Димитър Мантов
Иван Асен II (23) (Цар и самодържец)

23.

Да беше видял някой велик болярин, както майка го е родила, Велемир нямаше толкова много да се изненада.

— Силяне! Прелюбезни ми Силяне!

Ала пред него не стоеше, както го помнеше от Борилово време, едрият намръщен и непристъпен владетел на Сечище, а някакво си плашило в черно расо, с невчесвана кой знае откога дълга, посивяла брада, с превити плещи.

— Монах Сионий те благославя, войводо Велемире! — вдигна десница плашилото и наистина благослови болярина.

— Сионий!

— Сионий, сиреч божествен…

Застанал пред входа на своя дом в Клек, някогашният протостратор усети, че в стомаха му завря на кисело. Там го присвиваше напоследък, щом се ядосаше или развълнуваше.

Черноризецът Сионий беше дошъл с дръглив кон, на който ребрата личаха като обръчи. А как ходеше някога, какви наперени стражници го придружаваха!

Още преди години Велемир дочу, че Силян станал много благочестив, дарявал манастири и църкви, ходел с черноризци и презвитери, дори нощем ставал да чете молитви и да струва поклони. До къщата си на Трапезица построил истинска църква, в която викал свещеници да му служат утринни служби и повечерня. Всичко би му простил Велемир, и най-големите му преструвки и лукавства, само не това самоунижение. Да се подстриже, да се покалугери!

Но дали не го бяха заставили? Тоя, Асеновият син, какви ли не хитрини прилага и как ли не се мъчи да обърне на смях болярите, прочули се при Борила, за да изчезне и у простия народ уважението към тях.

Докато въвеждаше отца Сиония в трема и гледаше как слугите му помагат да изтърси снега от дрехите си и да свали зимното, подплатено с кожи расо, Велемир мрачно пресмяташе колцина от приятелите му останаха. Едни старостта погуби, други от болести измряха, трети изгасват в немилост.

На масата слугите наредиха кървавица, сланина, варени свински крака.

„Аз излязох от най-жилаво тесто, по-жилав и от дрян“ — сам си вдъхваше смелост Велемир, макар че отдавна бе минал шестдесетте. Пак ходеше по лов, само че по-рядко, и то колкото да се разправя из околността, че старият болярин още се държи.

„На ръст малък, но по дух забележителен“ — някога бе казал за него граф Гвидо, пратеник на император Хенри.

Тоя дух крепеше Велемира, накара го с насмешка сега да заговори на „отца Сиония“:

— Царят ли, тая ли змия прехитра те покалугери?

— Без ропот нося тежкия кръст — с пълни уста отвърна монахът.

Не тръгна разговорът така, както домакинът би желал.

„Какво, на ударен ли се прави, или наистина умът му не е в ред?“ — мъчеше се да отгатне Велемир.

Силян — Сионий — като че не забелязваше недоумението на стария си приятел. Опитваше подред от всяка съдина, надигаше чашата и шумно мляскаше.

— Как така се сети за мене, та дойде в Клек? Не те ли е страх, че царят няма да те погледне с добро, щом научи, че си ми гостувал? — ядовито подхвърли Велемир.

Не че му дожаля за яденето и за виното, ала все пак като гост Силян трябваше да му каже няколко любезни думи. А той — само сумти и премлясква. Няма що — истински черноризец, може и игумен да стане, с архимандритски кръст да се накити.

— Тръгнал съм за светата обител в Змейново — отвърна Силян. — Виж какво ти нося от престолнината…

Велемир без желание пое златната монета. Какво, за пръв път не вижда ромейски пари. Само че тая Златица бе съвсем новичка. Как ли се е запазила така чиста? На оскъдната светлина на зимния ден монетата лъщеше като току-що сечена.

— Гледай, по-добре гледай! — подкани го Силян — Сионий.

И Велемир видя: Иван Асен бе изобразен вляво до свети Димитрий Солунски. Личеше, че е с брада. И короната му личеше — ниска, с едри бисерни зърна, с висулки от двете страни. Бисери имаше и по дрехите му. Десницата си бе притиснал до гърди в смирение и послушание божие. Свети Димитрий поставяше короната върху главата на царя и му подаваше меч.

По-ясно от стенопис бе направена лицевата страна на монетата. Велемир с мъка се сдържа да не изпсува. Като император се е докарал тоя мръсен Асеновец. И името си написал: „Иван Асен цар“. А на опаката страна около образа на Христос се чете: „Исус Христос, цар на славата“. Не, Велемира никой не може излъга. Не за Христа, за себе си Иван Асен е написал, че е цар на славата. „Наистина, не е ли цар на славата? Надмина Калояна, затъмни баща си и цар Петра…“ — помисли съкрушено Велемир.

— Лъже! — викна изведнъж той и хвърли монетата пред монаха. — Сам се величае като василевс, ала си е същият, какъвто се върна от изгнание, измамник и негодник!

Отец Сионий не каза нито „да“, нито „не“. Чоплеше си зъбите и само изпущаше по едно „хмм…“. Велемир се нахвърли върху него с думи:

— Ами ти? Кому служиш? Не си ли изпратен от Сатаната? Не си ли навлякъл расо, за да предаваш братята си по съдба и кръв?

— Отче наш, иже еси на небесах… — зачете молитва след яденето Силян-Сионий — и Велемир занемя: „Като презвитер^[1] се моли брадатият му козел, върви, че го разбирай!“.

— Много са споходниците и съработниците на нивата Христова — смислено заговори Сионий след молитвата. — И аз се наредих между тях… Ти не се гневи, Велемире. Бог избира и отбира, пресява и плявата, за да открие някое загубено зърно…

„Ама и ти си едно зърно! Да не те знам какъв си кожодер! И брата си можеш да погубиш, щом е за имот!“ — едва потисна негодуванието си боляринът.

Гняв се събираше в гърдите му, че не можеше да разбере какъв е сега, с кого е Силян. Дали е както преди Асенов противник, или се е огънал. Не говори разбрано, ами с думите от писанието отвръща!

— Кажи какво друго се е случило в Търнов — за да поведе спокоен разговор, го подкани Велемир.

Сионий не го чу. Той унесено гледаше пред себе си, поклащаше от време на време глава и нещо си изговаряше с половин глас.

„Умът му не е в ред!“ — трепна Велемир.

Не за укор, а за съжаление бе някогашният владетел на Сечище. Така е, един по един си отиват Велемировите приятели. Няма с кого две думи от сърце да сподели, да наругае тоя хитрец, Асеновия син, който се прави на кротък, хрисим и богобоязлив.

„Дано остане без наследник! Дано бог съсипе царството му, ако не сега — след смъртта му!“ — молеше се тайно Велемир.

Той си помисли дали да заръча на „отца Сиония“ да запали свещ в манастира и да се помоли „за здраве и дълголетие на грешния раб Велемир, болярина на…“.

— Пфу! — изплю се Велемир.

И в молитва не вървеше това глупаво име на селото „Клек“. На посмешище го правеше.

На сутринта господарят на Клек изпрати стария си приятел далече по пътя за Змейново. После, за да се разсее, тръгна към Риш. След него яздеха само двамина слуги.

През някоя и друга седмица боляринът се отбиваше в крепостта. Там сега нямаше кефалия, нито войвода. След Клокотнишката битка не само границите, но и вътрешната уредба на царството се измениха. Риш стана най-обикновена стражева крепост с десетина войници. Аглика, вдовицата на войводата Боривой, живееше в каменния дом и Велемир само заради нея ходеше в Риш.

Тая жена сега беше самотна, посърнала, а навремето разправяха, че е Калоянова любовница, че на стари години сам Войсил хвърлил око на снаха си.

Имаше в нея нещо скрито, трудно доловимо, и Велемир, който цял живот, освен жена си бе познавал в леглото си само момичета от простолюдието, със закъсняло любопитство оглеждаше и слушаше болярката. Той бе единственият й посетител и Аглика с благодарност го посрещаше.

Неколцината стражници навярно бяха в трема, край огъня, унесени в сладка дрямка. Вратата на крепостта беше отворена. Занемарение, пустош и мъртвило личаха на всяка крачка.

Мършавата прислужница мълчаливо се поклони на болярина. Велемир заповяда на придружвачите си да го чакат при стражниците и се запъти към ложницата на Аглика. В големите помещения, през които боляринът минаваше, беше студено. Дори в ложницата, гдето гореше огън, не бе толкова топло, че човек да свали кожуха си.

— Добър ти ден, съседке! — приветливо поздрави Велемир. — Прощавай, загдето влязох без предизвестие. Никого не видях в преддверието.

Аглика седеше до огнището, загърната в голям пътен кожух. По лицето й играеха слаби отблясъци, клепките й бяха разтворени само наполовина и през тях сякаш надничаше черна като катран нощ.

— Добре дошъл… войводо… Велемире… — с усилие отвърна тя. — Ето на, и слугите се разбягаха… Не съм добре… Никак не съм добре…

Велемир заговори за новините, които научи от „отца Сиония“. Пред Аглика той се отпущаше — ругаеше и царя, и великите боляри. Тя го слушаше безучастно, клепките й бяха разтворени все тъй наполовина и лицето й, набръчкано и пожълтяло, не даваше признаци на живот. Само веднъж, заговори и думите й сепнаха Велемира.

— Онова гълъбче… с черните пера по крилете… Поне то да беше тук!

„С луд се разделих, на луд налетях. Няма ли най-сетне да намеря разумен човек, та както душата ми иска, тъй да се наговоря“ — кипна боляринът.

Още повече се ядоса Велемир, защото в същия миг си припомни как преди две години Иван Асен отдели от него брат му — „да дойде боляринът Цоко и по височайша милост да живее в престолнината“. Страхуваше се Иван Асен, че двамата братя, макар и далече от Търнов, са сила срещу него.

Велемир се сбогува намръщен и като изричаше под нос ругатни към „объркания, пощурял свят“, пое към владението си.

Едва след седмица той научи за смъртта на Аглика. Стражниците от крепостта или бяха забравили, или ги бе домързяло да го повикат на погребението. Велемир отиде на гроба на болярката. Бяха я погребали пред малката крепостна църква, до войводата Войсил и първия и мъж Мирослав. Някогашният протостратор се прекръсти неумело и като се обърна, ритна една заледена буца. Защо се перчеше още, не бяха ли преброени и неговите дни!

„Мръсен живот! Мръсно нареден свят!“ — ругаеше безсилно той, като се отдалечаваше от гроба на болярката Аглика.