливостта си, а малката загуба винаги можеше да бъде възстановена, дори от тоя, който преди това бе облагодетелстван. Той ще даде и в себе си ще бъде убеден, че царят има право да му иска, щом го е дарил преди това с милостта си.

Един от телопазителите притича и отвори вратата за двора. Царят бързо влезе и любезно кимна на четиримата мъже, които, щом го видяха, паднаха на колене. Той ги познаваше по име и ги назова.

— Майстор Богой… Майстор Драгане… Радуш и Бърнко. Станете, говорете какво сте намислили!

Майсторите се изправиха един по един, застанаха чинно пред царя, спогледаха се. Най-старият, строителят на много църкви и мостове майстор Богой, в приказките никак не го биваше.

— Такова, господарю… Ние се разбрахме де… Тука ще е. Ей там!

Той посочи източния край на двора, дето почваше полегатият склон на Царевец.

Майстор Драган, който бе еднакво добър и в стенописа, и в каменоделството, отправи грейнал поглед към царя. Четиридесет години караше вече майсторът, но младежки възторг грееше в очите му пред хубавото, неначенато още дело.

— Ще бъде църква за чудо и приказ, господарю! Ти само кажи колко голяма да е и как да я уредим вътре! — нетърпеливо се намеси в разговора Драган.

Иван Асен се обърна към мястото, гдето преди сочеше майстор Богой, после изгледа останалите двама строители, които не продумваха.

— Ще построите църквата, както умението и майсторството ви подсказват. На вас предоставям всичко и пак повтарям: искам църква, каквато още никой не е виждал по нашите земи! Не бързайте, работете година, две, дори три години! Избирайте здрав камък, изпечете красиви тухли, та градежът да е крепък и красив!

Иван Асен не дочака строителите да се обадят, да го уверят, че всичко ще сторят по силите си. Владетелят изисква от поданиците си, не сключва спогодба с тях. И друго го накара да тръгне с бавни крачки из двора: помами го мисълта да погледне отблизо мястото, гдето ще се издигне най-красивият храм в царството.

— Бате — прекъсна мислите му Александър, — виж там, стражниците притичват, канят се да спускат подвижния мост. Дали не е…

— Климент! — сепна се Иван Асен.

 

 

Старият протостратор пристигна с кочия, изморен и изтощен. Щом влезе в двореца, поиска да му дадат малко студена вода.

Царят го чакаше във вътрешното дворче под дървения навес.

— Добре дошъл, войводо — пресрещна го той, покани го да седне и за нищо не попита, докато Климент не си отдъхна.

— Не ме гледай, че не се усмихвам, господарю — поде тихо протостраторът, — нося ти радостни вести, каквито от години не си получавал.

„Говори, по-скоро говори!“ — искаше да заповяда Иван Асен, но обузда нетърпението си, седна срещу войводата, склони глава в почит да го изслуша.

— Приех от твое име предложението на големите барони за годеж на дъщеря ти Елена с малолетния император Балдуин II и обещах да им помогнеш срещу враговете им. Със своя войска, господарю, ще трябва да отвоюваш земите, завладени от кир Теодор Комнин. В договора не е вписано името на кир Теодора, ала то се разбира.

— Срещу Ватаци и Комнин! — възкликна царят. Сякаш не беше решил сам той това, а сега за пръв път го чуваше.

— За да тежи думата ти в Константинопол, господарю — подсказа му Климент. — Да се стресне Комнин, който се кани и Плъвдив да завземе… Изтръгнах от латинците съгласие да ни отстъпят Плъвдив.

Иван Асен мигом стана. Той поруменя, като че получи първата заслужена похвала. Цяла област се присъединяваше към царството. Следващата крачка щеше да бъде към Адрианопол.

„Не бързай, времето ще покаже дали ще може да постигнеш всичко по мирен път“ — за да не даде простор на гордостта си, повтаряше си царят.

— След няколко дена двамата с Александър ще тръгнем към Плъвдив, войводо — на един дъх изрече Иван Асен. — Ти си почини, върви в летния дворец край Дряновец, половувай, забавлявай се, с каквото желаеш. От сърце ти благодаря за трудното пратеничество. Само ти можеше да постигнеш от латинците такива условия на съглашение.

Климент с уморена усмивка му благодари. Трябваше вече да напусне двореца, но не му се ставаше. Беше му приятно да си постои в малкото дворче, в здрачината на настъпващата топла вечер. Далечна тъга вейна в душата му.

„Сега е времето на Асеновия син, ние един след друг си отиваме“ — помисли си Климент.

Той с мъка се надигна от стола и тръгна към двореца, за да се спаси от спомените.

 

 

С куманския хан Итлар Иван Асен се споразумя още през миналата година да му заплаща за всеки поход, за който ще го повика, както бе заплатил на бродниците. Зиме вежите на куманите от ордата на Итлар бяха пръснати в степта между устието на Дунав и Днестър. Куманите можеха бързо да дойдат в Подунавието.

За завземането на Плъвдив царят не се обади на Итлар. Търновският полк като тежка конница бе достатъчен. Два полка леки конници имаше Иван Асен под ръка от дружините на областните войводи, насъбрани през лятото на обучение в пасищата край Трявна. Няколко месеца войводата Михаил се измъчва, докато войниците усвоят различните видове бой и бойни редове. Всеки войвода бе учил хората си, както си знаеше, нямаше единство в построяването за бой и в заповедите на военачалниците.

Много се искаше от Михаила да покаже на царя как стройно, като един човек, конните дружини потеглят в тръс, ускоряват хода и по знак от рог както куманите се връщат обратно.

Лятото си отиваше, ала такава жега бе легнала над земята, като че не наближаваше Кръстовден, а идваха Петровите пекове. Духаше суховей, нажежаваше въздуха, разнасяше стръкове изсушена трева и вдъхнеше ли човек, усещаше полъха на огнена пещ.

Конете извиваха глави, за да се запазят от суховея, конниците обръщаха гърбове, ругаеха горещината.

— Не стига ли цяло лято, че и сега…

— Студена ще е зимата, щом по това време суховей се появи.

— Ами в Плъвдивското поле какво ли ще е?

В дълбокия Тревненски проход войниците се поуспокоиха. През почивките конете и хората жадно пиеха ледената планинска вода.

Между втората и третата стотица на търновския конен полк яздеше Иван Асен с дружина телопазители и ближни боляри. Александър придружаваше брат си, но не се месеше в началстването на войската. Михаил имаше грижа за походния ред. Бавният му говор не отговаряше на стегнатата му войнишка стойка. И все пак, който го слушаше, не можеше да не се удиви на точността и ясния смисъл на всичко, каквото кажеше. Царят се вслушваше в съветите му. Някои от военачалниците искаха да минат през Боруй, ала Михаил настоя:

— Не бива, господарю. Минем ли оттам, хората на Комнин в Адрианопол по-бързо ще научат за нас и ще съобщят в Тесалоника. По-добре е незабелязано да стигнем до Плъвдив.

През Крън, по стария път, който минаваше край Неокастрон, царската войска се спусна в Плъвдивското поле.

Иван Асен никога не беше стъпвал в Плъвдив и щом забеляза отдалече каменния венец на трихълмието, тихо възкликна:

— Каква красота!

В ясната утрин полето тръпнеше под лъчите на обещаващото гореща дневна ласка слънце. Горичките, пръснати в близката околност, тъмнееха като големи черни гъби.

Цяла нощ войската бе в поход, но царят не усещаше никаква умора. Той пак погледна високите стени на крепостта и си спомни за страшната разправа на чичо му Калояна с гърците в Плъвдив. Стотици убити, първенците осъдени на смърт, Алекси Аспиет обесен с главата надолу… Такива кървави събития често се случваха и в руските земи. Страхът държи в подчинение, но в народа страх не може да бъде вселен задълго. Ще изплашиш много хора, ще спреш съпротивата на враговете си и все пак ще се намерят смелчаци, които ще отмъстят заради всички.

„Насилието е довреме — припомни си царят думите на примас Василий при последния им разговор. — Добре, че ти, господарю, с всички сили се стремиш да спечелиш доверието на хората.“

 

 

В Плъвдив имаше само няколко десетки рицари и един отряд наемна пехота. Щом получиха заповедта на големите барони от Константинопол, те веднага започнаха да се изтеглят. Не желаеха да срещат българите лице с лице, обидно беше за техните военачалници да напуснат крепостта по силата на някакво съглашение.

Вратите на крепостта бяха разтворени. Нито един латинец вече не се намираше в Плъвдив. Българите, които живееха в града, бяха като пияни, търчаха по улиците, викаха радостно и махаха с ръце. Гърците се свиваха в къщите си. Ония, които през годините на латинското владичество помагаха на покорителите, сега трепереха от страх.

Тържествен църковен звън проеча над околността, после се понесе песнопение. Неколцината български свещеници заедно с обикновените богомолци отиваха към главната врата на крепостта, за да посрещнат царя.

Иван Асен долови далечното песнопение и се обърна към Михаила:

— Чуваш ли, войводо?

Михаил не успя да отвърне.

— За кефалия на Плъвдив — извиси се царевият глас — и войвода на цялата област обявявам болярина Михаил, владетеля на Брегово. Нека си избере пет големи села от околността и по моя милост да ги владее, догде е жив!

Военачалниците от царската свита, всички на коне, с наведени глави слушаха царските слова. Телопазителите вдигнаха копия.

— Слава! Слава! Слава! — три пъти извикаха те както винаги, когато царят въздигаше някого в чин и длъжност.

Михаил прехвърли крак, слезе на земята, приближи до коня на Иван Асен и целуна прашния царски ботуш.

— Ще оправдая доверието ти, великий господарю — с половин глас рече той и така най-добре Иван Асен долови вълнението на някогашния си оръженосец.

— Води ни, Михаиле, в крепостта! — ласкаво каза царят, дочака войводата отново да яхне коня си и вдигна ръка за поздрав на струпания пред главната врата народ.

Камбанният звън продължаваше да ечи. Църковното песнопение се усилваше. Приближаваше шествието на свещениците и псалтовете.