Димитър Мантов
Иван Асен II (26) (Цар и самодържец)

26.

Година хиляда двеста тридесет и втора… Тя започна с дребни грижи и дребни радости за царя. Зимата продължаваше мека и приятна, с пухкав сняг и бледо, като лицето на болник, слънце, което се опитваше да наднича иззад сключения сив небосвод.

Празниците се редяха като пъстър хоровод. Денят на един светия сменяше друг, занаятчиите честваха своите светци покровители. Именици, богати търговци с шейни разнасяха из града веселието си. Бялата тишина бе прокудена от престолнината и винопродавниците до късно бяха претъпкани с народ.

Слънцето възвръщаше частица по частица силата си. Първите му усмивки едва се забелязваха, но когато тръгна по небето, засияло в предпролетна радост, снегът потъмня, отъня и се загуби.

През зимата царят продължи започнатите преди четири години преговори с негово светейшество Герман, който живееше в Никея, но носеше титлата константинополски и всеромейски патриарх. По-рано Иван Асен искаше само да установи приятелски връзки с константинополската църква, но и до това не се стигна. Навярно латинците бяха узнали за тия преговори. Сега царят, измамен от папата, реши на всяка цена да скъса унията с Рим и да се разбере с патриарх Герман.

В разширената държава влизаха епархии, които по-рано се подчиняваха на константинополския йерарх, и епископите не искаха да признаят върховенството на примас Василия, който при Калояна се беше клел във вярност на папата.

Отец Василий направо заяви на царя, че не намира сили в себе си да измени на духовната връзка, към която навремето го бе подтикнал Калоян, и да се обърне към патриарха. Тежък беше последният им разговор. Седемдесетгодишният старец едва говореше. Целият му живот беше свързан с Асеновци. От обикновен свещеник кефаларските боляри го въздигнаха в архиепископ, като заставиха трима гърци митрополити да участват в обреда. Колко мъки му струваше унията с Рим.

И сега за трети път един Асеновец искаше от него да извърши съдбоносна и, както му се струваше, греховна постъпка — да се откаже от тържествената клетва за вярност на папата, да се обърне с приятелски слова към гърка патриарх.

Старият примас благослови царя и замина за Атон, гдето щеше да приеме схимата и да живее в някой от манастирите.

До избирането на нов духовен баща на българската църква най-старият от владиците, доростоло-червенският митрополит^[1] Йоаким, щеше да се грижи за църковните дела.

Папа Григорий IX продължаваше да подготвя нови удари срещу Иван Асена и не се успокои, докато не накара маджарския крал Андрей II да нападне с голяма войска земите на своя зет.

Тъкмо когато в Търнов празнуваха две години от победата при Клокотница, в деня на свети четиридесет мъченици, се получи вест: маджарската войска, предвождана от престолонаследника Бела, завзела Бялград и Браничево, а след това се втурнала да плячкосва северозападните български земи. Една част от маджарите обсадили Бдин.

Ана-Мария, на която оставаха още два месеца до края на бременността, припадна и още същата нощ роди. Най-сетне на царя се намери момче, ала не беше време за радост и веселие. Трябваше да отблъснат маджарите.

Севастократор Александър не дочака заповед от Търнов. Той имаше под ръка отряд конници и няколко полка пешаци, свика болярските дружини от своята област и най-напред се отправи към Бдин. На помощ му дойдоха куманите на хан Итлар, когото царят успя да предупреди навреме.

Нови сили изпрати крал Андрей на своя син. Магистър Дионисий отначало успя да отблъсне българите, но в упоритите боеве не издържа и започна да отстъпва. Престолонаследникът Бела, който се канеше да завземе Средец, изпревари магистъра и пръв побягна. В преследването севастократор Александър избиваше цели маджарски дружини, мнозина плени, като между знатните пленници беше водачът на сикулите Богомир, син на Зубислава.

 

 

Вече две години Алексий Слав живееше в Търнов и все повече отпадаше. Той рядко излизаше из стария Асенов дом, който царят му даде да обитава. Слав имаше само един слуга — побелял, но все още държелив. Той го придружаваше в кратките му разходки по тесните улички на Трапезица и когато човек видеше отдалеч двамата мъже, неволно свеждаше поглед. Те като че бяха сенки, които блуждаят — неми, приведени, с тъмни делнични дрехи.

Навремето голям чревоугодник, сега Алексий Слав се задоволяваше с по няколко залъка на ядене, малко сирене или мляко. Пари имаше да нахрани и да напои половината престолнина, ала нещо в гърдите му постоянно тежеше, изсмукваше силите му. Той слабееше, лицето му доби глинен цвят, зъбите му един по един започнаха да падат. В началото на пролетта, тъкмо когато се разчу, че маджарите нахлули в българските земи. Алексий Слав заболя още по-тежко. Вече не можеше да става от леглото, понякога го обземаше огненица и той дърпаше дрехите си и викаше с всичка сила:

— Аз съм деспот! Още съм деспот! Ти, кир Теодоре, не си никакъв василевс. Плюя на тебе! Мръсник! И тук искаш да ме вкараш в грях…

В такива случаи старият слуга се озърташе дали някой не е влязъл в къщата, та да чуе господаря му.

— Успокой се, пресветлий деспоте — дърпаше го за ръцете той.

Когато Слав утихнеше, слугата слагаше на челото му кърпи, натопени в оцет, и палеше свещ пред иконостаса „за даруване здраве на деспота Слава“.

Царят научи за болестта на своя братовчед, посети го заедно с йеродякон Саватий, стоя цял час, държа се любезно, като към близък роднина. Слав през цялото време извръщаше глава, не погледна нито веднъж царя и само на прощаване се обади:

— Грешен съм пред тебе, царю Иване…

Йеродякон Саватий посъветва болния да пие няколко билки и след седмица намина да види дали на Слав е поолекнало. Деспотът не беше пил нито глътка от питието, което слугата му бе приготвил, лежеше с вцепенена лява страна на тялото и едва мърдаше устни.

— Ти… отче… можеш ли да изповядваш? — с усилие попита той.

— Не мога, господине Славе.

— Не… Не ми трябва изповедник… Греховете ми са много… Само бог… той…

Слав сложи лявата си ръка на гърдите. Така приличаше на мъртвец. Едната половина от тялото му бе вече мъртва, твърде малко бе останало от господаря на Родопите, от зетя на латинския император, от независимия деспот Слав.

— Недей, господарю! — втурна се в стаята старият слуга.

Той бе подслушвал зад вратата и накрая не бе издържал.

— Ще ти мине болестта, господарю. Не се отчайвай! Само не говори нищо, съвсем нищо!

— Не… Това трябва да стане…

Слав мръдна устни и устата му мъчително се разтегна в левия ъгъл. Той си пое дъх и вперил поглед в потопа, дума по дума заизрича тайните, които вече не можеше да задържи в себе си.

Дойде в Търнов с надежда да живее без големи стремежи, да си почине след годините на войни и превратности.

Ала Теодор Комнин не закъсня отново да се вмъкне в живота му като ловък нощен крадец. Слав беше женен за неговата сестра, пълната като бъчва Анастасия, която не пожела да последва мъжа си в Търнов и остана в Тесалоника. Зет си кир Теодор посещаваше рядко, но затова пък редовно — в края на всеки месец. Така не възбуждаше подозрение и все пак можеше да му каже онова, което бе намислил.

Отначало Теодор Комнин се оплакваше, говореше, че Иван Асен се преструва на добросърдечен и няма да мине много време, ще измори един по един знатните си пленници. Та само гърци ли държеше в плен българският цар! Много от болярите, които били верни помощници на Борила, вече години наред са под постоянно наблюдение и не могат да напуснат престолнината. Теодор Комнин се свързал с неколцина от тях.

Това беше отчаян, опасен опит на „тесалонишкия василевс“ да излее злобата си срещу Иван Асена и Алексий Слав го разбра още в първия миг. Той мислеше да заяви на Комнин, че не иска да се меси в никакви борби, но кир Теодор имаше способността да въздейства на хората, да използва и най-малкото колебание, най-малката пукнатина в разсъжденията им.

„Друго не ни трябва — да подскажем на болярите, стари противници на Асеновия род, че времената се менят и те не бива да стоят със скръстени ръце. След Клокотница Асен се почувства като Александър Македонски, но ето че латинците го измамиха, сръбският крал и мой зет Стефан Радослав се прави, че не чува съветите и внушенията му. Изненади, колкото щеш… Тримата братя Асеновци бяха убити от болярите. Защо да не загине и последният от техния род?“

Когато маджарите нападнаха България, Теодор Комнин сияеше: „Сега е време да събудим задрямалите и притаени стремежи. Ти имаш много роднини, можеш да ходиш из града и дори из околността, без каквато и да е стражът — поговори, хвърли някоя въдица. Друг начин да се съпротивяваме няма.“

Тогава, заблуден от мълчанието, а може би и насърчен от оплакванията на Слав за живота му в Търнов и за лошото му здраве, Комнин спомена имената на болярите, които бе успял да събере около себе си. Слав познаваше повечето от тях, само неколцина не знаеше, но те бяха от стари, прочути родове. Сега той шепнешком изричаше имената им и с всяка дума на душата му олекваше. Мръсната утайка от разговорите с Теодор Комнин постепенно намаляваше.

Слав беше от Асеновия род, бе Калоянов войвода, сражава се при Адрианопол, враждува след това с Борила, но събитията и гордостта му го бяха отнесли на другия бряг. Колко тежко му беше до тоя миг и как успокоението дойде при него с изречените слова…

Сърцето на йеродякон Саватий биеше ускорено, ушите му пищяха, като че тънки свирки бяха втикнати в тях и го оглушаваха, зашеметяваха.

Станиш Радовски…

Латун…

Отец Сионий, а иначе като мирянин Силян…

Най-главният — Цоко — Велемировият брат…

Имената, които Слав бе казал с усилие, се въртяха в ума на йеродякона в бесен кръг и хрипкавият глас на деспота се носеше наоколо, като че това изреждане нямаше край.

Саватий се изправи, пребледнял, тръгна към вратата.

Слав го изпрати с поглед, после бавно мръдна глава. Старият прислужник го гледаше от ъгъла с неподвижни от страх очи. Като че смъртта се бе появила в стаята и караше всеки да немее. Безмълвен беше деспот Слав.

Той обърна поглед към потона и дори опита да се усмихне. Колко лесно било всичко, как думите могат да измият тайните грехове… За пръв път, откак бе в Търнов, Слав въздъхна свободно и отново опита да се усмихне.

Тъй го завари и смъртта — с накриво разтегнати устни.

 

 

През отворения прозорец на ложницата си една нощ Теодор Комнин долови необичаен шум и надигна глава. Той спеше сам в стаята. В ходника нямаше както някога в Тесалоника по неколцина слуги и затова, като се посъвзе от съня, Теодор Комнин протегна крака, за да опипа пода. Неуверено направи първите крачки. Шумът се усили и наостри уши.

Войниците, които пазеха денонощно знатния пленник, първи влязоха в голямата стая на горния кат. След тях се появиха още, може би десетина. Те изпълниха половината помещение и сенките им застинаха. Само една малка факла осветяваше стаята — факлата, която единият от постоянните пазачи бе внесъл. Като че светлият език на пламъка присмехулно танцуваше пред кир Теодора, плашеше го с неизвестността, която се криеше зад мълчаливите войници, така неочаквано нахлули в къщата.

Светлината на факлата се увеличи. Войникът я вдигна високо и се обърна към вратата.

— Иван Асен!

Никой дума не изрече, войниците не мръднаха, ала на кир Теодора се стори, че всички в хор извикаха името на царя.

Иван Асен беше с кожен шлем, с черни дрехи. Тъмното облекло го правеше още по-мрачен, със свъсени вежди и приведени напред рамене.

Той приближи на няколко крачки, наведе се, че беше по-висок от кир Теодора, и попита на гръцки:

— На какво си се надявал, неблагодарнико? На няколкото отрепки ли? Или на дързостта си, която мислех, че е изчезнала при Клокотница?

Теодор Комнин не сведе глава и почувства как в сърцето му вместо първоначалния страх се появи твърдост. Няма да се кланя на тоя варварин. Ще му покаже, че макар и пленник, пак си остава василевс!

— Отговори!

— Василевсите не се оправдават пред никого, освен пред бога — рече Комнин и издържа новия, още по-зъл блясък в очите на царя.

— А пленниците, които се опитват да правят заговори и да подбуждат враговете ми, ще отидат в ръцете на палача. Върви!

Иван Асен посочи с десница към вратата. Там не се виждаше нищо и кир Теодор закрачи, вдигнал глава. Светлината на единствената факла неочаквано се премести и в дъното, на стъпалата, се очерта едро тяло. Това не беше преоблеченият като палач болярски син, както в битката при Клокотница, това бе човек, чийто занаят беше да изпраща на оня свят престъпници и злодеи.

Теодор Комнин спря, обърна се, с отчаяние изгледа Иван Асена и с разтреперан глас каза:

— Искам да се простя със семейството си!

— Не!

— Ти вършиш цареубийство, поне това ми разреши!

— Изтикайте го по-скоро оттук! — извика Иван Асен на войниците.

— Ирино! — проеча гласът на кир Теодора.

Войниците уловиха някогашния василевс за ръцете и го повлякоха надолу.

От крайната стая, гдето кера Мария и децата й слушаха какво става и трепереха като от треска, излетя Ирина в бяла нощна дреха, с разплетена дълга коса. Тя затича към царя, но сепната от злия му вид, спря до него и изхлипа:

— Прости на татко, кирие! Кажи ми как да ти се моля, какво да ти говоря! Само му прости!

— Прибери се в ложницата! — на гръцки отвърна Иван Асен.

Ирина притисна ръце към очите си и зарида. Няколко мига Иван Асен гледа лъскавите й черни коси, после се обърна и тръгна след последните войници, които се източваха през вратата.

Отвън, в тишината на лятната нощ, като вълк зави овчарско куче.

Същата нощ боляринът Цоко изчезна от дома си. Из престолнината се говореше, че Теодор Комнин се опитал да отрови Иван Асена, когато по царска милост бил поканен на гощавка, и затова бил ослепен и затворен с големия си син Йоан в манастира „Свети Илия“ край Оряхов, гдето бе подстриган Борил.

Кера Мария остана да живее в същата къща заедно с Ирина и Димитриос.

За никакъв заговор не се чуваше. А изчезването на болярина Цоко обясняваха с това, че избягал при маджарите.

Не мина много време и се разчу, че една вечер разбойници нападнали болярина Латун, когато се връщал в дома си. Латун бил пиян повече от друг път, разказваше единственият оцелял слуга, и дори не успял да измъкне меча си. Разбойниците го ограбили, взели му и дрехите и го убили.

Това се случило, когато боляринът заобикалял по пътя от фръзкия град, и хората се изплашиха. Твърде смели станаха разбойниците. По заповед на царя няколко конни дружини тръгнаха да обикалят околността, дано някъде спипат разбойниците.

Към края на лятото се позабрави за убийството на Латун и се разнесе нова вест: Станиш Радовски се отровил с гъби. Дори царят се загрижи да разбере кой точно е донесъл гъбите в болярския дом. Не стигнаха доникъде, защото овчарчето, което продало гъбите на един от слугите, вече не се появи в Търнов.

Ония от болярите, които често ходеха по манастирите, научиха, че благочестивият отец Сионий, в света на миряните наречен Силян, изпаднал в умопомрачение и бил затворен в килия с железни решетки, гдето починал след дълги мъки.

Далече беше имението на болярина Велемир, но в Търнов скоро научиха за смъртта му. Не си гледал Велемир старините, ами често ходел на лов. По оня край имало много вепри^[2]. Веднъж боляринът сам излязъл в гората на лов и на другия ден слугите, обезпокоени, че не се завръща, тръгнали да го дирят. Намерили го с изтърбушен стомах, гърдите му били разкъсани.

Болярите, които обичаха да си чешат езиците, не знаеха какво вече да говорят. Като че ли провидението напоследък се погрижи един по един да измрат противниците на Асеновия род.

— Бог му помага — приказваха те. — Затова строи толкова църкви, дарява манастирите. Ето на върха на Царевец всеки ден расте новият храм…