Димитър Мантов
Иван Асен II (35) (Цар и самодържец)

9.

„Асен… страстно обичал жена си Ирина, не по-малко, отколкото Антоний — Клеопатра.“

Георги Акрополит

Ирина не повтори пред царя молбата си — да разреши на баща й и на Йоан да живеят в Търнов. Тя беше внимателна, грижлива и Иван Асен се сърдеше на себе си, че допусна лоши мисли за нея.

Няколко дена преди Великден архимандрит Саватий замина да освободи Теодор Комнин. Когато някогашният василевс пристигна със сина си в Търнов и се настани на Трапезица в дома, гдето доскоро бяха живели кера Мария, Ирина и Димитриос, царят кратко съобщи на жена си:

— Вървете тая вечер с майка си и с Димитриос на Трапезица. Баща ти и брат ти са там!

Ирина цялата засия, прегърна бурно царя, силно го целуна по устните и излетя от стаята, за да съобщи вестта на майка си.

Иван Асен остана сам и отново се почувства самотен, тъжен. Младостта и жизнеността на Ирина го развличаха, понякога усещаше прилив на сили, ала това беше като порив на променлив вятър.

„Ирина трябва да има дете!“ — все по-често си мислеше той.

В месеците на майчинството и после в грижите по детето тя ще заживее в свой свят, ще има с какво да се главоболи. Нека да почувства тежестите на омъжена жена!

„И в новото си семейство започнах да хитрувам“ — с горчивина си казваше царят.

 

 

Дойде време Иван Асен да се срещне със своя тъст.

На новото ристалище^[1] оттатък Устето, край заравнения десен бряг на Етъра, бяха надошли много боляри. Царят ги покани да гледат надбягванията на кумански ездачи с български войници от леката конница.

Първите летни дни бяха ведри и приятни.

Иван Асен се изкачи на скованата от дъски площадка и седна на походния трон, който телопазителите бяха донесли. С голяма бяла кърпа царят махна, за да започне надбягването.

— Иууу! — понесоха се с диви викове куманите.

— Аа! Аа! — не закъсняха да се обадят българите.

Тропот, пушилка, викове… Царят с леко мръдване на очите следеше бегачите. Отначало водеше българин, след това куманин, после пак оня българин, който пръв взе преднина…

За миг Иван Асен се сети за Ирина, която обичаше да гледа такива надбягвания. Сега тя беше бременна и не смееше много да се движи и да пътува с кочия.

Царят не й съобщи, че е решил да изпрати баща й и брат й Йоан в Тесалоника. Иван Асен не можеше да прости на Мануил Комнин, загдето той, макар да нямаше право, продължаваше да подписва грамотите си като император с червено мастило и в някои тържествени случаи да обува червените императорски ботуши. Мануил Комнин беше деспот, зависим от Търнов, а се опитваше да се показва като василевс. Братанецът му Константин-Ангел, незаконен син на епирския деспот Михаил I, от няколко години управляваше като независим владетел областта Акарнания. Миналата година той успя да завладее остров Корфу и Мануил Комнин, като нямаше сили да се справи с него, го призна за свой васал, без да пита Иван Асена.

На българския цар не бяха нужни слаби владетели в Тесалоника тъкмо сега, когато Никея отново се възмогваше и заплашваше да стане истинско средище на ромейските земи. Съперничеството между Никея и Тесалоника трябва да се засили, ромеите трябва да се бият едни други, за да не може никой от претендентите за Константинопол да вземе връх.

Ако в Тесалоника се появи Теодор Комнин, макар и сляп, дрязгите с Ватаци не ще закъснеят да се разгорят. Няма да гинат български войници. Иван Асен не ще води война — Теодор Комнин ще има тая грижа. Той никога не ще събере такава войска, че да се обърне срещу българския цар, а и нали вече са близки роднини…

Двукратното изсвирване на рог изтръгна царя от размисъла и той си рече: „Добре е, че тъкмо тук ще се срещнем с Теодор Комнин“. На ристалището разговорът им ще е кратък. Така Теодор Комнин най-добре ще разбере, че царят не се стреми към сърдечност, а желае само подчинение.

Нова група ездачи застана до опънатата връв — мястото, откъдето започваше надбягването. Куманите, разгорещени от това, че пръв излезе техен сънародник, викаха към новите ездачи:

— Конете ви имат златни крака!

— Бъдете по-бързи от вихър!

— И вие победете!

Иван Асен се усмихна и в същия миг мръдна вежди. Усмивката му бавно се стопи. Към него приближаваше Теодор Комнин, воден от сина си Йоан. Широк златен обръч, какъвто обикновено знатните ромеи слагаха, за да им придържа косите, закриваше слепите очи на някогашния василевс.

Комнин беше гологлав и царят видя, че косата му е съвсем бяла, а лицето му е прорязано от много отвесни бръчки. Зелената му дреха бе обшита по края със сребро и липсата, на каквито и да е златни украшения мълчаливо подсказваше за скромността, която Комнин си налагаше сам.

Йоан, в кафяви дрехи от генуезко кадифе, придържаше баща си под дясната мишница, помогна му да изкачи няколкото дървени стъпала и го обърна с лице към царя.

— Бог е добър — развълнувано заговори Теодор Комини, — отново започвам да живея.

— Всевишният да те закриля в новия ти път, кир Теодоре — отвърна Иван Асен.

В това време цялата околност заеча от виковете и свирканията на ездачите и на присъстващите.

Комнин се ослуша, вдигнал глава, после се обърна към царя:

— Не чух добре… За какъв път става дума?

Царят изчака виковете да утихнат, да изсвири рог в чест на победителя — тоя път българин — и едва тогава отвърна:

— Реших да ти дам няколко конни дружини от гърци наемници. Дано успееш да се настаниш в Тесалоника!

Кир Теодор вдигна глава по посока на сина си:

— Добре ли чух, Йоан? Ще се върнем в Тесалоника?

— Да, татко.

— Целуни краката на цар Асена. Благодари му… Аз… аз ще покажа, че заслужавам божията милост да бъда тъст на българския цар.

Иван Асен се наведе, за да отстрани Йоан, който падна в краката му.

— Не желая унижение, а подчинение и почит! Това запомнете и двамата! — с твърд глас рече той.

После се обърна към телопазителите, които стояха зад него, и нареди:

— Две столници!

Теодор Комнин се усмихна доволно. Тая усмивка не слезе от лицето му и когато донесоха столниците. Той седна от дясната страна на царя, обърнал незрящи очи към ристалището.

Виковете не стихваха. След конете оставаха прашни ивици. На места възбудените зрители избухваха в истински свади. Малцина поглеждаха към царя, ала който се взреше към високата дървена площадка, неволно възкликваше:

— Я гледайте, слепецът Комнин дошъл да гледа надбягването!

Теодор Комнин не мръдваше глава, вдигнал брадичка. Той вече кроеше как ще се промъкне в Тесалоника, как ще прогони оттам брат си Мануил.

 

 

На другия ден след царската сватба на Тамара й прилоша, от носа й потече кръв. С разрешение на Иван Асен Оприка я отведе в двореца край Дряновец. Тамара живееше там вече месеци наред и не искаше да се връща в Търнов.

Само старата дойка знаеше колко тежко преживя Тамара женитбата на баща си. Тя често плачеше, говореше си: „Подла, мръсна гъркиня!“.

През лятото престолонаследникът, шестгодишният Коломан, дойде в двореца. С него Тамара си играеше, но и тогава не изчезваше тъгата й. Стигаше Коломан да спомене за „нашата нова майка“ и сестра му скачаше и побягваше, задавена от сълзи.

В края на лятото в двореца дойдоха кера Мария и Димитриос. Царят ги изпращаше, за да повлияят на Тамара, да се сприятелят с нея. Иван Асен и Ирина летуваха в Кефаларево.

Кера Мария гальовно се обръщаше към царската дъщеря, наричаше я „моето момиче“, често й говореше за покойната Ана-Мария.

— Сега аз съм ти като майка! Ти не се сърди на Ирина и на баща си. Така реши бог — повтаряше тя.

А Димитриос се държеше като престолонаследник. На Коломана викаше „князче“ и разказваше на Тамара колко хитро постъпил баща му. Преоблякъл се като просяк и заедно с Йоан влязъл в Тесалоника. Теодор Комнин веднага намерил стари приятели архонти и търговци. С тяхна помощ, както и с помощта на няколкото конни дружини, които българският цар му дал, успял да завладее крепостта, а после и цялата околност.

— Йоан е провъзгласен за василевс! — въодушевено викаше Димитриос. — Той се подписва с червено мастило и носи червени ботуши, а татко е деспот, какъвто ще стана и аз!

Със зъл глас, в който се чувстваше тържество, вторият син на Теодор Комнин обясняваше на притихналата Тамара как баща му отмъстил на брат си. Мануил бил поставен на кораб, отвели го в пристанището Аталия, във владенията на турците селджуци.

— Ами че те са поганци! — възкликваше, завладяна от разказа му, Тамара.

— Нека там да пукне като роб! — отвръщаше Димитриос.

По гроздобер извикаха кера Мария неочаквано в Търнов. Малко време оставаше Ирина да роди.

Димитриос се повъртя още в двореца, после и той замина за престолнината. Не след дълго Тамара научи, че царят му разрешил да отиде в Тесалоника при брат си и баща си.

С първия сняг в двореца край Дряновец долетя вест: царица Ирина родила момче. Кръстили го Михаил — по името на свети цар Борис-Михаил. С голяма веселба било отпразнувано появяването на новия царски син. В чест на първата си рожба от Ирина Иван Асен заповядал да издигнат на Света гора в българския Зографски манастир висока каменна кула и да я нарекат „Михайлов пирг^[2]“.

 

 

Над Царевец догаряше пролетният залез.

До каменната пейка мъжкият паун свеждаше глава под ръката на Ирина. Другите пауни важно се разхождаха из малката поляна. Иван Асен спираше на тях уморен поглед и пак се обръщаше към Ирина. От светлината на залеза клепките й бяха като позлатени, лицето — бяло, нежно — беше така познато на царя и в същото време така загадъчно. Той и сега се мъчеше да тълкува всяко движение на очите, на гънките около алените устни.

— Става вече хладно — обади се Ирина, без да обръща глава.

Иван Асен не отвърна. Той не усещаше хлад. Друга, по-силна студенина бе сграбчила сърцето му и против нея топла дреха не помагаше, огън не можеше да я прогони.

Да дадеш всичко, да показваш обичта си всеки час, всеки миг и в отговор — полуусмивки, прегръдки без топлина, думи без чувства… Как се бе излъгал в Ирина!

Късно е вече, много късно… В очите на царедворците четеше покорност, болярите от синклита бързаха да отговарят одобрително, без да изслушат докрай решенията му. Някога мечтаеше за такова пълно подчинение, а сега му се струваше, че зад любезните усмивки и ниските поклони се крие нещо много лошо, насочено против него, против властта му.

Ако имаше на кого да се облегне, с кого да сподели вълненията си, тогава би прогонил всички ласкатели, всички ония, които заподозре в двуличие. Где другаде трябваше да намери тая опора, освен в семейството си?

— Да се прибираме! — стана Ирина.

Паунът, като заситни, побягна от нея.

— Да… — едва отрони царят.

Ирина приближи до него, улови го за ръката.

— Ти все мислиш, все мълчиш…

В гласа й нямаше укор. Тя изговори словата равно, с лека тъга.

— Така съм свикнал… Не мога да се променя!

— Защо трябва да претегляш всяка дума, преди да я изречеш, когато сме заедно? Не се измъчвай, не се затваряй в себе си…

„Тоя глас, тези пречупени вежди засягат човека повече от всичко“ — съкрушено си рече Иван Асен.

Ирина леко притвори клепки. Спомни си, че втори месец се навършваше от заминаването на майка й за Тесалоника. Сега от семейството й нямаше нито един край нея. Тя беше съвсем сама при мъж, който се измъчваше от първите признаци на старостта, който бе мислил, че новата женитба ще му донесе разтуха и развлечение, а действителността се оказа сложна, изпълнена с много разочарования и за двамата.

Ако мъжът й не се опитваше по разни начини да хвърля прах в очите й, тя би го оправдала. Извъртанията и излишната предпазливост я засягаха, дори понякога се озлобяваше срещу него.

„Тя и днес погледна архимандрит Саватия като желан мъж!“ — сети се Иван Асен, като видя, че по широката пътека се задава логотетът.

Пламъкът диреше по-ярък пламък…

„Не ще позволя!“ — вдигна глава царят.

Ако Ирина имаше още едно дете, от ума й щяха да изчезнат такива мисли.

Саватий спря до няколкото стъпала, там, гдето пътеката слизаше към двореца, и като размаха ръкавите на расото си, сложи ръце на гърдите. Поклони се като мирянин.

Ирина му се усмихна. Бялото лице на архимандрита излъчваше здраве и сила. Ако не беше расото, с малката подстригана брадичка той щеше да прилича на войвода.

— Безпокоя те, великий господарю, и в часовете на отдиха. Прости! Трябва да решиш откъде да се изпратят нови люде за строежа на големите мостове и на пътищата. Майсторите донесоха сметките и чертежите. И за новата църква в селото, преименувано по твоя повеля на берладника Берендей…

Иван Асен неволно изви глава и погледна високата звънарница на „Възкресение Христово“. Беше време за вечерня. Патриархът скоро щеше да се отправи към първата църква в царството.

„С какво ще ме знаят потомците?“ — запита се царят и готовият отговор, който често си повтаряше, и тоя път донесе успокоение, тишина и доволство.

Те не ще знаят за силната му, несподелена докрай любов към Ирина. Не ще знаят и за много тъжни преживявания в семейството му. До тях ще достигне славата на Клокотнишката битка, ще се възхищават от красивите строежи, ще показват где са минавали пътищата, прокарани по негова заповед. И златни монети ще оцелеят — от хилядите поне няколко златици ще останат…

Големите дела като птици излитат от гнездата, излитат, за да не се върнат вече там, гдето са се излюпили. Тъй трябва и да бъде!

От високата звънарница тежко удари голямата камбана.

Ято гълъби се вдигна от позлатения покрив.

„Виж ги ти где се криели…“ — усмихна се Иван Асен.

Камбаната отброяваше бавно удари. Обади се и друга камбана с тънък, приветлив глас. И започна чудно надпяване, което слушаше цялата престолнина.

А гълъбите литнаха на запад, изчезнаха, стопиха се там, гдето слънцето се скриваше зад тъмните възвишения, гдето се събираха черните облаци.

— Ще има буря — тихо рече Саватий.

— Пролетна буря! — отвърна Ирина.

Царят не ги чу.